Икономическа култура в българското кино


Категория на документа: Други


Романтичният бунт на младите

Героите на филма "Всичко е любов" олицетвориха в плът и кръв духовната драма на едно поколение, обхванато от неясно морално безпокойство. През 1979 това безпокойство не можело да се изразява свободно. След премиерата на филма, носещ най-хубавото заглавие в българското кино, в него неистово се влюбило целокупното тийнейджърство. Момчетата се идентифицирали със сдържаната му ярост и сурова безкомпромисност. Девойките припознавали своя дългоочакван принц - дръзко мъжествен и нежен, неустоимо синеок.

Но всичко започва все пак с Радо от "Всичко е любов" - беглец от трудово-възпитателно училище, който живее опасно. Случва се така, че той се влюбва в момиче от "добро" софийско семейство, за съжаление, с властна и безсърдечна майка. Момичето отвръща на чувствата му, привлечено от мъжкарското му излъчване и независимия му нрав. Любовта им е красива, кратка и невъзможна. Пред нея се изправя грозната стена на егоизма, маскиран като "порядъчност" и нормалност. Възвишените емоции се удрят в студената пресметливост на възрастните. Страстта - в сметката. Романтиката - в отчайващата битова проза. Детето на Радо и Бени е заличено още в зародиш, при това с измама: майката подлага дъщеря си на криминален аборт, след като я приспива. Насилието над личността е представено не само като нравствено посегателство, а и като брутален физически акт. Любовта е убита, в буквалния смисъл на думата...

Тази яростна любовна история завършва без хепи-енд - нещо рядко за филмите от този жанр, където обикновено зрителят плаче, удавен в сантиментални цунами и мелодраматични приливи. Така девизът "всичко е любов", трептящ като аура около суровото излъчване на Иван Иванов и нежната женственост на Янина Кашева, отеква в съзнанието като трагична ирония, като контрапункт на действието и придобива почти религиозен смисъл.

Наистина, всичко най-хубаво се създава от любов, напук на недоимъци, предразсъдъци, цинизъм и неразбиране. Младите Радо и Бени, въпреки драматичния край на връзката си и силното разочарование, преживяват нещо голямо и истинско, което ще остане да свети в живота им. А майката, погубила първата любов на дъщеря си, ще носи трагичната си вина и никога няма да намери покой...

Филмът има и едно друго, трудно доловимо за днешната публика послание. Дръзките бягства на Радо - доблестния романтичен бунтар - могат да бъдат разчетени в по-общ смисъл и като отхвърляне на тоталитарните порядки - в дома за непълнолетни престъпници, но и в обществото. Неистовият му копнеж по свобода и безразсъдната му любов са знаци за цялостно неприемане на социалната система и нейните етични основи, разбира се, сублимирани чрез един силен любовен сюжет...

Авторите на филма - сценаристът Боян Папазов и режисьорът Борислав Шаралиев, с помощта на своите харизматични актьори успяват - освен да загатнат своето несъгласие с бездуховността на системата - да утвърдят извечните универсални ценности: любовта и свободата.

"Да обичаш на инат"
Семейство, традиция, истина

Когато българският игрален филм "Да обичаш на инат" на Николай Волев се появил (1986), социалистическите параметри не предполагали Коледа като олицетворение на семейството и традицията. По-скоро се е ценило семейството, което е откъснато от традицията - защото тя би върнала времето още по-назад. Така в "Да обичаш на инат" семейната хармония и традиция се изразяват без празничност в обикновено съвместно сядане на трапезата, на която дори не се наблягаше какво има. Важното е, че семейството се събира заедно и че цари патриархат - бащата е недвусмисленият господар на положението.

И когато нещо не е наред - пак трапезата го показва. В "Да обичаш на инат" гневът на бащата (Велко Кънев) се изразява в бутане на чинията. Бунтът на сина пък се материализира в отказ да седне на една маса с бащата. То си и съществува такъв израз на презрение: "С този не сядам на една маса". Истината като основна стойност във филма. В началото бащата дава урок на сина си - когато си прав, бори се докрай. И синът го спазва. В училище с неудобство е принуден да признае, че учителят по музика пее фалшиво. Но веднъж казал го, отказва да се отметне от думите си. Драматургично хитро е избрано фалшиво пеене - то поне е недвусмислено. Истината е недвусмислена. Оттам започват неприятностите. Защото много са съображенията истината да не се заявява. Но пък момчето е набрало инерция и казва на бащата друга истина, на която е било свидетел - че баща му е крадец. Вярно, по социалистическо-работнически маниер - с надписване и даване на рушвети. Но и това си е кражба. Една от най-трудните да се осъзнае като такава - кражбата не от конкретен човек, а от безликата държава, към която всъщност и не изпитваш нищо добро. И все пак кражба.
Бащата не е някаква дебелокожа цинична мутра, на каквито сме се нагледали в сегашните филми. Само заради уважението на сина си и самоуважението си той се отказва от облагите. И плаща съответната цена. Но във филма това не е патетично, а безкрайно убедително и сдържано.

Истината стои над всичко и е белег на самосъзнание в "Да обичаш на инат". Тя не може да бъде компромисна и конформистка, обслужваща индивида или властта. Защото стои над тях. Това всъщност е класическото отношение към нея в европейското кино. Откриването й е мъчителен акт на съзряване. Отстояването й е белег на гражданска доблест и лична смелост.

"Всичко от нула"

Любовта - неугасима клада и възмездие

Какво друго, ако не търсене е целият човешки живот. Търсене на реален еквивалент на собствения ти идеал, на личния ти нравствен модел, на другия до теб, с когото би споделил съдбата си... Но когато в определен момент крилатите илюзии се приземят, започва драмата на позиции, на страсти, на характери. И колкото по-голяма е любовта, колкото по-значими са личностите, толкова по-дълбока е драмата при разминаването им, по-трагични са стресовете и разочарованията, които я съпътстват. Любов означава вяра и преданост пред олтара на човешкото достойнство. А когато вярата е подложена на съмнение или направо предадена, поведението на хората коренно се променя: те излизат от себе си, техните преображения са неузнаваеми.

Въпреки това винаги, щом се запътиш към нова любов, някак забравяш раните и униженията от предишната. Готов си отново да полетиш на крилете на емоцията, оставяш се доброволно в плен на нейната магия, сякаш ти е за първи път.

"Всичко от нула" (1996) -една творба, която е камерна, с интелигентен опит за анализ на сложното и противоречиво движение на човешките чувства и състояния. На труднопроницаемата женска психика, на любовта, в която си партнират възрастен мъж и младо момиче. В тях се долавя автобиографичен хъс, стремеж към изповед на нещо лично, преживяно, преболедувано; желание за споделяне, оценка и преосмисляне. Във филма чийто сценарист е неповторимият български майстор Валери Петров, екранният разказ се стреми да проникне във философията на любовта, да утвърди красотата чрез любовта. "Каква е тази трансцедентална сила, която ни движи и влече цял живот - пита един от героите... - Току откриеш някоя Джокондица, която ти се усмихва... Тази сила ни носи катастрофи, сълзи, но какво сме без нея?" И изведнъж се докосваме до смисъла на това човешко изпитание, в името на което са извършени толкова подвизи и са изплакани толкова сълзи. Базирайки се върху случки от нашето всекидневие, Иван Павлов построява на импровизационен принцип нехронологичен сюжет, в който постепенно, колажно изкристализират отношенията между Мъжа (Ицхак Финци) и Момичето (Деси Красова). Те са по-скоро игриви, ескизни, отколкото дълбоки.

Основна идея е използването на художествен прийом - снимането на филм във филма. Във "Всичко от нула" Маестрото (Ицхак Финци) споделя, че става дума "само за намерение за филм, в който музиката да свърже в едно няколко случки", но тези случки също се оказват твърде поучителни. Те внушават необходимостта от нравственост, от самокритичност, от търсене на подход към Другия, от по-чести "консултации" със собствената съвест. Възможно ли е в името на любовта така да се промениш, че да станеш нов човек - питат героите и в филма. Отговорът категорично е: "не". Затова трябва да се стремим към допустимите компромиси, които съхраняват човешкото достойнство и същевременно ни позволяват да се вписваме в човешката общност.

Други теми разглеждани в творбата са: що е щастие и как живеем без него, любовта и секса и тяхната невзаимозаменяемост, непознаваемостта на женската психика. Една мисъл на Маестрото от : "Жените са като оная партитура с белите полета и дефектните страници - не знаеш каква музика има вътре".

Какво нещо е животът; как и в него, и в любовта, която ни довежда на този свят, и в разминаването между хората всичко се повтаря. Когото и да попитаме, ще потвърди: и на мен ми се е случвало същото.

"Писмо до Америка"
На крилете на песента и на желанието

А ако трябва да назовем българския филм от последното десетилетие, който най-силно ни зарежда с усещане за собствена стойност, то това безспорно ще бъде "Писмо до Америка". Премиерата му се е състояла на предела между двете хилядолетия, като че ли да ознаменува символично възраждането на българското кино след кризисния период на промени. Забележително е, че този филм, фокусиран върху българската културна идентичност, всъщност е реализиран със средства и съвместни усилия на кинематографисти от три европейски страни - България, Холандия и Унгария.

"Писмо до Америка" следва модела на прастарата приказка за юнака, който тръгнал да дири цяр за безсмъртие за умиращ побратим. Иглика Трифонова потърси "живата вода" във фолклора, във вродената способност на българина да надделява само с едната песен над всичко - над измислените граници, над разстоянията, над океаните, и дори над последната черта, която разделя живота от смъртта. След множество перипетии и дълго изкачване към висините на духовната традиция Иван (Филип Аврамов) успява да открие и запее "Пуста младост", забравената българска песен, която вдига мъртъвци от гроба. Няколко такта от родната магия са достатъчни за щастливото избавление и тържеството на фолклорното начало - те възкресяват от разстояние приятеля Камен (Петър Антонов), умиращ в далечната нюйоркска болница. Иглика Трифонова обаче не спира дотук, защото знае, че за днешните българи - герои и зрители, върховете на културното наследство придобиват стойност едва, след като се отнесат към големия свят. Съвременният българин е изправен пред предизвикателството да преоткрие себе си като част от по-голяма, над-национална общност. Ориентирите му са извън затворения традиционен космос, затова и автентичността има стойност, само ако се впише в световния обмен на традиции и ценности. В "Писмо до Америка" - връщането към корените придобива окончателен смисъл едва когато възкресеният българин се включва в чайната церемония на японския си съквартирант, а японецът запява "Пуста младост" - всъщност съвременността е отправна и крайна точка на разказа. Затова приказката за Иван и живата вода вместо навръх планината, завършва навръх Манхатън, героите осъзнават българската оригиналност като част от единството на днешния свят, а киното ни открива ценностите на множествената културна идентичност. "Писмо до Америка" е най-успешният опит в новото българско кино да се прехвърлят онези мостове между Изтока и Запада, които превръщат екрана в терен на споделено пътешествие. За да защити тази своя амбиция Иглика Трифонова търси универсалните измерения на проблемите, които поставя, и вижда решенията им извън привидностите на ежедневието. Изкачвайки се все по-високо в планината заедно с Иван зрителят открива, че животът и смъртта са просто две различни лица на битието и навлиза в измеренията на духовността.

Различията в амбициите, майсторството и стила на авторите им са очевидни, но посланието за прекрачване на границите между вечното и привидното е еднакво.

Поставяйки проблема за смисъла на съществуването, за смъртта и безсмъртието, двата разказа достигат естествената си кулминация в момента на любовно единение между мъжа и жената, състоянието, отредено ни да усетим безсмъртието. "Писмо до Америка" акцентира върху постигането на физическо безсмъртие - вълшебният ритъм на песента едновременно връща умиращия Камен към живота и заплита нишките на нов живот. Филмът разказва една приказка - приказката за раждането от небитието. И доказва, че връщайки се към нея, киното всъщност се връща към същността си като изкуство - да превръща човешките фантазии в движещи се образи и да създава собствени пространства.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Икономическа култура в българското кино 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.