Етническа група - гагаузи


Категория на документа: Други


Показателно за самоопределението на гагаузите е отделянето им в самостоятелни общности при преброяванията на населението у нас: 1880 г. - 12 000 души; 1905 г. - 10 175 души; 1910 г. - 9329 души; 1920 г. - 3669 души; 1926 г. - 4378 души. Към края на 70-те години на 20 век по неофициални данни гагаузите в България наброяват приблизително 40 000 души.

В сравнение с останалите българи самопредставата на гагаузите включва освен езика и някои специфични техни особеност (трудолюбие, гостоприемство, остра реакция, отмъстителност при обида, насилие, измама). Този техен групов автостереотип почти напълно съвпада с представата на околните за гагаузите. Според околното население те са силно привързани към християнската православна религия, пробивни са и умеят да отстояват интересите си.

Според самите гагаузи техният език е турски или тюркски, но по-друг от турския на останалите. Езикът и в България никога не е бил писмен, не е изучаван в училищата и е употребяван само в битовото им общуване.

След 1989 г. много гагаузи от Североизточна България се занимават с агробизнес, занаяти, търговия и инженерингова дейност. Младите са представени във всички професии и образователни степени. Интересен е фактът, че делът на емигриралите гагаузи през последните 15 години е нищожен на фона на масовите емиграции от България през същия период и това се дължи до голяма степен на труднияим скитнически живот векове наред, спомените за който са запазени и до днес.

II. Жилище

Жилището е материален обект и ключов символ, а изграждането и обитаването му представят процеса на екологическа адаптацияна обществото към природната среда и степента на овладяването и опознаването ѝ. Домът отразява и формира семейния живот и навици на труд и почивка, а организацията на пространството му предава на едно равнище послания за мъжете и жените - неговите обитатели и на друго равнище - за културата, в която те живеят. Върху дома оказват влияние множество фактори с различна степен на интензивност, между които: природните условия, характерът на стопанството, материалните възможности, типът селище, етническите традиции, ав последно време и техническият прогрес, благоустройствените мероприятия, социалният статус и образованието на обитателите му, модата и други.

Внаучната литература са сравнително малко изследванията посветени на гагаузкия дом, който е бил разглеждан само дотолкова, доколкото принадлежи към дадена географски област или в краеведски изследвания. Извън границите на България, в Украйна и Молдова, гагаузите са обект на многобройни изследвания, в който се проследяват и анализират процесите и промените в дома им след от прародината и установяването в новота територия.

Жилищетозаема обикновено най-слънчевата част от двора и се вписва хармонично към останалите му елементи. Дворът (авул) в гагаузките селища следва типичния за полските райони модел - просторен, по-често с правилна форма, място, в което се съсредоточават редица селскостопански дейности. Големият двор осигурява удобство при изграждане на отделни къщи на задомените деца и дава възможност за добра комуникация и близко съжителсвто при поддържане на родствените връзки. Дворните огради се правят от наличните в селището и околността природни материали - плет (от клони, слънчогледови стъбла), камъни, комбинация от различни природни материали (отдолу камъни, а отгоре тръни). Предната част на дворното пространство - територията пред къщата, е чиста и с преставителни функции и в нея задължително се адят цветя, малко зеленчуци и овошки - сливи, ябълки, зарзали, джанки. Хамбарът обикновено е голям, разположен в близост до къщата, както и фурната, за да се осигури удобство при всекидневните стопански и кулинарни дейности. Сградите за добитък са в стопанския двор и най-често са отделни постройки, а едрият добитък обичайно обитава част от къщата назависимо дали е в мазето или в помещение съседно на жилищно.

Според народните представи етапите на жизнения цикъл при човека се съотнасят с етапите от живота на дома: раждането и детството със строителството и началното обитаване на новия дом, периодът на младост и зрелост съответстват на продължителността на съществуване на жилището, а старостта и смъртта на овехтяването и разрушаването му.

Определянето на място за строеж на сграда в големите по размери дворове на Североизточна България следва предимно рационални представи - "На високо къща да не строите, надалеч момичето да не давате" (цитат от песен). За новия дом се подбират места, пригодни за строителство в чисто пректически план, те трябва да са на припек и целодневно огрявани от пряка слънчева светлина. Най-предпочитани за строене са наследствените имоти, свободните частъци в двора или подходящите специално закупени свободни парцели в близост до бащиния дом. Мястото върху старата бащина къща носи приемственост, то се приема за "обживяно" и има свой закрилник-стопан, който ще пази и новите собственици от беди и неприятности. Изборът на подходящо място за строеж се приема еднозначно като важна предпоставка за успешно начало и щастлив край на строежа.

Стартирането на строителството започва през пролетта като символ на новото начало и обновлението както в мирогледен, така и в чисто пректически план. Най-предпочитаното време при реализацията на идеята за нов дом е месец април и първата половина на май, а неподходящо - между Гергьовден и Костадиновден (03.06). Най-успешен ден за подобна дейност е понеделник, а от фазите на луната - новолунието предвещава успешен старт на строителните работи.

Според установената традиция често пъти полагането на основите се съпътства с жертвоприношение. Във всички изследвани гагаузки селища до околосредата на 20 век се коли курбан на основите, за да изтече кръвта там, или в центъра на постройката. Според мъжете курбанът задължително трябва да е от мъжко животно (агне, петел - препоръчително да е черен), а според жените - да се коли каквото има. Друг обичай е да се закопаят 4 шишета със светена вода в четирите края на къщата.

Избраното и одобрено за строителство място влиза в утвърдена от традицията планово-композиционна структура, която следва най-общо моделът на добруджанската къща, развита на дължина. Тя е поставена в просторен двор, с лице обърнато към портата и слънчевата страна и с гръб към север и студените ветрове. Някои от жилищата имат приземие, което заема цялата или само определена част под етажа и често приютява домашните животни. Ако приземието липсва, непосредствено до къщата се допира дамът и домът расте на дължина. Пристрояването е важен фактор помещенията да се оформят като преходни. Характерен елемент е покритото пространство пред къщата, наречено сундурма. То може да бъде само пред едно помещение или да опасва цялата лицева страна на дома. По този начин някои помещения в къщата имат по 2 входа - от стая в къщата и от сундурмата. Основните помещения в традиционния дом на гагаузите са помещението с огнище и собата. Развитието е в посока на многостайното жилище, в което има обикновено обособени стаи за възрастните и стаи за децата.

Изграждането на дома в миналото е обусловено от природните суровини, климатът, строителният опит и т.н. Строителните материали са част от екологичната ниша на региона. Основните строителни материали са: камък, пръст, дърво, тръстика, слама и преобладаването на всеки един е свързано със съответната наличност в околността. За иззиждането на стените се използват главно камъни и кал. В селищата от вътрешността преобладават кирпичените къщи. При строителството на стените се оставят не големи места за прозорци и врати, за да е по-лесно поддържането на топлина в къщата. Прозорците често са с метални или дървени решетки и кепенци, които вечер се затварят, за да не свети в къщите.

Покривът на дома е граница между вътрешното и външното пространство. Покривен материал, с широко приложение при традиционните къщи, е тръстиката - сас, камъш. Тръстиковия покрив освен недостатъци носи и своите предимства: функционален е, добре защитава жилището от хлад, жега и сняг. На по-късен етап вържу тръстиковият покрив се поставят керемиди - турски, цигански, европейски (в завизимост от благосъстоянието на собствениците на дома).

Съществува изключително разнообразие по отношение наименованията на отделните помещения в гагузкия дом. Частта от къщата предназначена за кухня в някои селища се нарича килер, в други - мутвак, кухняджък, куфня и други. Почти във всички села гостна е соба, но се нарича още - печкаодасъ, мусаафир, мусааличе, агретен и други. Средната стая в разположението на къщата е йевиче, ортакиев, ортакъода. Мъжете наричат стаята соба, а жените - ода. Заобозначаванетона другите помещения се използват и бългатски и турски думи.

Всяка стая има определена функция и никое друго помещение, поради различни размери, изложение, отопляване и обзавеждане, не може да я поеме. В зависимост от преобладаващите функции може да се очертаят най-общо следните помешения в дома: за активна дейност (помещение с огнище, соба за гости), за отдих (соба за спане, соба за деца), спомагателни (мазе, таван), преходни (сундурма) и т.н.

III. Храна и хранене. Делнична и празнична трапеза

Храната и храненето са възприемани от древни времена като един от най-видимите и устойчиви белези за културно различие.

Храната като културен феномен и свързаните с нея процеси е в пряка зависимост от природната и климатична среда, който благоприятстват или възпрепятстват отглеждането на определен тип растителни култури или животински видове.

Зърното и неговите производни - брашно и тестени продукти, се използват като основна мярка за размяна срещу други стоки или услуги, доставяни в региона, например платове.

Приготвянето на хляб и тестени произведения е сред най-важните всекидневни дейности. Качественото зърно, градиво за хляб намира място и в наименованията на някои селища - старото име на Червенци е Казанджилари - дренки, смята се, че в околностите му се ражда едро като дренки жито, червено жито, оттам Червенци. Предишното наименование на Метличина е Хамбарлък - от хамбар. Изобилието на качествено зърно налага мелничарството като утвърден занаят в региона, а Каварненската и Батовата долини се очертават като негови центрове с множество воденици - караджейки, многобройни са вятърните мелници. Полученото след смилането на зърното брашно - изискванията за което са да е прясно, т.е. мляно преди две или три седмици - се замесва на тесто (амур) с квас (мая), за да се приготви хляб (екмек), най-важната храна. Редовна практика е за квас да се използва сурово втасало тесто, съхранявано в гърненце с брашно, резултат на последното месене, а по-конкретно - готовото тесто като престои два дни става кисело (кабардясва).

Количеството и големината на хлябовете зависи от числеността и нуждите на семейството, размерите на фурната и т.н. Ако семейството е по-малко хляб се меси през по-голям интервал. В самостоятелно живеещите семейства с по-малко деца хляб се меси до един път седмично. Печенето на хляба най-често е в пещ или фурна през лятото, а зимата на кюмбет. Готовият гляб задължително се покрива с тъкан. Тестото за пита и баница се прави от: вода, сол, мая, едно яйце. Когато нямажито хлябът са меси от царевица, картофи. Най-предпочитана е питата чюрек, чурек, която става при горене на тезек и се слага в почистено огрнище, заравя се в пепелта и жарта. Тази питая се яде с мерудия, малко сол и червен пипер. Чурек се приготвя с квас или сода.

По време на социализма постепенно се намалява домашното производство на хляб, поради изградените в селата фурни и той се меси у дома само по специални поводи за празници. След промените вполитическата система в началото на 90-те години на 20 век настъпват процеси на раздържававане и ново оформяне на кооперации на върнатите земи, срещу които дават брашно и/или олио. Получаването на споменатите продукти е една от причините за възраждане на домашното хлебопроизводство. Почти винаги след замесването на хляба от останалото тесто се оформят топки, наричани посурки, сиренки. В някои села правят заливката с каймак от овче мляко. Изключително популярни и предпочитани, както в делник, така и в празник са питките от хлебно тесто гюзлеми.

Основни грани на гагаузите, но характерни и за цялата българска етническа територия са тестените продукти, сварени в гореща вода. Една от най-често приготвяните делнични храни е рязаната чорба - кесмя чорба (рязана юфка). Кесмя чорбата се консумира с пържено сирене, с червен пипер, понякога в нея се слага и месо или самата тя се запържва след сваряване.

Друга ежедневна хранае траханата (крайморски гагаузи), тараната (гагаузи от вътрешността). Тази закуска сеправи от шупнало кисело тесто, размито с вода на гладка каша, което се изсипва по малко в съд с вряща вода. Добавят се джинджифил, индийско орехче, карамфил, праз, хляб на хапки и тулумско сирене, а също и запържена с червен пипер мазнина. В по-далечното минало тараната е от ръж.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Етническа група - гагаузи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.