Елевзинската парадигма


Категория на документа: Други


Елевзинската парадигма може да съществува в различни системи от образи за различни епохи и общества. Тук ще ни интересуват нейните прояви в религиозните възгледи на древнославянските племена, тъй като именно те формират един важен слой в езическия субстрат на по-късните фолклорни представи, които отекват в творчеството на Йовков.

Според един знаменит източник, византийския историк Прокопий, който пише през VI в., езичниците-славяни боготворели множество нимфи на води и дървета, заедно с други духове (като вампири и върколаци), а ритуалите си извършвали по бреговете или в горички, тъй като нямали истински храмове. През следващите няколко века други хронисти подкрепят Прокопий; с техните работи дори е достигнало едно от имената на архаичните божества - берегини (от "бряг").

Можем да вярваме или не, когато четем, че в древното славянско семейство силно са доминирали женските божества и техните жрици, можем да знаем или не, че много преди Юлия Кръстева Бердяев вече използва термина "хорична менталност" в опит да изрази "душата" на своя народ, но непременно трябва да вземем предвид историческата неизбежност на трансформациите, които понасят старите божества с късноанимистичен характер под натиска на новите мирогледни представи, наложили се с появата на държави и с администрираното укрепване на патриархализма в правно-бюрократичен ред. През и след периода на славянското християнизиране главно фолклорът поема и отработва в израз онези процеси, в които митологизмът на архаичните - "езически" - възгледи се контаминира с християнски религиозни представи. Променя се преди всичко самият характер на сакралното мислене. Вариативната множественост на древните божества, нагласата към взаимен обмен на функционални и образни характеристики, егалитаризмът на най-стария славянски пантеон изобщо се оказват крайно неподходящи в новия ред. От тях вее "хаосът" на предходното, един цивилизационен модел, който можем да наречем "женски" само защото ни липсва понятие с алтернативен характер, способно да означи хипотетичната мирогледна система на предпатриархалния свят.

Фолклорът (и знанието за него) представлява един от пътищата, по които Елевзинската парадигма, както и други митични структури с архаичен характер попадат в творчеството на Йовков. Можем да предположим, че те "пристигат" там в своята концептуална поливалентност като генетично съставни конструкти, стилизирани във вида, придобит през последната епоха на тяхната историческа употреба. С други думи, митологичните идеи достигат през фолклора запазени в имплицитната си историческа разноречивост. В текста обаче те се оказват подложени на дискурсивни промени с естетизиращ характер, което е неизбежно, но също така понасят още един процес на контаминация с други - модерни - митологични системи, например идеологията на родното в българската култура от 20-те-30-те години или постсецесионния градски шлагер. За да бъдем по-точни, добре би било да разграничим поне два, доста различни един от друг начина, по които текстът-Йовков употребява фолклорния текст.

В първия случай думата "употреба" има почти денотативен характер. Става въпрос за съзнателно и целенасочено възприемане на фолклорни източници, при случай - заедно с корпус от коментарни добавки към тях. Както знаем, Йовков не е сред онези автори, които имат или поне претендират, че имат идеи за повествуване с "автохтоничен" характер. Той изпитва затруднения с намирането на фабулостроителен "материал" и тогава на помощ му идват всички дочути или прочетени разкази, случки, мотиви, легенди, вестникарски хроники и чужди творби. На пръв поглед изглежда уместно да направим сравнение с творческата процесуалност при автор като Елин Пелин, но единствено при условие, че не се усъмним в онова, което самият Димитър Иванов изрича за своята работа. Всъщност металитературният аспект в Йовковия дискурс е вече забелязан от изследователите. Тончо Жечев например пише: "При Йовков във всеки случай винаги имаме чувството за вторична обработка." В. Русева също полага идеята за "мистичния Йовков" в пространството на способността да се "разговаря с традицията": "Повествованието у Йовков е набраздено от следите на други авторски почерци. Езикът му пази спомена за предишното битие у други разказвачи..." Към това ще добавя разбирането, че в първия начин на употреба при Йовков фолклорът също представлява вид текст, по-скоро корпус от текстови наличности с наративно конститутивен характер. Той може да стимулира, да зададе идея, мотив или фабула, а също така - да изрече, да формулира или обобщи въображението на автора. При това фолклорът - в сравнение с литературните практики - притежава допълнителна легитимност на употребата; той може да "гарантира" желанието за автентичност и "родна истинност" на творческата идея. А текстът-Йовков, от своя страна, е не само целенасочено информиран във фолклорен аспект. Нерядко той държи да бъде (разбран като) вкоренен в значимостта на "народното" мислене.

Един откровен и системен пример за прилагане на фолклорно-митични модели представлява ранната повест "Жетварят". Ранността в този случай ни позволява да зърнем технологизма на йовковското пораждане в текста на Йовков. Вярно е, че "Жетварят", който традиционно познаваме според събраните съчинения, е късна и цялостно преработена версия, но даже в нея ясно личат лабораторни следи на дискурсивното възпитание. По този начин повестта обединява "ранно" и "късно" в употребата на фолклора, на митичното, на чуждия текст; веднъж - като симптоматика на предустановеното, втори път - като механика на свръхустановеното естетическо поведение.

Сп. Казанджиев, свидетел на вдъхновението, с което Йовков крои стария текст, избира като пример за "хубост" в него една картина на пролетта. Тази картина ще оцелее в поправките, а нейната "хубост" е положена върху силно декоративната и стилизирана ефективност на фолклорно-митичната употреба: "Иде пролетта... Иде всичко това, което ще насели гори, усои и полета. Възседнали едри шарени коне, в златолуспести брони, не пристъпват ли огнени змейове, поели път към тъмни пещери? Зеленооки юди не препускат ли на сур-елени, не се ли развяват разбърканите им коси и бичовете им, изплетени от змии, не съскат ли из вятъра? Млечнобяла мъгла се носи над полето, едвам сгряна от сърпа на месеца - заловени в несключено хоро, не са ли леки самодиви..." В този случай влиянието има нескрито вторичен характер. То засяга не толкова пряката употреба на фолклорен дискурс, колкото опита да се построи митосимулативен модел, добре информиран от знанието за него. Текстът, с други думи, прилага в образи парадигмата на коментарната практика, вече-изтълкуваната системност на пролетните представи във фолклорния мироглед. И този подход е валиден не само за употребата на "народния" фундамент. Той е отнесен към всяка система на митологичния разказ, който по принцип се схваща във властова позиция спрямо частната способност за наратив. По подобие на фолклора Новият Завет присъства също така илюстративно приложен, като документ за мирогледната действеност на неговата идеологическа цялост.

Все пак необходимостта да потиска илюстративната императивност на този първи тип отношение към фолклорно-митичния диспозитив става важна стратегия в естетическото самовъзпитание на Йовковия дискурс. Постепенно (и всъщност бързо) се развива втори подход на "сублимирана" употреба. Моделът-матрица разчупва потребността от собствената си цялост, елементи от него откриват връзки с елементи на други матрични структури и постигат дискурсивна реализация, вече вписани в имплицитната цялост на някаква нова парадигма с много по-общ характер. Митологичната интертекстуалност от този вид се поражда не толкова в диалога на различни модели, затворен в рамките на един конкретен текст, колкото в концептуалната сговореност на елементи от различни структури според кода на някакво скрито символично единство и без да изпитва грижа за границите на отдел(е)ния текст. В този смисъл дискурсът усвоява самия модел, в който фолклорното мислене синтезира митични представи с различен произход в семантичната действеност на един нов образ, фабула, ритуален жест. Сега вече бихме могли да говорим за два типа идентификация на Йовковия дискурс с фолклорно-митологичната текстовост. В първия случай той се опитва да бъде (като) нея по принципа на съзнателната, целенасочена употреба, включително с приложно-декоративен характер. Във втория случай дискурсът вече сам става (примерът на) Първия текст, като повтаря демиургичната ефективност на неговата историческа практика. По два различни начина и в два различни режима на литературна реализация личното се идентифицира с институционализма на колективното мислене и всъщност - със (собствената си) актуална представа за генеративна бащинска функция в условията на патриархалния ред.

Не можем да кажем обаче, че съществува стриктна последователност в появата и проявата на двата типа идентификация с фолклорно-митологичния текст. По-надеждно изглежда да говорим за ефективност на тяхното едновременно съществуване и съ-действие, въпреки че все пак и в различни моменти само единият може да доминира. И както в ранните работи ("Жетварят" или "Овчарова жалба" сред най-познатите) можем да уловим следи на "синтетичното" отношение, така и в по-късните работи ще срещнем недвусмислени жестове с приложно-концептуален характер. Например мотото, натрапливо упорито в "Старопланински легенди".

В този момент, в който вече досегнахме темата "мото", трябва поне за малко да спрем и да се взрем в един изключително интересен, симптоматичен и може би симптоматично недоизследван проблем на "легендарната" дискурсивност. Мотото представлява специфична стратегия на творческата интенционалност и дори само така може да ни посочи път към желанието за "митологична" идентичност на текста-носител. Знаем, че Йовков е имал конкретен стимул за употребата на чужд текст в паратекстовото пространство на своите "Старопланински легенди". Самият поет съвестно навежда Вл. Василев към спомена за Анатол Франс и неговия (станал известен в България с превода на Д. Дебелянов) сборник легенди "Изворът на Св. Клара". Въпреки това бих казала, че става въпрос по-скоро за структурна типология, отколкото за пряко влияние. Епиграфите, които използват двамата автори, са много различни, а що се отнася до Йовков, то в неговия тип отношение към легендарно-фолклорната дискурсивност кулминира една вече здраво положена до този момент лична традиция.

Изглежда, че мотото има своя собствена история в историята на целия цикъл. В едно писмо до Данаил Константинов, онзи известен учител от Жеравна, който ще му изпраща фолклорни "податки" - народни песни, поверия, "отколешни случки"... - Йовков вече говори за мотото като за нещо добре промислено и напълно решено: "... за всяка работа аз поставям няколко стиха от народната песен". Очевидно е, че става въпрос точно за намерение, тъй като в момента, когато изпраща писмото, Йовков е написал само първите два разказа. В тях той наистина ще постави епиграф от народна песен, но веднага след това ще започне да пробва друга текстовост в тази позиция. И все пак си остава важен фактът, че в самото начало мотото търси смисъл именно в парадигмата на песенното фолклорно внушение. Оттук нататък и независимо от конкретната жанрова принадлежност на всеки цитиран текст (даже когато представлява авторски летопис), то продължава да настоява върху способността си да изпълнява "фолклорни" функции, т. е. да внася коректива на колективното преживяване в "личното" на разказваческото усилие.

Така епиграфът (още повече в системната последователност и завършеност, оцелостеност на равномерната употреба, която навежда чрез желанието за перфекционизъм към изтласканата идея за демиургично съвършенство) проправя място на авторския дискурс в една различна - колективно-авторитетна - традиция на културното битие. Спомняме си Жерар Жьонет, който тълкуваше мотото като един от своите "прагове", и не само като праг, а даже цял "вестибюл". Този преходен характер го превръща в посредник на времето, във връзка, по която текат желанията за идентификация на днешното с вчерашното, на тукашното с отвъдното, на своето с чуждото... Епиграфът се мъчи да интегрира наличния текст в един друг и всъщност - Друг - модел на потребността-способност за писане. Може би Жьонет е донякъде прав, когато твърди, че неговата най-важна функция е просто да бъде там, да присъства, но в нашия случай още по-важно изглежда нещо друго, заявено в същата работа само след страница: "Епиграфът сам по себе си е културен сигнал, парола за интелектуалност... Той вече разкрива съкровеното на писателя, който чрез него избира своето обкръжение и следователно своето място в Пантеона." Всъщност фразата, която току-що преведох като "обкръжение", на френски език звучи съвсем различно. "Ses pairs" - казва Жьонет - тези, с които да се сдвои, да се събере по прилика. С малко повече смелост щях да го преведа "ешовете си". И така "ешовете" на Йовков се оказват народната песен, легендаризираното летописно послание, апокрифната приказка... Остава да се замислим какъв е този Пантеон, който би могъл да ги събере всички заедно?

В едно друго писмо от прословутата преписка с Вл. Василев Йовков доизяснява "епиграфичния" замисъл в легендарния цикъл: "Още когато замислях да пиша тая книга, реших като нещо общо в постройката и до известна степен оригинално (поне у нас), а също за да се спои с миналото - всеки разказ да има мото." Сега сякаш сме сигурни, че още преди цикълът да стане реалност, мотото е било вече там - готово, измислено, като нещо отделно, като тяло в тялото на "личния" текст. Към това ще прибавим спомена на Й. Стратиев, някогашен колега на Йовков в българската легация в Букурещ, удостоен от случая да стане пръв читател на разказа "В огледалото на водата", по-късно - "Божура": "На всички "Старопланински легенди" Йовков искаше да постави по някое мото, защото смяташе, че с това ще им придаде повече старинен характер." Самият Стратиев не одобрява мотото, което прочита: "... вместо да насочваше вниманието към сърцевината на разказа, изместваше центъра му и създаваше едно нежелано неравновесие". Трудно е да не се съгласим с правотата на мнението му. Всъщност прави го и самият автор: "Имам готово друго мото, него ще взема... - "Че аз съм черна циганка, баща ми прави вретена, а майка ми ги продава..." Той знае даже причините за очевидното разминаване: "Първоначално разказът беше замислен другояче, с център чорбаджийската дъщеря, оттам и мотото за чешмата... Само че не ми се поправя вече. Ще остане..."

Този, който очаква да прочете мотото като откровение, като херменевтична инвенция или поне като праг към възможни значения, няма как да не се почувства горчиво разочарован. И не затова, че Йовков го домързява да поправи едно крещящо несъответствие. (Знаем, че има други случаи, когато полага неимоверни усилия, за да спаси неспасяемото.) А защото тук, в "Божура", както и във всички останали разкази, мотото няма връзка със смисловите внушения, които са затворени в текста след него. Така характерът му изглежда откровено приложен. Нещо повече - то се старае да скъса и своята генетична връзка с текста-майка, от който някога е било отнето. Епиграфът-наемник е произведен в процес на безцеремонно откъсване от неговия домашен контекст. Той е гротескно кратък, притиснат в капана на едно-единствено изречение, ампутиран от всякакъв намек за принадлежност към колективното значене на изреченията, сред които се е родил. Такъв епиграф не е верен назад, на текста-корен; не е верен напред, на "доведеното" повествование. Той е нещо друго спрямо тях, нещо трето, в което са фокусирани усилия и желания от различен порядък. Това друго изглежда общността на всички мото-цитати в книгата. За текста-Йовков изглежда, че има значение не конкретната единичност, не самостойната проява на епиграфска активност, а целостта на нейното присъствие чрез всеки отделен текст. Замисъл в замисъла, текст в текста, мото-инстанцията трябва да изпълнява някакъв вид задължения с организационно-административен характер, много съществени за "верния" начин, по който книгата ще се появи и по който желае да бъде прочетена. На този тип рационално-целенасочена употреба напълно подхождат фразите, с които Йовков изрича дейността си по нея в писма и спомени: "реших... да има", "имам готово", той "искаше...защото смяташе"... Можем също така да обърнем внимание на "зидарската" метафорика в тези писания, които Жьонет без колебание би отнесъл в паратекстуалното пространство на цикъла. "За всяка работа като мото поставям няколко стиха"... "в които е вложен..."; "реших като нещо общо в постройката"... "за да се спои с миналото"... Тук има нещо повече от "нормална" степен на съзидателния импулс; има занаятчийски-рационалистка концепция в употребата на един вид текстовост, която става оръдие и оръжие на "строителната" функционалност. Мотото не е дискурс на въображението, а на волята и разума; съзнателно и сякаш малко надменно то контролира интуицията и вдъхновението, всъщност всичко онова, което традиционно свързваме с романтическата представа за творчество. В тази борба за контрол върху текста сам епиграфът придобива чертите на своята функция: той изглежда разсъдъчен, декоративно-застинал, употребено-замрял, в крайна сметка - безинтересен. Процепът на дистанцията, осъзнатият опит да стане Другото на другия текст ни карат да подозрем, че в него е инвестирана определена потребност на текста-Йовков, която не може да бъде задоволена (или поне не се чувства задоволена) в акта на "личното" творческо писане.

Ако се опитаме да съберем на едно място онези черти на мотото, които открихме до този момент: авторитетен пример за дискурсивна изява, рационално-съзидателна жестовост, оръжие на волевата намеса, ограничаващ контрол, нагласа към вътрешна цялост, скрита системност на проявите чрез конкретни явления... - бихме могли да дръзнем едно сравнение. Спрямо легендарната функционалност на цикъла "Старопланински легенди" мотото заема позиция, хомологична на позицията, която заема свръхазът като инстанция в човешката психика. Освен всичко, което споменахме дотук, то носи отпечатъци на колективни митологични репрезентации, изведени в доминантна и властова позиция - точно така както азът произвежда модели на идеалното поведение чрез образите и опита на социалната принадлежност.

Сравнението на мото-инстанцията със свръхазовата структура обаче изглежда неоправдано поне в едно отношение. Всичко, с което вече характеризирахме неговото присъствие, отвежда в посока на осъзнатото, дори волево, намерение. Свръхазът в същото време няма толкова (и всъщност само привидно има) отчетливи компоненти на разумното отношение. Ние обаче все още не сме се опитали да надзърнем в несъзнаваното на епиграфа, не сме направили опит да потърсим скрити лица на неговото функционално присъствие. Първата нишка на подозрението тръгва с натрапливата упоритост в поведението на Йовков. Дори върху общия фон на всеизвестната му и обичайна суетливост около публикуването на всеки текст грижите по мотото имат по-наситен нюанс на невротичен перфекционизъм. И Вл. Василев, най-преданият редактор, който човек може да има, сдвоен при това с перфектното коректорско зрение на Н. Лилиев, няма да издържи, без да каже: "А това прочуто мото, за което толкоз мастило е изхабено..." Все нещо е заплашвало мотото, всъщност мото-идеала в мисленето на Йовков: ту редовете можели да не бъдат правилно подредени, ту разстоянията ставали недомерени, шрифтът - неподходящ, и най-страшното - някоя буква можела да бъде изпусната. Тук вече съдийската душа на редактора изроптава: "Пък и недай боже да се случи, чудо голямо."

На неговото недоволство изглежда, че съответства най-точно задоволството на самия Йовков, когато всичко става по плановете му и книгата е излязла в желания вид: "Имам една особена слабост към тая книга, едно въодушевление, което се дължи единствено на постройката, на общия дух и стил..." Въодушевление от постройката! Сякаш е най-добре да се върнем назад, към "зидарската" метафорика. Но вместо това нека погледнем напред, към появата на думата "въодушевление". Несдържана радост, приповдигнато настроение, гордо усещане за идеална себепостигнатост... Всъщност това са точно онези афекти, които човек изпитва в процес на идентификация с азовия идеал. (Лакан говореше за възторжен крясък пред огледалото.) Даже терминът, с който си служи психоанализата, за да означи афективната цялост на този момент, изглежда точно така - "нарцистично въодушевление". Нарцистичното въодушевление става възможно с удоволствието да видиш себе си идеално постигнат, да огледаш своето в Другото, да се усетиш слят с азовия идеал.

Сега вече скромната и рационална постройка започва да изглежда по друг начин. Тя може да означава системността на всички усилия да се построи текст, демиургичния аспект в строителната функция на пишещия човек, с други думи - самата способност за творчество. Рационализмът на означаващото дръпва екран върху задположената психична процесуалност, там, където перфектното означава идеално, еднакво с идеала, а идеалът е Бог - там, където Бог е идеал. Самата мото-инстанция фиксира идеята за "съзнатост" и волеви контрол в процеса на писане, "градежът" е аналог на целенасоченото "лично" усилие, той гарантира способността за интенционален надзор над текста, удържа съзнателния момент в процеса на творческото (по)раждане. Страстта по мотото има любовен характер. Тя е страст по идентичност със съзидателната способност, усещана в един утвърден модел на патриархалното бащинство. Перфекционизмът, суетливите крайности, садомазохистичните компоненти в социалното поведение... - всичко това има за несъзнавана цел да се скрие, да се обърне в "полезна" сила нарцисизмът на преживяването.

Що се отнася до фолклорния аспект на епиграфичната текстовост, той има пряка връзка с желаната легендарност на повествователното внушение. Легендарното в случая с Йовков представлява идентификация с митогенеративната способност на колективното мислене. Йовков не е митотворец, както знаем. Той комбинира елементи до символичната цялост на някакви традицонни парадигми. Все пак именно в допира до митичното, в митологичната функция на литературния текст той (не)съзнава единствената гаранция за непреходна легитимност на личния творчески акт. И затова текстът-Йовков си създава различни тактики на идентификация с колективното; легендарното е само една сред тях. В някакъв прекалено смел и неоправдано широк план бихме могли да провидим даже възможност за типологическа съотнесеност между функционализма на легендарното в литературния текст и функциите на нарцистичното в психичната структура.

Още аспекти на несъзнаваното в мото-инстанцията бихме могли да открием, ако се съсредоточим върху вътрешните закономерности на нейната цялост в цикъла. Всъщност как точно изглежда тази прословута "постройка" върху равнището на епиграфния жест? Безспорно е, че тя притежава концептуалистки-конструктивен, за да не кажа инженерен характер. Четирите песни, в групи по две, рамкират книгата и удържат романтическия компонент в структурата на легендарното. Четирите летописа са разположени точно през един и се занимават най-вече с проблеми на времето и с неговите "легендарни" метаморфози през редовете на историческите събития: "Да ся знай куга ходиха...", "1876, май 7...", "В тия времена...", "тое лето..." Два летописа са авторски, два - анонимни. Систематиката на епиграфната цялост внася за разрешаване още един важен въпрос - въпроса за отношенията между лично и общо в авторството на легендарния текст. Летописите го въвеждат, но диалектиката на неговото решение личи най-добре в "чешмения" надпис, който явно клони към тяхната група: "Овая чешма на хаджи Влъка, син Пенов, беше о лето 1873". "Хаджи Влъко" не е нито обект, нито субект на историческото действие в точния смисъл на думата, но заедно с това е и двете неща едновременно (той не пише надписа и в същото време е пряка причина за неговото написване; надписът има колкото описателна, толкова и самоописателна принадлежност). Точно в средата на цикъла се намира богомилската приказка. Откъсът-изречение може да бъде прочетен и като легенда с етиологичен характер, например "Как пръчът получил брада". Така неговата "срединност" наглежда модела на легендарното в цялата книга и придърпва нишките на приказното внушение във всеки текст поотделно. За пореден път трябва да кажем, че мото-постройката представлява отделен свят; пътят на нейното композиране хомологизира пътя на митологичната действеност в текста-Йовков. Подреждането на епиграфите изглежда демиургичен жест, точно защото усвоява чрез комбиниране елементи от наличния митичен "материал" - така както древните храмове са се строели с останки на още по-древни храмове. Йовковият демиургизъм има по принцип палимпсестен характер и мото-структурата удвоява функциите, гарантира значението на този тип митопоетическа жестовост.

Целенасочената повторителност на мотото заедно с упоритата грижа за неговата абсолютна еднаквост в модела на графичното изпълнение в крайна сметка водят дотам, че вътре в границите на цикъла то започва да се повтаря, епиграфните изречения добиват взаимозаместителен характер в структурно отношение и в крайна сметка достигат функционален статут на клише. (Оттук според мен, а не чрез някаква иманентна характеристика, идва шлагерният нюанс в тяхното подзаглавно присъствие. Изглежда, че точно чувството за естетическа мяра, а не просто "мързел", както сам казва, спира Йовков да замени "чешмения" надпис с текст, който нескрито напомня песни от типа "Брала мома къпини...") Клишето, както напомня М. Рифатер, е подчинено на двойна стилово-семантична оптика. Ако се присъединим към неговото усилие да изрече едно литературно явление в психоаналитични термини, ще можем да кажем, че то представлява vu и dйjа-vu едновременно, с други думи, въпреки своя семпъл стилистичен потенциал клишето гарантира дълбочина на несъзнаваното във всеки текст. Без да прави открито такава връзка, Рифатер навярно е имал предвид идеята на една друга от своите работи, където вижда "несъзнаваното на текста" в полето на интертекстуалните отношения.

Случаят с клиширането на епиграфа при Йовков внася допълнителни усложнения. Сега вече оптиката е станала тройна, а не само двойна, тъй като се е образувал (поне) още един пласт в интертекстуалните отношения. "Несъзнаваното" е принудено да генерира символични значения по-активно отвсякога. Епиграфът-клише представлява едновременно: себе си (тук слагам и неговите преки семантични връзки с текста, който предхожда); механизъм, чрез който се връща (в) миналото (оттам чувството за легендарност, за обратимост на историческото, за време без край); и вече-видяното (dйjа-vu) на цикличния принцип в книгата.

Най-сетне да не забравяме и това, че мотото присъства отгоре, "отвисоко", под върха на самото заглавие и в една специфична паноптична позиция, която му дава възможност да упражнява концептуален надзор над дискурсивното тяло на всеки текст поотделно и над цикличната текстовост в книжното цяло. Така погледнато, мотото хомологизира генологичната упоритост на етикета "легенди" в заглавието, като по друг начин, но в подобна позиция наглежда "верния" прочит на целия цикъл. Зад наивизма на стилизираната му употреба, зад суетливата пристрастеност към неговото присъствие мотото крие функции с властови характер. То се идентифицира с авторитета на фолклорното митогенеративно съзнание и задава перспективи на легендарната идентичност в цикъла; подрежда посоките на нейното рецептивно влияние, удържа "личното" в норми на (неговите представи за) колективна значимост. Така - в единството на своите интенционални и несъзнавани функции - мотото се превръща в институция с дискурсивен характер.

* * *

На пръв поглед несвързана с мото-инстанцията и нейната съзнавано-несъзната активност изглежда една друга специфична особеност - броят на разказите, които съставят цикъла. При малко по-внимателно вглеждане лесно ще забележим черти, които припомнят всичко, казано по-горе. "Броят" се появява като вече готов замисъл със силен концептуалистки момент; той е важна, може би най-важната, част от това, което Йовков нарича "постройка", и следователно е способен да предизвика познатото ни "въодушевление" заедно с всички несъзнавани импликации край него; става обект на перфекционистично пристрастие и в крайна сметка кодира желанието за "митологична" значимост на текста.

Средоточие на всичко това представлява цифрата десет. Страстта по нея кара Йовков да жертва стилистичната хомогенност на цикъла, като включи (в много отношения неадекватния разказ) "Овчарова жалба" - един ранен, всъщност най-ранния публикуван белетристичен текст. Решението е очевидно неуместно и точно тази "очевидност" кара автора да го защитава с пристрастие, в което литературният вкус се бори с рационализиращата активност на несъзнаваните потребности. Пак Вл. Василев ни е оставил един документ от известната преписка край "Старопланински легенди". В писмото изглежда, че Йовков се колебае, но в това колебание всъщност падат преградите на съзнателните съображения: "По тема е близка с другите, но по начина, по който е написана, е друго. Разваля се хармонията и искам да я изхвърля. Ако още не мога да реша, то е защото искам да бъдат десет и книгата да не бъде по-малка от десет коли."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Елевзинската парадигма 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.