Интертекстуалност


Категория на документа: Други


* Първоначална класификация на феномена според Ж. Женет;
* Съвремена класификация според П. Щокер1.

Сред дълга поредица от автори Щокер за първи път предоставя обстоен поглед върху историята на възникването на понятието "интертекстуалност". В своята дефиниция на интертекстуалните форми той само частично се позовава на работата на Женет докато повечето трудове в тази област приемат неговата дефиниция и класификация.
На този фон би било логично първоначално да се представи пионерския труд на Женет, а в последствие да се разгледа модифицираната разработка на Щокер със съответните разширения и диференцияция на понятието "интертекстуалност". Класификацията на Щокер не може да предяви иск за абсолютна пълнота, но е подходяща за онагледяване на значението на понятието "интертекстуалност" и неговото развитие.
2. История на интертекстуалността

2.1. За понятието "интертекстуаност"
Дискурсът за интертекстуалността добива все по-голяма популярност и актуалност от 80-те насам. За съжаление обаче не може да се говори за стабилност и строга разграниченост на понятието " интертекстуалност". Все още съществуват противоречия и разногласия

между защитници на различните концепции относно интертекстуалността. Основната причина за това се крие в историята на това понятие.
Първоизточник на понятието "интертекстуалност" е трудът на Юлия Кръстева Bakhtine, le mot, le dialogue et le roman (1967). Тук за пръв път се споменава думата "intertexte". 2
Кръстева доразвива възгледите на Бахтин и определя текста като съставен от множество цитати на други произведения, така че той се явява своеобразно абсорбиране и трансформация на множество други текстове. Именно тази практика тя нарича "интертекстуалност" и до известна степен разкрива изборите, правени от съответния автор при писането му3. Особен интерес представлява дефиницията на понятието "текст", която Кръстева задава в своята разработка. Тя определя като такъв не само писмени текстове, но и културни феномени като цяло, стига те да са елементи на една структура. Благодарение на това един такъв "текст" става нестабилен и губи своите ясни очертания. Той е отворен за интерпретации, които не могат да претендират за завършеност. Значението на един текст вече не може да бъде заложено от неговия автор/ създател. То произтича едва от интерпретацията на реципиента4.
С тази своя теза Кръстева дава на науката нов обект на изследване, но все още не доказва съществуването на феномена "интертекстуалност" и не задава неговите измерения.
2.2. За съдържанието на понятието "интертекстуалност"
Според своята съдържателност феноменът "интертекстуалност" трябва да бъде датиран много преди 1967. Неговите черти откриваме във форми като: цитат, алюзия, пародия, имитация, традиция, наследство, източник, влияние и т.н. Сензационното в понятието "интертекстуалност" от 60-те години се крие в опита да се етаблира глобално понятие, което обхваща всички тези форми.

Х. Майер предупреждава в своя труд "Zitat der Erzaehlkunst", че такива общи, глобални понятия притежават потенциала, да се разпрострат до безкрай5, като не покриват всички фасети на феномените включени в него.
Въпреки това тези отделни феномени ( и техните модифицирани дефиниции) съставят най-важните градивни елементи на интертекстуалността. Особено реторичните фигури "цитат" и "алюзия" обособяват своеобразно ядро в понятието "интертекастуалност".
3. Интертекстуалност
От 70-те години насам интертекстуалността се превръща с централен обект на изследване на литературознанието и в частност на наратологията. Можем да разграничим два принципни подходи към понятието "интертекстуалност".
3.1. Юлия Кръстева
Първият (по-скоро теоритично ориентиран) определя интертекстуалността като много общо, всеобширно понятие. Неговите привърженици поставят отвореността и процесуалния характер на литературата в основата на своите разработки. Те се оповават на теорията на Бахтин за диалогичността. Според руския литературовед и философ думите са обременени от следите, оставени от други "говорещи" чрез техните комукативни намерения. Благодарение на това Бахтин определя романа не като завършено монолитно цяло, а като незавършен и оформящ се. Най-важната част от Бахтиновата теория е твърдението, че романът е жанр за контакт с незавършено настояще. Поради това читетелят може да влезе в него лично и е в максимално близък контакт с предмета на изображение6.
Именно тази концепция Кръстева разпространява на запад. Тя доразвива идеите на Бахтин и въвежда понятието "интертекстуалност" като централна категория на изчерпателното текстознание. Според Кръстева всеки текст представлява "мозайка от
цитати", в рамките на един текст се преплитат множество изказвания от други текстове7. Тази теория за интертекстуалността описва общи качества на текста, а не умишлени връзки с други текстове или препратки на автора. "Отношението на текста към езика, в който той се ситуира [...] е взимозамяна на текстове, интертекстуалност - в текстовото пространство се преплитат и неутрализират няколко изразявания, взети от други текстове"8. Интертекстът е систематизираната информация от различните области на човешката култура, която може да се възпроизвежда частично или цялостно в различните етапи на развитието на тази култура.
3.2. Жерар Женет
Вторият подход към понятието "интертекстуалност" цели изясняването и систематизирането на връзките между конкретни текстове. Той е особено плодотворен в рамките на практическия анализ.
В този контекст класификацията на Ж. Женет е основоположна за работата относно интертекстуалността. В разработките си той изхожда от категорията "транстекстуалност" и идентифицира пет форми на междутекстови връзки.
* Интертекстуалност в най-тесен смисъл- ефективно присъствие на един текст в друг: обозначен цитат, плагиатство ( дословно присъствие на текстов пасаж без то да бъде обозначено) и алюзия ( фрагментно, необозначено присъствие на текстов елемент, което бива разпозното само ако читателят е запознат с изходния текст; в противен случай алюзията бива игнорирана).

* Паратекстуалност- паратекстът представлява коментар към същинския текст, който допълва същинския текст и може да насочва възприятието му. Женет различава два вида паратекст:
а) Перитекст- неразделна част от същинския текст: корица, заглавие, данни за жанра, пролог, епилог и т.н.;
б) Епитекст- съобщения, изказвания и коментари относно текста, които са позиционирани извън него: интервюта, писма, статии, дневници и т.н..
* Метатекстуалност- коментар на същинския текст от лице различно от автора: литературна критика или научен труд за същинския текст.
* Хипертекстуалност- пълно преформулиране, пренаписване, модификация на по-стар текст, която може да се осъществи по два начина:
а) чрез техниката на обикновената трансформация: запазва темата на текста, но я разработва в друг стил;
б) чрез непряка трансформация или т.нар. имитация: запазва стила, но променя темата.
Докато тези два типа текстови връзки са сравнително стабилни и ясно разграничими, функционалните начини, чрез които хипертекстът може да се свърже с изходния текст, се размиват и на практика са трудно различими.
* Архитекстуалност- как даден текст се вписва в съответна категория ( напр. жанр). Въпреки своята абстрактност тази интертекстуална форма се използва изключително често при определянето на приликите и разликите на даден текст с/ между други.

4. Форми на интертекстуалността според Петер Щокер
П. Щокер доразвива класификацията на Женет и през 1988 изказва следната дефиниция за интертекстуалност:
" Един феномен може да бъде наречен "интертекстуален" тогава, когато се основава на

а. палинтекстуални и/или
б. метатекстуални и/ или
в. хипертекстуални и/или
г. имитационни и/или
д. тематекстуални
връзки между два или повече текста."9




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Интертекстуалност 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.