Икономическа култура в българското кино


Категория на документа: Други


Във филма управителят на магазин Иван, който временно в публичното пространство заменя своя братовчед доцент Денев, в неловките ситуации, в които попада чете лозунгите по стените и никой не подозира, че тези мисли, които всички са свикнали да слушат и гледат са от стените на техните кабинети и заседателни зали, т.е. те са забравили какво гласят те, хората сякаш са забравили за тяхното съществуване : "Нека изучим законите на природата, за да можем да я управляваме, както трябва"; "Да повишим рязко качеството и ефективността родната наука". Във всекидневното им поведение хората следователно се придържат към "инструменталното мислене и поведение", а не се замислят и не проблематизират спуснатите им от горе цели, идеали и задачи.

Хората, които външно се подчиняват покорно и пасивно на спусканото им от горе приемливо и желано поведение всъщност смятат, че те подчиняват само собственото публично, външно поведение, а в личния си интимен свят остават верни на себе си. По този начин доцент Денев не възприема като нередна идеята братовчед му временно да го замести, докато той завърши своя научен труд, достатъчно е само неговото външно поведение да отговаря на наложеното от горе нужно е желано поведение. По същия начин и братовчед му има единствено притеснения от средата, в която трябва да се движи. В приемането на предположението той е насърчаван от настоятелното убеждаване от съпругата си, която в това предположение вижда шанс за своето дете да продължи образованието си във висше училище:"...не мислиш за детето, ще го вкара в университета...". В този епизод се вижда, че образованието е ценност, защото дава по-големи шансове за лична реализация. Но въпреки, че образованието през 80-те години се е масовизирало съществува нагласата, че приемането трябва да стане по "втория начин". В условията на икономически дефицит в българското социалистическо общество се пренареждат, подменят се ценностите - Колишева закъснява за заседание, защото е чакала на опашка за чушки. Интересни са някои форми на извъникономическа принуда, показани в разглеждания филм - например системата на жителството. По този начин по време на социалистическото управление в България хората са били лишени от възможността за социална мобилност - в края на филма за управителя на хранителния магазин е изключително трудно да се раздели с новото и луксозно жилище обзавеждане. Тези мерки са имали за цел да накарат хората да участват в специфични, непривлекателни производства и които също се утвърждават не само законово, силово, но и на базата на по-дълбоки традиционни психологически нагласи на българина - привързаността към семейството, към родния край.

"Авантаж"

Диктатурата - два начина на употреба

Посредствените хора са повече от талантливите. Така е в България, така е във Франция, както и навсякъде по света. При демокрацията всички са равни пред закона. При шанса от законова защита страхът изчезва и пред отделната личност се отварят пътища за реализация на приспани дотогава качества, особености и заложби. В демократични условия излиза, че посредствените не били чак толкова много. Диктатурата обаче обича посредствените - тя си ги подбира, отглежда и възнаграждава. Създава им условия да се множат. При диктатурата посредствените имат специални привилегии. И най-голямата привилегия, с която диктатурата им се отплаща за подкрепата, е освобождаването от усилието да се мисли. Има кой да мисли вместо тях, има кой да взима решения и да им казва какво да правят. Животът става ясен, прост и лесен. В сделката с властта няма нищо сложно: отказваш се от всичките си права, а в замяна си освободен от всяка отговорност. Но този механизъм функционира само ако всички са съгласни. А не всички са посредствени и не всички се страхуват. Точно оттук започват неприятностите - най-вече за онези, които не са съгласни да сключат този договор с властта.

В условия на диктатура най-уязвими са интелигентните, надарените, различните. Техният проблем е в това, че да мислят за тях не е усилие, а насъщна необходимост. Те настояват на това свое право и не искат да бъдат освобождавани от отговорност. Така те обезсмислят договора с властта и обезценяват привилегиите, които държат в подчинение техните събратя. Системата се чувства застрашена и пуска в ход наказателно преследване срещу всеки непокорен смутител на реда.

Конфликтът между нестандартния човек и системата, програмирана да управлява единствено стандартни елементи, е разкрит в българския филм "Авантаж" (1974).

В "Авантаж" на сценариста и режисьора Георги Дюлгеров историята на един очарователен пройдоха и виртуозен уличен крадец (Руси Чанев) е разказана с поглед назад - действието се развива в реалната българска действителност от 50-те години. Един мрачен свят, в който се горят последните укрити книги, предлагащи излаз за мисълта и въображението към откритите пространства на човешкото познание.

В филма героят влиза в действието с цялото многогласие на своята различност. Живеенето е неговата стихия. Играта е неговият метод. Краде, защото е забавно, но и дели откраднатото, защото е благородно. От жени не взима. Душата му жадува за геройство. Но кой ще го пусне в една полицейска система да става герой? Затова той завихря геройството си в роли - играе до премала роли на закрилник, благодетел и свободен човек. Непрекъснато предизвиква системата, дразни я, надсмива й се - дори в затвора се опитва да я надхитри, но не успява. Краят е трагичен. Артистът се превръща в предател.

Всичко в него е реално - българският социализъм с окаяния бит, с унилите лица на хората във влака, с фалшивия ентусиазъм на комсомолските бригади, със самодоволните пазители на беззаконието в затвора и вън от него...

Всяка система има склонност от втвърдяване в ущърб на индивида. Симптомите на този процес трябва да се познават и да се припомнят, за да се отстраняват навреме. В лицето на киното, и в частност на филмовата класика, общите европейски ценности имат един мощен съюзник. Пък и хората, за които изкуството е съкровена потребност, имат нужда периодично да хвърлят по един поглед назад към културното наследство, за да мерят редовно динамиката на промените в своите възгледи, предпочитания и естетически вкус. И да споделят своя духовен опит с онези, които идват след нас.

"Оркестър без име"

Изток - Запад

Героите от "Оркестъра..." са от онези "щастливци", дето не знаят колко са бедни. Не че тънат в мизерия, но таванът на просперитета и възможностите за изява в малкия провинциален град е твърде нисичък. Те обаче имат мечти. Борят се за постигането им с детински ентусиазъм и вярват, че животът е пред тях. Имат и конкретна цел - да свирят в крайморски ресторант, защото, пропуснах да кажа, че са любители музиканти. Стараят се в подготовката като за световно, а луксозните черноморски курорти им се привиждат на сън и наяве. Но съдбата не им е отредила най-сочната част от баницата. Сблъскват се с неразбиране от страна на близки и институции, с невъзможността да намерят тъй важните връзки "горе", с грубост и вулгарност, налага им се да правят мъчителни компромиси. Накрая се справят, защото въпреки цялата романтика и луди мечти, всъщност здраво са стъпили на земята и умеят да се учат от житейските уроци. Изтокът е витален и ще пребъде, ако трябва да вляза в стила на Момо Капор. Впрочем и много западни наблюдатели твърдят същото.

Филмът е един от най-симпатичните, произведени в епохата на така наречения "зрял социализъм". По това време имало известни прояви на либерализъм и търпимост към критика на ниско ниво. Хората (особено младите) са се възползвали от малките глътки свобода, започнали по-открито да се интересуват как се живее по други места, да се стремят да изглеждат и да се обличат като туристите по Черноморието, да осъществяват плановете си по-смело, не наплашено и смирено. Творците също са се възползвали - появили са се книги, спектакли, филми, които, ако не са изричали високо и ясно, то поне нашепвали, че има нещо гнило в нашия социалистически "рай". "Оркестър без име" спада към нашепващите, но такава му е идеята. Най-важни тук са тогавашните млади хора, които се борят да надскочат скуката на бита, убийствената повторяемост и дребнавост на семейната, училищна и трудова среда, да изчегъртат идеологическия чип вграден в мозъка им още от детската градина, да открият нови светове. И да останат там.

"Преброяване на дивите зайци"

Различни европейци на една територия

В "Преброяване на дивите зайци" българските кинематографисти се опитват да проникнат зад завесата на привидното в съвременността, интересувайки се какви сме и какво става с нас.

Преброяване на недъзите и абсурдите на колективистичното общество, най-вече характерно с това, че собствеността де юре е обща, а де факто - ничия. Извършителите на Преброяването пребивават в ситуация колкото автентична, толкова и безметежна за човека, непознаващ нито тегобата, нито сладостта на частната собственост, която според определението на Маркс, ражда ежечасно и ежеминутно капитализъм и разни други съпътстващи го притеснения за пролетариата. А какво раждат одържавеното парче земя, трудът, инициативността и енергията на преброителите, когато не чувстват никаква отговорност спрямо резултатите от жизнерадостната и целеустремена акция по преброяване на дивите скокливи животинчета? - питат Георги Мишев и Едуард Захариев още през 1973 година, когато социализмът все още цъфтеше и процъфтяваше. И отговаря много преди анализаторите да му предрекат унилия залез.

В "Преброяване на дивите зайци" обект на анализа са няколко нашенски начина на овчедушно и безкритично приспособяване към овластеното безсмислие. В разгара на най-усиления полски труд, когато мястото на селянина е на полето, от града пристига чиновник (Ицхак Финци) да реализира на дело безумното държавно мероприятие, на което всеки нормален човек би реагирал със снизходителна усмивка, с каквато обикновено се отнасяме към малоумниците. Хитрите селяни, обаче, тутакси разбират, че насреща си имат не особено умствено читав човек - служител, натоварен с пълномощия и власт, който на село, и не само там, умее да въздейства по магнетичен начин. Прословутата българска хитрост кой знае защо ги кара да пренебрегнат общия си стопански интерес: да загубят работния ден и да опустошат нивите си в гонене на Михаля. Усилията им са насочени не към съхраняване и опазване плодовете на собствения им труд, а към изкрънкване на дребнички лични "ползи". А те на фона на нанесените поразии и отъпканите поля илюстрират народните мъдрости: "кон за кокошка", "вместо да изпишеш вежди, изваждаш очи", и още много други поуки, с които е пълен фолклорът ни. Един-единствен човек - ветеринарният лекар, се опитва да се опълчи на общото безумие, но бързо бива сломен и приобщен към пакостливото колективче.

Абсурдната особеност на т. нар. национален характер е в пълното съзнаване - от страна на потърпевшите - на недалновидните и вредни намерения на облечения във власт чиновник. Те са му "премерили капата", но въпреки това го оставят безнаказано да си вихри коня. Подобно хитро овчедушие и нехайство към собствената си съдба европеецът едва ли може да разбере и приеме. Но пък от друга страна, ще сме удобни, кротки, послушни и благодарни поданици на общия европейски дом. Или както го е измислила самооневиняващо народната мисъл - "всяко зло за добро". Доколко недостатъкът може да се превърне в качество, ще покаже бъдещето. А дотогава ще продължаваме да се питаме защо сме такива.

"Козият рог"

Из дебрите на човешката душа

Действието на филма ни връща в смутното време на османското робство, за да разкаже трагичната история на Караиван (Антон Горчев), загубил жена си, след като е била жестоко изнасилена от няколко турци. Вследствие на това душата на този човек се превръща в камък и само в жаждата за отмъщение той вижда смисъл на живота си. Изпепелен и обсебен от ярост, героят е безпощаден дори към невръстната си дъщеря Мария (Невена Андонова). В стремежа си да я превърне в оръдие за възмездие, той я възпитава като момче - сурово и по спартански - воден от логиката, че: "този свят не е за жени". За него няма връщане назад. Но постепенно в Мария (Катя Паскалева) се пробужда нежността, усетът към красотата. И идва миг, в който съзрялата вече девойка среща любовта. Чист, спонтанен порив, такъв какъвто извечните природни закони повеляват. Любовните сцени са може би едни от най-красивите в българското кино. Сякаш режисьорът увлича в любовен танц цялата природа, противопоставяйки я на аскетичната й суровост от първата част на филма. Средата, както и пестеливата музика -песента на Мария Нейкова "Вървят ли двама", обуславят звукозримия драматизъм на филма, изчистен от подробности, моделиран с едри щрихи. Дори епизодът с кукерския танц не се възприема като етнографска зарисовка, а звучи предвещаващо зловещо, подготвяйки ни за акта на възмездие. Но Мария не може да бъде само сляпо оръдие в ръцете на баща си. В нея доброто е заложено априори и това предопределя нелепата й гибел. Още един акорд във високата трагика на филма.

Със своята смърт Мария утвърждава смисъла на живота, а оттук и авторското послание за отмъщението, което, превърнато в единствена цел на човешкото съществуване, води до гибел и е пагубно да се отвръща на насилието с насилие. Така конкретната история надхвърля своите национални и времеви рамки и се превръща във вечна, общочовешка история за загадъчните бездни, из които се лута човешката душа. А това, както и естетиката му, превръщат "Козият рог" в актуална непреходна творба.

"Всичко е любов"



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Икономическа култура в българското кино 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.