Филип Шмитер


Категория на документа: Други


Партиите не са това, което бяха някога

Филип К. Шмитър

Преводът е направен по: Schmitter, Phillippe. "Parties Are Not What They Once Were" in Diamond, Larry and Gunther, Richard (editors). Political Parties and Democracy, Baltimore and London: The Johns Hopkins University Press, 2001, pp. 67-89.

Въпреки че икономистите не бяха по-добре подготвени да разбират и насочват развитието на неочакваните преходи от командно-бюрократични към пазарни икономики, отколкото политолозите бяха готови да разбират и насочват все по-многобройните преходи от автокрация към демокрация, икономистите притежаваха едно значимо преимущество. Те имаха един лайтмотив, който - в случай, че бе следван достатъчно усърдно - изглеждаше като гаранция за успех, а именно: Оправете цените!

Политолозите също имаха лозунг, който да размахват, но бяха по-малко настоятелни в използването му (може би защото бяха в по-малка степен убедени от техните икономически събратя, че той ще сработи по всяко време и при всички условия и места): Оправете партиите! Тъй като едва ли има сериозен изследовател на демокрацията, който да не вярва 1) че политическите партии обезпечават безспорно най-добрата взаимовръзка между гражданите и политическия процес; 2) че партийните платформи обезпечават възможно най-добрите средства за групиране (aggregating) на различните интереси и пристрастия в една кохерентна, обхващаща цялата политическа система смесица от публични политики; 3) че конкуренцията между тези партии обезпечава най-надеждния механизъм за осигуряване на отговорността на управниците; 4) че сътрудничеството в рамките на и между тези партии обезпечава единствения възможен начин за съставяне на жизнеспособни правителства1. За беда, пазейки за престижа на своята дисциплина, политолозите не могат да бъдат сигурни, че знаят какво да направят, за да "оправят партиите". Икономистите, особено тези от преобладаващия неолиберален вид, са уверени, че разбират какво е необходимо, за да се "оправят цените" - и свободната търговия на международния пазар удобно им съобщава, когато постигат целта си. Уви, не съществува съвършен пазар при политическите партии, действащ отвъд националните предели, който да може да посочи кога подходящото равновесие е било постигнато!

В тази статия ще изследвам критично това ортодоксално становище, относно водещата роля на политическите партии и ще задам въпроса дали и други видове организирани посредници - поне за настоящия момент - не са в състояние да играят значими роли за подпомагане на консолидацията на демокрацията. В началото обаче ще направя кратко отклонение за изясняване на значението на някои от ключовите понятия.

Консолидация на демокрацията. В теоретичен план, теорията за консолидация на демокрацията звучи озадачаващо, дори като оксиморон. Интуитивно обаче нейното значение изглежда твърде очевидно. След един период на значителна несигурност и с неизвестна продължителност, по време на който предходното автократично управление "прехожда" в някаква друга форма на политическо господство, става необходимо да се трансформират импровизациите в стабилни правила и съюзи, съгласно които актьорите могат да се конкурират и да си сътрудничат при предвидими условия. От "война на движението", в която мнозина имат високи очаквания (а някои имат големи страхове) от величината на промяната, демократичната борба трябва да се уталожи в една "война на позициите", покрай установените линии на разцепление, в името на една взаимно съгласувана полза2. Консолидацията може да бъде определена като процес на трансформиране на случайните разпоредби, разумни норми и условни решения, които са се появили по време на прехода, в отношения на сътрудничество и конкуренция, които са надеждно известни, редовно упражнявани и доброволно приети от лицата или колективните субекти - тоест, политиците и гражданите - които участват в демократичното управление. Ако настъпи, демократичният режим ще притежава институционализирана несигурност в определени роли и сфери на политиката, но също така ще вдъхне увереност на своите граждани, че конкуренцията за заемане на определена длъжност и/или за упражняване на влияние ще бъде честна и ограничена до един предвидим кръг от резултати. Модерната, представителна, политическа демокрация почива на тази "ограничена несигурност" и на "условното съгласие" на актьорите да уважават резултатите, които тя произвежда3.

Нищо не гарантира, че консолидацията ще бъде успешна във всички случаи - освен ако някой не предположи (както много малко анализатори правят днес), че демокрацията е или функционална необходимост, или етически императив. Нито нивото на икономическо развитие и стадият на капиталистическо натрупване, нито хегемонията на буржоазията могат автоматично да гарантират настъпването, още по-малко запазването на демокрацията. Нито пък осъществяването на този режим е неизбежният продукт на някаква достигната преди това степен на "цивилизованост", грамотност, образователни постижения или характерна политическа култура. Казаното не отрича, че материалното благоденствие, едно сравнително равно разпределение на богатството, конкурентна на международно ниво икономика, добре образовано население, голяма средна класа и готовност да се толерират различията, да се вярва на опонентите, както и това да се уреждат конфликтите чрез компромиси, са благоприятни обстоятелства; просто демокрацията трябва да бъде "избрана", приложена на практика и увековечена от "агенти", живи политически актьори с техните отличителни интереси, пристрастия, спомени и, защо не, техните fortuna и virtù. Без съмнение, те ще бъдат ограничени от споменатите по-горе фактори на развитието и културата, но все пак има достатъчно място за извършване на правилен или погрешен избор. Дори най-неблагоприятните условия могат да породят един опит за демократизиране - както в Хаити, Монголия, Бенин и Албания - и, кой знае, някои от тях могат да успеят - вижте Индия, Коста Рика, Боливия, Португалия и Папуа Нова Гвинея, никоя от които не изглеждаше да има какъвто и да е шанс, когато те започнаха да променят своите режими.

Нека, при все това, да не ни заблуждава цялото това подчертаване на избора и доброволното действие. Сърцевината на консолидационната дилема се състои в това да се предложи един набор от конкретни институции, върху които политиците могат да постигнат съгласие и гражданите желаят да подкрепят в един специфичен контекст. Да се достигне до стабилно решение, особено в климата на прекомерни очаквания, които започват да характеризират прехода, не е лесна работа. Предпочитанията са не само вътрешно конфликтни - като различните партии или политици предпочитат правила, които ще осигурят тяхното собствено преизбиране или евентуален достъп до властта, а различни групи от гражданите настояват за правила, които ще гарантират отговорността на техните професионални агенти - но те са също така външно консеквентни. Щом институционалните предпочитания се превърнат посредством електоралната несигурност в правителства, които започват да изготвят публични политики, те ще въздействат на равнищата на икономически растеж, желанието за инвестиране, конкурентноспособността на чуждите пазари, разпределенията на дохода и богатството, достъпът до образование, усещанията за културна лишеност, расовия баланс и дори националната идентичност. До определена степен, тези въпроси по същество са предвидени от актьорите и са включени в компромисите, които те правят относно процедурите, но има достатъчно място за грешки или нежелани последици. В краткосрочен план, консолидацията на демокрацията зависи от способността на актьорите и гражданите да предложат решение на техните вътрешни конфликти въз основа на правила; в дългосрочен план, тя зависи от външното въздействие на политиките, изградени съгласно тези правила, върху социалните групи. Тук е мястото където "обективните структурни реалности" на равнищата на развитие, позициите в световната икономика, конфликтите върху отрасловия продукт и разпределението на богатството, както и "субективните предпочитания" на класите, поколенията, половете, етносите, статусните групи и регионалните предпочитания енергично стъпват на сцената. Като се има предвид вероятността, че трябва да мине известно време преди новите правила на сътрудничество и конкуренция да породят видими резултати, изглежда безопасно да предположим, че процесът на консолидация ще бъде доста по-дълъг от прехода.

Представителство и видове посредници. Каквито и институции да са избрани и приложени на практика по време на една смяна на режима, много е вероятно, че водеща роля ще бъде отредена на механизмите за представителство. Модерната демокрация - най-малкото, във всички държавни устройства над определен размер - разчита изключително много на косвеното, ако не и делегирано, участие на нейните граждани. Управниците биват държани отговорни - ако това изобщо е възможно - чрез конкуренция и сътрудничество между посредничещи агенти, които "представят на свой ред" интересите и пристрастията на гражданите пред държавните служители чрез различни категории и равнища на групиране. Още повече, че тези посредници са станали по-организирани, специализирани и професионализирани с течение на времето в ролите, които извършват. И, както ще видим, те прибягват до едно по-голямо разнообразие от канали за представителство и равнища на групиране, отколкото в миналото.

Именно това е и една от главните причини, поради които може би не е толкова благоразумно да се предполага, че по-голямата част, ако не и цялата работа по представителството ще бъде извършвана от политически партии - особено когато става дума за това да се изпълни много сложната задача да се консолидира един жизнеспособен демократичен режим. Дори един кратък поглед към която и да е вече установена либерална демокрация, разкрива колко много от тези многобройни канали между гражданите/фирмите и властите/агенциите са запълнени с други организации освен партиите. Дори още по-обезпокоително е наблюдението, че по-голямата част от тази дейност на организирани посредници има малка или никаква връзка с това, което партиите правят най-добре: структуриране на изборните предпочитания и съставяне на правителства.

Следователно, консолидирането на съвременната демокрация може би е един по-различен и по-пъстър процес, отколкото в миналото. Подозирам, че много изследователи на неопитните неодемокрации извършват едната или и двете от две възможни грешки, породени от анахронизъм: те имат склонност да пренебрегват съществените промени, които са настъпили в естеството и ролята на партиите във вече утвърдените демокрации или допускат, че партиите в днешните неодемокрации трябва да преминат през всички етапи на развитие и да извършват всички функции на своите предшественици.

Вярвам, че е за предпочитане да се допусне, че гражданите днес - дори в държави, които дълго са страдали от авторитарно управление - имат твърде различни организационни умения, по-малко вероятно e да се идентифицират силно с партийни символи или програми, и по-скоро ще защитават по-пъстра съвкупност от интереси, отколкото в миналото. Още повече, че новите режими възникват в една международна среда, която буквално е пропита с различни модели на успешно колективно действие. Всичко това може да не предпоставя непременно господстваща роля на партиите в процеса на консолидация, но показва, че те ще се сблъскват с по-голяма конкуренция от сдружения по интереси и обществени движения, отколкото техните предшественици, и че трябва съответно да подложим на преоценка нашия начин на мислене относно процеса на демократизация.

За по-лесно, нека очертаем три общи типа посредници: политически партии, сдружения по интереси и обществени движения. Всички те са организации; всички се опитват да свържат предпочитанията на личности, семейства и фирми с различни агенти и управленски агенции; всички се стремят да групират индивидуалните предпочитания на техните членове или категории в колективни искания; всички са защитени от формални политически права на сдружаване и петиции при демокрациите; всички имат някаква степен на автономност в своите вътрешни процеси; и всички искат да окажат въздействие върху формата и съдържанието на публичната политика. Няма нужда да отбелязваме, че в рамките на всеки тип, съществуват големи вариации в организационната структура, материалните ресурси, размерът на членската маса, равнището на лоялност, обхвата, стратегиите за въздействие, вероятността за успех и така нататък, но това което ни интересува най-много са разликите между тези три типа посредници и как тези разлики могат да въздействат върху консолидацията на демокрацията.

Отличителната черта на политическите партии е тяхната роля в провеждането на териториално базирани избори. Те контролират процеса на номиниране на кандидати, които, ако спечелят изборите, заемат специфични властови позиции, формират правителство и поемат отговорност за провеждането на публичната политика. Сдруженията по интереси се стремят да въздействат върху насоката на дадена политика, така че тя да облагодетелства предимно (и, ако това е възможно, изключително) техните собствени членове, без да се състезават на избори или да бъдат публично отговорни за тези политики. Социалните движения също се занимават с това да упражняват влияние върху определена политика, без да се състезават на избори или да стават отговорни пред обществеността като цяло, но облагите, към които те се стремят, се падат не само предимно на техните собствени членове, но на един широк спектър от гражданството - дори на чужденци, растения, животни, влечуги и бъдещи същества от други планети. Тези различни центрове на дейност започват да обозначават и други различия, засягащи формата, разликите в организационна структура, отношенията между последователи и лидери, мотивите за участие, равнището и типа на мобилизация на ресурсите, зависимостта от съюзници и външни източници на подкрепа, както и способността да се поражда лоялност или омраза.

Излишно е да казваме, че тези три категории не са херметически затворени; мутанти и хибриди се раждат непрекъснато. Нито е вярно, че всяка организация, която нарича себе си партия, сдружение или движение, заслужава този етикет. Много партии, вписани в избирателните списъци никога няма да имат какъвто и да е реален шанс да спечелят и са следователно "маскирани" сдружения или движения. Някои сдружения по интереси могат да станат толкова влиятелни, че определят титулярите на специфични роли в управлението и дори са "кредитирани" от обществеността с пряка отговорност за публичните политики. Някои социални движения имат претенцията да представят широки социални слоеве, но са истински заинтересовани само за повишаването на благосъстоянието на техните собствени членове - в някои случаи дори благосъстоянието на техния собствен персонал. Единственото, което твърдя за тази триада, отвъд очевидната полза от това да се ограничат едни широки граници на вариране, е това, че има тенденция да съществува по-голямо разнообразие в организационните характеристики между тези категории, отколкото в собствените им рамки.

На основата на това дескриптивно твърдение, ще изложа хипотезата, че и трите типа посредници играят една значима роля в консолидацията на неодемокрациите и, освен това, че вече не съществува a priori никаква причина да допускаме, че партиите би трябвало да са привилегировани или да имат доминираща роля в това отношение. Днешните демократизиращи се страни са ощетените наследници на един глобален процес на разпространение на организационни форми и техники. Щом започне техния преход от автокрация и се установяват минималните права на събиране и петиции, вероятно те ще бъдат буквално завладени от партии, сдружения и движения, притежаващи изключително разнообразие - някои от които нямат предходен опит или обективна база в страната. Това е екзотичната "флора и фауна", с която неодемокрациите трябва едновременно да се заемат, ако искат да консолидират промените в техните режими, за разлика от постепенната промяна и обикновено последващата поява на посредниците, които населиха по-ранните случаи на демократизация. Политическите партии може и да са играли тази водеща роля в миналото, но не е задължително те да продължат да я изпълняват в настоящето или бъдещето.

Консолидационните функции на партиите

Един начин да се изследва това далеч не общоприето твърдение е да отправим (критичен) поглед към функциите, за които се предполага, че политическите партии трябва да извършват, особено в светлината на това, за което се очаква, че е необходимо, за да се консолидира едно демократично държавно устройство. Списъкът на общополезни задачи ("полезни функции"), които партиите са способни да извършват, е много дълъг. Ако някой вярва на научната литература, изглежда, че почти няма нещо, което политическите партии да не са правили, по едно или друго време. При все това, ако някои се опита да отдели тези задачи, които се извършват от само някои "супер-партии" (германската Социалдемократическа партия и шведската Социалдемократическа партия на труда често са били използвани като илюстрация на това, колко много неща са в състояние да правят демократичните партии), броят на "функциите на партийността" се свива значително.

1) Политическите партии, първо на първо, трябва да структурират избирателния процес, чрез номиниране на кандидати за управленски длъжности, чрез набиране на лица, които да участват активно в кампаниите, и, по този начин, да предложат на гражданите, групирани в избирателните райони по места, избор между алтернативни групи от лидери. Успешното изпълнение на тази функция става значително по-трудно, ако се добави възражението, предложено от Норберто Бобио, че алтернативните продукти, предлагани на "електоралния потребител" трябва да са реални и значими от гледна точка на предпочитанията на гражданите. Нека да наречем това функцията на "електорално структуриране".

2) Политическите партии трябва да осигурят на голямата част от гражданите един стабилен и отличителен набор от идеи и цели (символи), на които се уповават техните очаквания за демокрацията, осведомяват ги в най-общ план по отношение на възможностите за избор между определени политики и ги карат да се чувстват част от процеса на колективен избор. Ненужно е да казваме, че тази функция на "символна интеграция" има значителен принос за успешното изпълнение на функцията на електорално структуриране, въпреки че няма причина да вярваме, че партийните идентификации могат да се придобият постепенно само в продължение на няколко политически поколения4.

3) Следа като вече са се състезавали в изборния процес, политическите партии трябва да могат да съставят правителство и да осигурят вътрешната структура на законодателния процес- независимо от това дали те извършват това сами, или пък в съюз с други партии, и дали постовете в законодателната и съдебната власт са попълнени самостоятелно от тях, или съвместно с други политически сили. Забележете, че за да могат да направят това добре, партиите трябва да са в състояние да поддържат постоянно едно високо ниво на вътрешна дисциплина по време на техния мандат в управлението, въпреки че ако поставим това като едно строго функционално изискване, то несъмнено ще направи неспособни много участващи на изборите формации да получат названието партии. Ще наричаме това "управленска функция".

4) В основата на всички посочени по горе функции стои едно предположение: политическите партии трябва да са в състояние да групират интересите и пристрастията на една значителна част от гражданството, посредством канализиране на очакванията на тези лица, семейства, фирми, сдружения и движения чрез техните вътрешни процеси, както и да произведат една програма, която съчетава публичните политики по такъв начин, че да задоволи общите нужди на техните поддръжници. Трябва да се отбележи, че не се изисква (или дори не се очаква) партиите да монополизират "групиращата функция" и, следователно, да заставят всички частни лица и колективни субекти да прокарат техните очаквания през партийни канали. Процесът на представителство е достатъчно обширен, така че някои хора и групи биха могли да намерят достатъчно начини да взаимодействат непосредствено с държавните институции; въпреки това, именно системата на политическите партии би трябвало да играе най-значимата роля в пакетирането на разнородните и фрагментарни искания в по-лесни за осъществяване общи цели и предложения.

Не всички отделни партии извършват всички тези функции5. Някои се включват в много по-широк спектър от дейности, в това число осигуряване на забавления, образование в граждански добродетели, анализ на публичната политика, издаване на вестници, притежание или контрол върху съоръжения за излъчване на телевизионни и радиопредавания, осигуряване на персонал за различни публични начинания, управление на кооперативни структури, набиране и подготовка на лидери на сдружения и движения, поддържане на публичния ред, съставяне на "кабинети в сянка", създаване на паравоенни формирования, както и разпределение на пребенди и постъпления от корупция. Но когато системата на политическите партии не изпълни по-горните четири "ключови" функции, или когато дори се оказва в тежка конкуренция с други посредници за да ги осъществява, би трябвало да се запитаме дали партиите наистина са толкова незаменими за консолидацията, или дори за самото увековечаване на демокрацията.

Забележете, че аз не твърдя, че политическите партии нямат известен принос за консолидирането на демокрацията и определено не предвиждам, че те по някакъв начин ще отмрат в неодемокрациите. Докато има избори, които се основават на разделение на избирателни райони по места, ще има организации, наричащи се политически партии, които ще се опитват да контролират номинирането на кандидатите, да ги опаковат под един общ етикет, както и да спечелят оспорваните места. Това, което твърдя, е, че тези организации са все по-малко способни да извършват функциите, които партиите исторически са извършвали и че нашите теоретични разсъждения относно процеса на консолидиране на демокрациите трябва да претърпят съответните изменения. Така например, възможно е партийните системи да могат да останат неконсолидирани в продължение на известно време - вероятно безкрайно - докато всички от иначе непълните политически режими, които съставят една демокрация, са твърде добре консолидирани. Простият факт, че съществува неустойчивост на избирателите по отношение на партийните предпочитания и броят и идентичността на партиите се колебае от едни избори до други, не означава непременно, че режимът като цяло не е успял да се консолидира.

Структуриране на електоралната конкуренция



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Филип Шмитер 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.