Генезис на българският възрожденски театър


Категория на документа: Други




К У Р С О В А Р А Б О Т А

Н А Т Е М А

Генезис на българският възрожденски театър.
Корени и предпоставки за появата му

Следващо примера на останалите литературни жанрове, театралното изкуство също изживява своето раждане през мирогледа на българския културен подем през Възраждането. За около три десетилетия от неговите зародишни форми се появява драматично изкуство на високо ниво, което става неразделна част от културния живот на българите. Освен за чисто литературни цели, театърът служи и за пропагандирането на идеи, засягащи социалното неравенство на бедния българин, а също и за целите на освободителното движение. Жестоко изобличавани и критикувани са чорбаджиите, фанатичните "попове", безучастността и смирението на българите пред робството.

Един от проблемите, свързани с театъра на нашето Възраждане, а следователно и с неговия генезис, е липсата на достатъчно научна литература, която да проучва изцяло въпроса. В миналото българският възрожденски театър се е смятъл за нещо, което не е на ниво, нещо, което няма място в "зрялата" литература, което е извън културните рамки на онова време - нямащ принос към историческия процес на освободителното движение.

Основен проблем при разглеждането на зараждащото се драматично изкуство у нас е фактът, че малкото на брой трудове, посветени на този въпрос, разглеждат театъра като нещо, което е пренесено в България от "чорбаджийските синове, ходили по Франция, Англия и Америка". Така те омаловажават факта, че българската традиция, църковното и училищно дело, както и старобългарската литература са също корени и предпоставки за появата на автентично български театър. Интелигенцията, която е зад граница, само усъвършенства това изкуство до европейското ниво, в което ние познаваме първите "истински" пиеси.

Една от основните движещи сили за появата на драматургичното изкуство, а като цяло и на възрожденската ни литература, е освободителната борба на народа. Още Паисий осъзнава важността от самоосъзнаването на българите като такива - именно интересът към историята дава основите на историческата драматургия. Желанието за освобождение, за еманципиране на нацията, за спомняне на миналото са в основите на всяко едно произведение. Развитието на театъра минава през три етапа, три форми на съществуване на драмата, като литературен род - училищния театър, предшестван от зародишни форми на диалози, следван от читалищния, и най-високото ниво - театралните дружества. Разбира се, не трябва да се подминава и влиянието на по-развитите тетрални култури на други народи и по-специално на руската. Фактът, че Русия е свободна и там проблемите на драматургията са други, прави невъзможно директното копиране. Влиянието на руската естетическа мисъл, на руската критика е това, което дава тласък на развитието на диалозите, драмите и комедиите в България. Църквата, като пазител на културните и историческите ценности, дава четците - анагности, те дават основите на училищния театър, който се пренася в читалищата, а едновременно с това дава начало и на тетралните дружества.

Единствена църквата е била мястото, където българите са се чувствали общност - там те са се отърсвали от заобикалящата ги чужда вяра, чувствали са се единни славяни и са говорели на собствения си език. Литургическото действо се е пазело като старобългарска традиция. По време на литургията четците-анагности са чели откъси от Библията, като постепенно се налага традицията да се четат и български автори. Илия Блъсков е бил такъв четец - той е чел "Неделник" на Софроний Врачански на литургиите в Шумен. Според самия него до средата на XIX век са се произнасяли слова в полза на училищата, а след Кримската война (1856) центърът вече е изместен върху борбата за народност. В цъквите масово започват да се празнуват освен християнските празници, и чисто българските - като денят на свети свети Кирил и Методий. След 1856 се зараждат т.нар. поучителни слова - наследници на старобългарските похвални слова. Теми на тези слова са животоописанията на българските светци - Кирил и Методий, Климент Охридски, Иван Рилски и др. Предпочитан наратив в тези слова е бил диалогът - голяма част от тях са се състояли от въпроси и отговори за това, кое е правилно и кое - грешно. Като пример за пълноценна литургическа драма, могат да се дадат произведенията на Кръстьо Пишурка от края на 60-те години. Драмите му "Опелото на Исуса Христа" и "Рахилин плач" стъпват на библейски теми, но са насочени не само към религията - те не проповядват за християнско смирение и примирение със съдбата, а говорят за непримиримост и протест срещу всяко насилие.

За първата си драма "Опелото на Jисуса Христа" Пишурка сам казва, че е преводна, но не посочва източника. Драмата описва събитията около погребението на мъртвия Христос и пребиваването му в отвъдния свят. Целият текст е изпълнен с ремарки: "и догдето кади свещеникът, левият лик начнува втората статия на същия глас". След възвеличаването на смъртта на Божия син, която ще донесе очистение на всички грехове на човечеството, лирическият елемент от драмата - песните, преминават в разказ, който набляга върху предателството на Юда - целта е да се изобличи предателството и всеки да бъде предпазен от подобно деяние. Подобни литургически драми са характерни за средновековните византийски литургически действа, посветени на Христовото страдание. Безспорно Пишурка е познавал древни византийски и съвременни гръцки литургични текстове, но в тази драма липсва типично християнския елемент на смиреност и покорност, преобладава тържественият, оптимистичен тон - Христовото страдание и смърт громят "държавата вражия". Тази пиеса е била изпълнявана четири години по ръкописен текст преди да излезе от печат. При изпълнението й, в действието са се включвали свещенници, учители, ученици и други хора.

Втора драма на Пишурка - "Рахилин плач, или избиването на 14-те хиляди детца по повеление на Ирода, царя Юдейскый" - се смята за по-съвършена от първата. Тук има действащи лица, които са и абстрактни понятия - Сатана, фурии, гонители на добродетелта, и реални герои - Ирод, Йосиф, Мария. Сюжетът е свързан със страха на Ирод от идването на Месията, избиването на 14 000 младенци, вълненията и мислите му около взимането на решението. Творбата има класическа постройка - всеки от героите се представя чрез монолог, с който разказва за някакво събитие (епическо начало) пред хòра. Действието протича както при древните атически драми - тиранинът се двоуми дали да изпълни своя план, но подтикван от зъл бог, той взема решението. Комòсът тук се явява под формата на плача на Рахил. И тази пиеса не е оригинално творчество - сюжетът е библейски, а негови разработки са познати през Средновековието, но и двете пиеси имат неприсъщ за християнството тираноборчески характер - това Пишурка постига с побългаряването на двете пиеси за целите на българската църква - умелото използване на християнски позиции за водене на борба с тираничните поробители. Тези две пиеси, макар и толкова блестящи по съдържание и форма, малко изостават от гледна точка на историческия процес на освободителната борба - народът вече е чел Раковски, чул е за четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър. Интересът към двете драми на Пишурка е главно насочен към тяхната форма и умело побългаряване - те завършват един закъснял процес за българите. Когато се появяват в печата, в Лом вече е поставен "Велизарий"! Заради историческата си изостаналост Пишурка не веднъж е попадал под критиката на Каравелов и Ботев.

Важен и основен момент за културата на българина през 60-те - 70-те години на XIX век са запазилите традицията от Средновековието панаири и сборове. Важно е да отбележим разликата, че панаирите са били главно с търговска цел, докато сборовете (съборите) са били предназначени за събирането и веселбата на народа. Във вестниците, писмата и мемоарната литература от онова време са запазени множество доказателства за огромни по размер сборове в по-развитите по това време градове. Най-известен е бил Узунджовският панаир, други известни панаири са били Софийският, Габровският, Джумайският, Сливенският, Станимашкият, Старозагорският и т.н. Политическата власт е била строго против тези мероприятия и се е стремяла да ги ограничава, защото често панаирите и сборовете са ставали средище за насаждане на революционни идеи сред населението. Например: през 1860 година вестник "Дунавски лебед" съобщава, че на събора в Карасу селяните подписали петиция за обявяването на независимостта на българската църква. Българските панаири стават известни и по цяла Европа - там е било възможно да се намерят ценни стоки от Ориента. Освен за зрелища и развлечение, панаирите и съборите стават пресечна точка и на литературата. Множество събори стават домакини на различни разказвачи, народни четци, смешници и т.н. Четат се разкази, романи, устройват се комедийни забавления, драматични диалози и други. Пристигали са различни музикални трупи, художници, циркове и фокусници. Сборовете и панаирите са били мястото, където всеки е трябвало да присъства "даже и ония, за които не е било необходимо". Така те се превръщат в допирната точка между изкуството и народа, който няма време за него. Забързаният селянин, който посещава църквата само заради "страхом Божий" и няма време да вникне в това, което се говори там, сега, по време на гуляй, той може да види и оцени изкуството, и да разбере неговата роля в ежедневието, дори и без да осъзнава, че комедиантите всъщност играят роли и не са истински врагове помежду си. Разбира се, зрелищата са били посещавани и от просветни и културни дейци, които са обменяли и черпели идеи, наблюдавайки представленията. Въпросът за тези "културни" мероприятия от онова време е все още недобре изследван, но ролята им на масова сцена не бива да бъде подценявана.

Особено силно е влиянието на античността върху българското Възраждане. Самата идеология на ренесансовата култура е възраждането на античнита култура, литература и философия. Още с "Рибния буквар" се заражда интересът към Античността, по-късно редица вестници започват да печатат диалози на древногръцки мислители. Постепенно възродената антична литература се превръща в оръжие срещу фанариотщината. Ярък пример е преведената от Димитър Окуйли - Бисеров от Горна Джумая притча за Диоген: Диоген със запален фенер през деня обикалял по пазара, когато хората го запитали какво търси, той отговорил:
- "Човека тражим!"

С това се целяло да се осмеят гърците - като че ли сред тях нямало истински хора. Добри Войников в началото на своята литературна дейност превежда ярки образци на древногръцката литература - драми, диалози - и ги използва за своята дейност като учител. В началото българите възприемат античната литература през руските преводи. По-късно става въпрос на авторитет да се превежда направо от гръцки. Най-оспорвани са били преводите на Илиада на Омир - епическата поемата се е смятала за връх в античната и съвременната литература - Славейков прави опити да превежда първите песни, по-късно Григор Пърличев също превежда, Нешо Бончев го критикува и сам се заема с трудната задача. Масово се превеждат и драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид, които стават идеал за подражание на нашите драматурзи.

Редица наши революционери също се интересуват от древната култура. Георги Раковски цитира и споменава Тукидид, Лукиан, Омир. Аристотел и Платон са любими на Петко Славейков. Каравелов се обявява против опитите на гръцкия национализъм да обсеби и присвои античността. От силното влияние на древността, за драматургичното изкуство е важно това, че за него биват открити нови "забравени" идеи, нови форми, в които да бъде изграждано, нови авторитети за подражание. Античността е извор за обогатяване на ренесансовите традиции в българското възраждане и освободителната борба.

Огромна роля в създаването на новобългарската драматургия, театър и изобщо изкуство има и непрестанно живеещата старобългарска традиция. През епохата на Възраждането няма произведение на старобългарската литература, което да не е преиздадено. Този интерес, подбуден от общият ренесансов дух, гледа на старобългарската книжнина като на нещо свещенно, нещо, което е еманация на културата на нацията и няма да бъде достигнато - старобългарската литература се превръща в модел за подражание. Започват масово да се преиздава не само каноничната литература, но и явно апокрифната. Започват да се осъвременяват народни легенди и предания - през 1853 година в "Цариградски вестник" излиза исторически роман за Кирил и Методий. Според Славейков изворите за българсакта старина са най-добре съхранени в народното творчество - "те трябва да служат като образци в изящни творения на народен дух". Българската история се митологизира - потвърдени исторически сведения се преплитат с легенди, така миналото се използва за пропагандирането на величието на нацията. Действащи лица в ранните диалози и модерните драми стават български царе, патриарси и легендарни герои.

Влиянието на всичките тези елементи - античната култура, старобългарската традиция, църковната традиция и библейските мотиви, масовите прояви по сборове и панаири, оказват огромно влияние върху формирането на българсакта драма. Трябва да се подчертае, че зародишните форми на българската драма се формират успоредно с поставянето на "модерни" пиеси. Интересът тук не е насочен към обработените преводни постановки, а към пътя, извървян от българската литература, подпомаган от различни фактори, за да роди самобитната българска драма.

Като междинна форма на българската народна драматургия може да се даде баладическата поема. Това е произведение, което представлява миниатюрна народна пиеса - има двама главни участници, които преживяват остър конфликт или трагедия. Диалогът е в стихове. Сюжетът тук винаги е чисто народен - изворите идват от народното творчество. Основата на трагическото в ранните варианти на баладическите поеми е конфликтът между човешкото и митическото - героите си взаимодействат с легендарни същества - змейове, вили, самодиви, караконджули, Слънцето. По-късно драматизмът еволюира в чисто човешки отношения и реални герои. Диалогът е основен наратив - героите изживяват себе си чрез словото, подобно на древногръцките атически драми, където характерът се изявява чрез думите. Този преход на епическото и лирическото начало в драматично се харесва на много наши писатели - започват да се преработват народни легенди и предания, исторически мотиви, както и актуални проблеми. Ярък пример за такава поема е "Изворът на белоногата" на Петко Славейков.

Героите - Везирът и Гергана - влизат в конфликт. Везирът е пленен от красотата на Гергана и я иска за ханъма, докато Гергана е влюбена в Никола и не желае "бяла ханъма да стане, злато коприна да носи". И тук конфликтът е изразен чрез диалога между двамата. Водещ елемент е разбирането за красотата - герганеният идеал за свобода се противопоставя на разбирането на везира:

градини нови сараи

със двадесет капии

с триста прозорци, джамлии

с миндери ще ги обградя

Нравествената победа принадлежи на Гергана, с което Славейков изгражда образът на една непримирима българка, а също така и противопоставя двата идеала за красота - турския и българския.

Народните поеми и баладическите поеми развиват диалога, създават драматически сцени и конфликти, които показват върховете на българската литература. Поемите се развиват успоредно с българската драма и си взаимодействат - обогатяват се с мотиви, влияят си и взаимно се обогатяват с поетична реч. Тези поеми не бива да бъдат забравяни и пренебрегвани от гледна точка на еволюцията на жанровете. Много от тях намират своята реализация било в оригинал, било чрез преработка на сцените на българските следосвобожденски театри.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Генезис на българският възрожденски театър 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.