Епохата на елинизма


Категория на документа: Други


Нравите и вкусовете. В съответствие с това омекотяваме на бита наблюдаваме омекотяване на нравите, ако не напълно реално, поне като идея и стремеж. Човеколюбието става идеал. Елинистическите войни имат като че ли по-високо етично ниво, особено в сравнение с римските. Разбира се, всяка война е жестока, но в ранния елинизъм обичат хуманните жестове - подражавайки на Александър, Антигон Гонат се грижи за сина на своя противник, загинал в бой. Отпада варварският обичай, когато падне град, мъжкото население да се избива, а останалото да се продава в робство. Сега просто използват ресурсите на града, като предпочитат да се насладят на великодушието си. Личните отношения също са облъхнати от любезност, от съзнателно, дори малко изкуствено разбирателство. Карл Шнайдер, на когото дължа голяма част от приведените сведения, намира, че елинистическият човек е принципно екстравертивен . Това се отнася като че ли за първия век на елинизма, когато политическата и културната експанзия насочват човешкия интерес навън, към широкия свят. Огромна е нуждата да се пътува, да се види нещо ново, да се преживее. Тя може да се обясни и по друг начин - сега вече има понятие за всекидневие, за скука. Затова се търси другото, празничното и различното. Още Александровият поход в IV век пр. н. е. има импулс в насладата, която естествено съпровожда напускането на малкия, отдавна познат свят. От това време стават обичайни експедициите с изследователска цел - Неарх и Онесикрит преплуват океана от делтата на Инд до Ефрат и Тигър, в Судан се търсят изворите на Нил, Андростен от Тасос обхожда източния бряг на Арабия, по поръчение на Селевк I Патрокъл ръководи експедиция до Каспийско море, а Питей се отправя на север по Атлантика и кой знае откъде донася сведения за белите нощи и полярната област. Евдокс от Кизик прави пътешествие от Гибралтар до Индия.

На друго равнище тази черта се проявява просто като пътуване, за да се разсееш и видиш. Това, което в V век пр. н. е. прави историкът Херодот, сега е достъпно за много хора. Съществуват прочути туристически обекти, като египетските пирамиди, Троя, пещерата на Еврипид на остров Саламин, разбира се, и гидове. За туристите се уреждат странноприемници, обикновено вън от стените на града, за да могат да отсядат и през нощта. Елинистическият човек започва да ходи и на по-близки излети просто така, за да поседи на поляна - съществуват специални сгъваеми столове, които се пренасят. Изкачват се планини. Между другото първата планинска екскурзия, за която се знае, извършена в началото на II век пр. н. е. от македонския цар Филип V, става на нашата Стара планина . В тези векове се намира време и за разходка. Разхождат се край морето, но само ако е спокойно. Лекарите препоръчват човек да се разхожда всеки ден, като почне от десет стадия и стигне до сто.

Елинистическият човек е неспокоен, подвижен, изпитва интерес към странното, към всякакъв вид изключения, затова едновременно към импозантното и миниатюрното. Занимават го всякакви небивалици. Откриваме този вкус към парадокса, реализиран в художествената литература - в миниатюрите на Партений на любовна тема, в които няма нито един нормален случай, в романа за Александър (основата му е от това време), дето чудесата задоволяват една неврастенна любознателност. Прозаическата литература на елинизма гъмжи от фантастични образи, произведени от разпалено въображение.

Само с безгранична нужда от удивление може да се обясни елинистическата страст по огромното. В никое друго антично време то не се реализира с толкова лека ръка. Широката 30 метра главна улица на Александрия няма нищо общо с традиционната теснотия в елинските градове. Тя възниква направо като идея. Строят се прекалено високи сгради, които се срутват при най-слабото земетресение, и огромни кораби, които не могат да помръднат . От друга страна, като антипод на Родоския колос възниква миниатюрата, малката пластика на битова тема, гемата. Елинистическият човек обича да се играе с реалните размери, често естетическото му чувство се буди от тяхното прекрачване. Планий Стари разказва за един художник който нарисувал на съвсем малко платно спящия циклоп Полифем и лазещи по пръста му сатири с величина на мравки.

В преувеличение към импозантност или миниатюра човекът удовлетворява своята субективност, и то не само в изкуството. Тя се открива и в жестовете на всекидневието. Знаменитостите имат по-големи възможности. Затова в примерите за ексцеси на добродетелност или потребяване стоят главно техните имена. Такива личности са Птолемей Лаг, Деметрий Полиоркет и Пир, чието име е станало синоним за един вид победа, парадоксално примесена с поражение. Дядото на Антион Гонат, старият Антигон, влиза в бой на осемдесетгодишна възраст.

Навлиза в нова фраза традиционната елинска състезателност. Сега тя се съчетава с една игровост, която се открива навсякъде. В областта на спорта настъпва основна промяна. Ако се изключи това, че е достатъчна победата над противника и не се търси рекорд, почти по нищо друго елинизмът не се отличава от съвременността. Той разполага и с фигурата на професионалната спортна звезда, на специализирания нехармонично развит спортист, както и с треньора предприемач, който урежда турнетата и финансовите въпроси на отбора. Нещо нечувано в епохата на класиката - дават се парични награди при победа.

Елинистнческнят човек обича всякакви игри281. Той играе наравно с децата. В дългите списъци на игри у Атеней и Полукс не може да се отличи коя игра е за деца, коя за вьзрастни. Зарове, нещо като табла, надхвърляне с ябълки и смокини, нещо като хандбал, всякакви видове гатанки - философски, математически, граматически или географски. Сега като игра възникват парадоксалните алгебрически задачи от типа на тази: когато го запитали колко ученици има, Пнтагор отговорил: "Половината се занимават с математика, една четвърт с естествознанне, една седма размишлява в мълчание, освен това три жени"; пита се колко са били учениците на Питагор. Без цветя и без подобни загадки не бива да си представяме елинистическото угощение. Разбира се, не и без танци. Знае се за около двеста древноелински танца, голяма част от които възниква в това време. Особено обичан е мимическият танц.
Субективност, индивидуализъм и психология. Класиката също се смее, но сега хуморът става по-субективен, с повече отсенки, Като градска култура елинизмът превръща карнавалната фриволност в мръсно слово, хумора в сарказъм. Талантливият автор на вицове Сотад живее в Александрия - неговите остроти по адрес на Птолемей П Филаделф и Арсиноя, едновременно цинични и политически, изглежда, имат обществен ефект, щом като царят нарежда да ликвидират Сотад. По това време се разнообразява традиционният анекдот с фигурите като хитрата жена, която изневерява на мъжа си, философа киник и педанта, който, като научил, че гарванът живее 300 години, взима вкъщи гарван, за да се увери. Повечето вицове от късноантнчния сборник "Филогелос" тръгват от това време.

Субективността, утвърдена положително в хумора, има и отрицателно проявление. Известна нервозност и депресираност съпровождат струпването на много хора в големия град. Тя се усеща по изражението на лицата в елинистическата скулптура - замисленост, тъга и резигнация, дори болезненост. Елинистическото изображение често преставя почивка, сън, умора, отпуснато, седнало, облегнато и дори легнало тяло. Литературата е изпълнена с оплаквания от несъвършенствата на човешката природа, от възрастта и болестите. Симптоматична е фигурата на ипохондрика, който обикаля лекари, търси диети, маниакално загрижен за здравето си. Съединена с ипохондрия, субективността води до болезнено преживяване на своето умиране, а нерядко до самоубийство. Ако се вярва на изворите, по времето на Птолемей II Филаделф в Александрия има вълна от самоубийства. Виновник е един философ песимист, Хегезий от Кирена, чиято убедителност подтиквала хората да посягат на живота си. Птолемей прекратил неговите сказки. Както се вижда, песимизмът се издига до учение в тази епоха.

Частният човек в изкуството, морала и религията - това е новата гледна точка, която липсва в епохата на класиката. Елинизмът има усещане за отделния човек, то прераства в ценност и служи за опора, когато високите обществени ценности стават неустойчиви. В сравнение със съдбата на една държава или със строежа на космоса индивидът изглежда по-възприемаем. Пионер на този антропологизъм е Сократ. Проявите на елинистическия индивидуализъм са разнообразни до противоречивост. Той не е учение, разбира се, а ценностен комплекс и поведенческа реакция. Затова не бива да се търси определеност в елинистическата представа за природата на индивида. Тя постоянно се измества, като че ли се допълва и усъвършенства.

Индивидуализмът се проявява най-напред в силното разширяване на обема на реалните личности. Жената сега се счита за личност, сама може да управлява своето стопанство, да се занимава с търговия, има право на образование. Няма интелектуална професия, в която да не се проявява: философка, писателка, филоложка. Естествено има много музиканти и актриси, което също е новост на времето. Знаем дори за една лекарка. Съществуват професионални спортистки. Разширението има и обратна страна - в Атина жените работят, наемен труд наравно с мъжете. От процеса е засегнат и робът. Макар да не е признаван за личност, на равнището на редица социални общности той става равен на свободния. Изобщо човекът се търси във всяко човешко същество независимо от неговото обществено положение и произход. Комедията на Менандър дава пример за подобно разширение, като показва нравствени, изпълнени с чувство за собствено достойнство хетери.

На едно или друго културно ниво понятието личност има различен обхват. С възможно най-широк то е може би в сентенцията на Менандър "Колко прелестно нещо е човекът, когато е човек"282. Своеобразно определение, тази сентенция приютява същества, изключени от официалното елинистическо разбиране за личност. В случая критерият е проявлението на човека в плана на частното съществуване между други подобни индивиди. Но човешката индивидуалност не се мисли тясно като природата, като психофизиологичното в индивида. С човек и човешка природа в епохата на елинизма се означава проявлението на индивида в интерсубективните отношения, има се предвид абстрактното частно същество на човека. Елинизмът не се интересува от съдбата на голямата човешка група, вълнува го отделният човек - неговите етически реакции, проблемите на свободата, отношенията с другите хора.

Несъзнателно елинизмът противопоставя тази индивидуалност на общественото начало, счита я толкова по-чиста, колкото по-отдалечена е от него. Общественото начало, разбира се не е нещо определено - това е градът, гъмжилото на площада, угриженият възрастен човек. Респективно и идеята за чистата човешка природа не е нещо определено. Тя се проявява примерно в идеализирането на детето. Смята се, че човешката природа се изявява по-чисто в детската възраст. И докато класиката мисли за човека посредством образа на зрелия човек, в епохата на елинизма мястото на зрелия човек бива заето от безгрижното, играещо дете. Мотивът на този идеал е естествената асоциалност на детето. Сега богът на любовта Ерос се превръща в дете и то се търси като тема в изкуството. Възрастните започват да се държат като деца, да бъдат угрижени около отглеждането на децата по начин, който е непознат в епохата на класиката. Търсейки идеалната човешка природа, елинизмът открива животното283. Киническата философска школа подготвя почвата. Простотата лека-полека деградира до абсурд - човек, който не се нуждае от никакви предмети на цивилизацията, от никаква условност, не просто е като животно, а се превръща в животно. Кинизмът е крайност в това отношение, но елинистическото всекидневие също е засегнато от идеала простота, символизирана в животното. В елинските домове влиза египетската котка. Животното става симптоматичен заместител в семействата, които нямат деца. Животното се счита за по-умно, по-благодарно и по-щастливо от човека. Смъртта му се оплаква посвещават му се надгробни епиграми. Същевременно то става предмет на научни изследвания.

Индивидуализмът променя общото отношение към смисъла на съществуването. Героично-патетичното световъзприятие на класиката става анахронично и ако трагедиите на Еврипид се поставят на сцена, то е, защото в тях има отклонение от героиката. Но лека-полека и те престават да вълнуват като цяло, започват да ги изпълняват в откъси. Сега се държи на самия живот. Менандър отбелязва остроумно, че всеки се оплаквал от старостта, но се стремял да я достигне. В живеенето се цени не някакъв висш смисъл, а удоволствието. И това положение е уловено от Менандър - на едно място той казва: "Всичко живо е роб на удоволствието от живота"

Удоволствието се разбира по различен начин, но все пак нещо просто излиза на преден план - цени се потребяването. Броят на празниците става огромен - боговете са често само повод за угощение. По списъците на известни ядачи и пиячи паметници на абсурдната елинистическа ученост, усещаме размерите на тогавашния потребителски хедонизъм. Отразен е и в елинистическата епиграма, където стотици пъти е повторено, че животът е кратък, че отминава бързо и затова трябва да се яде и пие, да се изпитва наслада от любовта. Прочутият епитаф на Сарданапал поучава: "Отнасям в гроба само това, което съм изял и изпил" Вкопчил се в житейската видимост, елинистическият човек толкова по-остро усеща, че времето изтича, започва да страда от комплекс за преходност. От една страна, не вярва в трансцендентна реалност, от друга, не е способен да възприема в дълбочина и сложност живота - реалността, в която вярва, пречи му абстрактната индивидуална гледна точка.

В някои области действието на индивидуализма е обогатително - преди всичко в изкуството и художествената литература. Обърнат към частното, към собственото преживяване, елинистическият човек се вглежда във всекидневието. Съществуват условия да различи обикновеното от празничното, да изпита естетическа наслада от представянето на низкото, да преживее романтично възвишеното. За да се изрази човешко преживяване, сега няма нужда от увеличителното стъкло на наследена от традицията сюжетика. Открита за наблюдение става емоцията като обикновено човешко преживяване. Става постижима цяла гама от нюанси, като се започне от патетично яркото и се стигне до тихия успокоен сантимент.

Нещо много съществено се променя във възприятието за човека между Софокъл и Менандър. В атнческата трагедия човекът дори не е тип, той е символ за колективна съдба, след това знак за всеки възможен индивид, покрит с отделни психологически черти. Това е в хармония с представата за неговото благополучие в обективен план. У Еврипид тази представа вече се дискутира, а в края на IV век пр. н. е., когато започва да твори Менандър, от нея не остава почти нищо. Обективната съдба е снижена до стечение на обстоятелства, а благополучието -до сполука в най-тесния смисъл на думата. Затова пък в литературата се появяват различни човешки типове и разликата между тях е отчетена не по скалата на обективната нещастност, както в атическата трагедия, а по социален или възрастов белег или по някакъв психологически стереотип. Менандър вече различава готвач и роб, угрижен родител и вятърничав млад човек, влюбена хетера и наивно момиче. В битово-социалното типизиране е примесена психологическа типология - има гневлив и весел човек, скъперник и мизантроп. Поставя се въпрос за човешкия характер, на едно място Менандър казва, че характерът е съдбата на човека . И въпреки че в неговите комедии това твърдение не е реализирано, то е симптоматично - всеки може да има своя съдба, да съществува обособено, следователно индивидът е реалност.

Когато се характеризира елинистическата култура, обичайно е да се сочи като нейна черта интересът към човешката душевност, към вътрешния живот на човека. Този интерес е последствие от елинистическия индивидуализъм. Нужно е обаче да не смесваме честото занимаване с вътрешния живот с дълбочината и систематичностга на това занимание. Елинистическата литература е значително по-психологична от литературата на класиката. И все пак това, което наричаме психология в нея, често представлява смес от социалнопсихологически и личностнопсихологически наблюдения, улавяне на отделни психологически реакции, въвлечени в едно иначе пластическо изображение. Психологията е тенденция, наистина открита в тази епоха, но развита недостатъчно и далече не основна.

В художествената литература психологията е непосредствено, свързана с любовната тема. У Аполоний Родоски и Теокрит откриваме модерна дълбочина в предаването на човешкото преживяване, усет за емоционален нюанс, за развитие на чувството, които са уникум в старогръцката литература. И все пак това се отнася за любовното преживяване. Любовната тема е нещо като език, като мит, посредством който елинистнческата литература възприема вътрешния живот на човека.
Философията. В сферата на бита и всекидневното общуване тенденциите, за които става дума, се проявяват противоречиво. Що се отнася до философията, религията и науката, там тези тенденции се проявяват значително по-еднозначно, в определеност, която може да се счете за свеобразно преувеличение. В този смисъл тенденциите на елиннстическата култура са особено преувеличени в областта на философията Атинските философски школи от.епохата на класиката, продължават да. съществуват - Платоновата Академия и Аристотеловият Ликейон. Но и в двете школи вече не се развиват метафизични построения, предпочитат се по-частните изследвания. В Ликейона Дикеарх се труди над биографии на знаменити личности и застъпва реализъм, който би изненадал патрона Аристотел. Стратон материализира учението на учителя, доказва веществеността на въздуха, предусеща електричеството. В школата на Платон ръководна методика става Сократовото незнаене. Аркезилай въвежда скептицизма на Пирон. Заниманията на Средната Академия са критически - опровергават се възгледите на стоицизма, пише се срещу суеверието, демонстрира се невяра във възможността да се твърди нещо определено. Затова пък е усвоена софистическата лекота в аргументирането. У Карнеад тя достига до виртуозност. Като член на посолство той посещава Рим и там пред изумената публика в два последователни дни доказва, че за римляните е справедливо да се откажат от своите владения, а след това, обратно - че е справедливо да ги увеличат. Само дето не бива арестуван, толкова голямо е възмущението на Катон Стари.

Във втората половина на IV век пр. н. е. се образуват няколко нови школи, чиято етическа проповед точно изразява тенденциите на елинистическия индивидуализъм. Първата е на Епикур, реформатора на Демокритовото учение. Автор на много съчинения, той е почитан като светец от своите следовници и може би затова в школата му няма големи имена. Епикурейството е типична асоциална философия - предписва да се живее далече от агората, в тесен приятелски кръг, в свобода от телесна болка и душевно неспокойство. Мъдрецът не участва в живота на държавата, живее скрито. Епикуровото благо е един вид духовно удоволствие, но все пак удоволствие.

Затова по-късно епикурейството бива смесено с една дгуга философска школа от това време, хедонистическата на киренайците, за които единствена реалност е житейското удоволствие. При толкова тесния критерий тази философия скоро деградира до песимизъм, до пълно неверие в съществуването и стига до проповед на самоубийството. Споменатият александрийски философ Хегезий е от тази школа.

Индивидуалистическата тенденция е особено преувеличена в етиката на кинизма. Киническата школа е основана от Антистен в IV век пр. н. е. край атинския гимназий "Киносарг", откъдето взима и името си. След Диоген от Синопа, Бион от Бористен и Менип кинизмът става философия на социалната низина. Той поставя под въпрос всички официални ценности и се зарежда революционно. Отрича конкретната социалност, макар че това става посредством отричането на всякаква социалност изобщо. Съществува цяла киническа поезия (Сотад, Феникс, Керкид), предназначена като че ли за проповед. Киниците убеждават с примери от живота, с просто разкриване на противоречията. За да убеди в абсурдността на погребалния обичай, за Бион е достатъчно да каже: "Глупаво е да изгаряме мъртвите, все едно че са лишени от души, и в същото време да ги призоваваме, като че ли я притежават". От киниците тръгват някои общи места, възприети по-късно в стоическата проповед - например това, че животът е сцена, а човекът - актьор, че трябва да се сменя с безразличие един град с друг и една родина с друга тъй, както се минава от един кораб на друг, че животът трябва да се напуска така, както се напуска угощение. Въпросът за благото изглежда прост за решаване - според киниците нещастието се поражда от отношението към нещата, а не от самите неща. Диоген от Синопа дори не проповядва. За да опровергае привърженик на елеата Зенон, който убеждава някаква аудитория, че движението е невъзможно, Диоген просто се вдига и си отива. Когато Александър отива да го види, заварва го в бъчвата и го пита няма ли да поиска нещо от него. Диоген простичко помолва да се отмести, за да не му затуля слънцето . Очи в очи се гледат двете крайни изражения на времето - маниакалната амбиция и маниакалната неамбициозност.

Нито една от изброените школи не може да съперничи на стоицизма. Зачената в Атина в края на IV век пр. н. е. от един неелин, Зенон от Китпон на Кипър, стоическата философия свързва всички тенденции на времето. Единствено тя изработва понятие за новата държавност и създава философска база за новата религиозност. Стоицизмът включва реториката, разработва своя логика и физика. Той е единствената цялостна мировъзренческа система в епохата на елинизма. Най-характерното е, че успява да съчетае индивидуалната етика с идеята за общността. Благото тук също е вид съгласие със себе си, но това "себе си" се разбира широко - като космическа природа, като световен ред, от който индивидът е частица-отражение. Стоицизмът прави разлика между правилен възглед и лъжливо мнение и подобно на кинизма търси щастието в правилния възглед, чрез който се постига истина. Само че тази истина е сложна. Идеята, че истината е от обективен, а не от субективен разред, дава възможност да се постави въпрос за човешката общност. Според Зенон съществува една основна, пред която всички са равни, свободни и роби, елини и неелинн - това е тоталната човешка общност. Отхвърлено е Аристотеловото "гражданско същество", човекът става "общностно същество" - така го нарича Зенон в своята "Полития". С тази голяма общност той е свързан с чувство за дълг - това е основата на общоважимия за всички човешки същества морал. Но Зенон говори и за по-малки общности, вписани в голямата човешка общност - между тях са държавата и семейството. Индивидът изпитва чувство за дълг и към тях. По този начин философията на стоицизма отразява реалната елинистическа йерархия от общности. От друга страна, идеята за обективния ред в космоса и за връзката на индивида с този ред става основа стоицизмът да развие своеобразна религиозна идеология. Клеант славослови единното космическо начало като божество, Старата Стоа приема суеверието и гадателството. Щом като индивидуалните съдби са свързани със съдбата на цялото, значи съществува предопределение и може да се предсказва.

Срещу религиозността на стоицизма и сериозното приемане на народните вярвания и гадаенето воюва скептически настроената Академия. В III век и първата половина на II век пр. н. е., когато се развива елинистическата наука и в Александрия се вършат експерименти, когато се изследва строежът на човешкото тяло, критиките на Карнеад имат ефект. Неверието е обичайно. Боговете служат за политически операции. Птолемей I създава нов бог - Сарапис, за да означи в него желаното единство на елини и египтяни. Това е период на секуларизация, на отделяне на науките от религията и философията, период на индивидуализъм и реализъм. Затова, когато на базата на питагорейските представи и на вече стореното от Евдокс и Хераклид Понтийски Аристарх от Самос лансира хелноцентричната система и Клеант навдига заплашителен глас, че нечестивецът, отместил земята от космическия център, трябва да бъде наказан, заплахата остава без последствие. Духът на секуларизацията закриля Аристарх. Тъкмо поради това и Средната Стоа отчита критиките на Средната Академия. У Панеций боговете на народната религия и мантиката са изхвърлени от стоическата система, изхвърлена е дори идеята за безсмъртието на душата, а учението за дълга е съчетано с идея за свободата на човешката воля.

Това атеизиране на стоицизма е краткотрайно. Секуларният дух отстъпва290, индивидуализмът и неверието, непосредственият живот престават да се възприемат като ценност. Постоянните войни и икономическите кризи във II век пр. н. е. обезценяват видимото. От Изток нахлуват религиозни култове, нови гадателски практики, вавилонската астрология намира почва в Египет. На границите на елинизма и елинистическо-римското време един философ, може би от ранга на Аристотел, Посидоний, обновявайки стоицизма, реставрира неговото религиозно настроение. Възстановена е идеята за съдбата, заедно с нея пасивно-съзерцателното светоусещане, от което елинизмът прави опит да отстъпи. Посидоний съединява елинистическото изследователство с жаждата по откровение. Връзката не е абсурдна. Ограничените възможности на елинистическата научност естествено водят до изявяване на сакрализацията. Съпътстващата религиозното мислене ирационалност в случая има известна положителна функция. Тя е средство да се съхрани идеята за единството на света, основно засегната от механичната, аналитично настроена елинистическа наука.
Изобразителното изкуство. Както се усеща по краткото описание на стоицизма, елинистическата култура минава през мирогледни етапи. Макар и не точно в същия ритъм, откриваме ги в еволюцията на елинистическото изобразително изкуство . Преходът между класиката и елинизма в тази област изглежда плавен. В изобразителното изкуство елинизмът започва всъщност в IV век пр. н. е. Ранна негова проява е интересът към образите на велики люде, предавани експресивно в скулптурни портрети. Един от първите, вече споменатият портрет на Александър от Лизип , има всичките белези на елинистическото светоусещане - усет за индивидуалност, за изразително характерно, погледът, устремен надалече и същевременно съсредоточен, излъчва мекота, извисителна умора. След изображенията на големите поети и оратори на миналото заедно с "Характери" на Теофраст четвъртият век започва да търси и самата индивидуалност. Портретът става делничен и "още по-индивидуализиран. Един Хризип, който се пази в Британския музеи, е вече толкова индивидуализиран, че съставките на изразеното състояние не могат да се назоват.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Епохата на елинизма 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.