История на религиите


Категория на документа: Други


История на религиите
ВСТЪПЛЕНИЕ
Хомо религиозус:
религиозност, религия, вероизповедание, мистика.
Всеки от нас е човешко същество именно защото е надарен с разум, чувство, въображение. А това, че живеем в цивилизация-култура отграничаваща един свят, в който властват определения, символи, норми и ритуали, допълнително ни характеризира като хора. Следва ли от това, че ние непременно трябва да бъдем религиозни?
Зависи какво разбираме под понятието религия, както и под термини, които са близки или съвсем свързани с него: религиозност, вероизповедание, мистика.
Без да претендираме за изчерпателност, нито за някаква окончателна и неоспорима истинност, ще се опитаме тук да обхванем феномена религия чрез систематичен подход към явления, свързани с него и които ще осветлят съставляващите го структурни компоненти, както и еволюционните му промени.
Религиозност
Обзет от емоционално и умствено тежнение към невидимото, скритото, мистериозното - вълнуващо и омайващо, което усеща в елементите (вода, земя, огън, въздух), в предметите, животните, както и у самия себе си, човекът е спонтанно чувствителен спрямо магиката на света, одухотворен от незрими присъствия. Как да получи неговото благоволение, как да избегне заплахите му, как да го опитоми, как да следва повелите му?
В безчет митове и обреди се предава и възпроизвежда легендата за появата на невидимото, на тайнственото, чиято мощ може да бъде усетена и доближена дотолкова, доколкото митовете и обредите възстановяват силата на въздействието на "първия път" в "изначалното време" и зареждат видимото с потенциала на невидимото, чийто символ разкрива природата. Всеки символ впрочем, било той камък или място, дума или разказ, легенда или обред, поражда досег с невидимото, проецирано в него чрез един вид привилегирована? поява, тласък да се направи необходимият избор, чрез "свещено възникване" {йерофания}.
Този омагьосан свят, наситен със сакралност, е предхождал религията, тъй като в него всичко е свързано с вярвания и всяко действие (било изработването на стрела, било ловуването или храненето...) - вписано в мита за свещеното.
Казано с други думи, нищо истинско и значимо не остава извън обсега на вярванията, които очертават (и дори изпълват) полето на човешката общност.
Едва по-късно впрочем, когато светският разум и дейност постепенно ще придобиват все по-голяма автономия, религиозността ще прерасне - с поставянето на ново начало (пророчеството-откровение), в религия, повече или по-малко систематизирана, сливайки се в хода на времето със сферата на светското и неговите поприща (политика, наука...).
Както ще установим по-нататък, едва около XVI в. в Европа - еврейско-христиадска в духовен" план и романо-гръцка в "рационален" - ще започне да се използва терминът религия приблизително в този смисъл, в който го схващаме днес: установена съвкупност от вярвания и свързани с тях обреди, съсредоточени около идеята за, човешкото спасение, но предоставящи относителна самостоятелност на разума и на човешката дейност, насочена към търсене на истинното и към постигането на обществен ред, дотолкова, доколкото изявите им не са в противоречие с основния постулат (за избавлението на душата, бъдещия живот и т, н.).
Нека отбележим също, че, неизкристализирала, религиозността игнорира историята като такава, каквато я схващат религиите (монотеистичните), изградени върху тезата за откритото спасение -история, която се представя за движеща, ориентирана, "богохвална", "прогресивна", подчинена на Божиите предначертания. Разбира се, .никоя цивилизация не убягва от историята, както и човекът от промяната, била тя и "естествена". В един омагьосан свят, изпълнен със сакралност, чиито прояви в него регулира системата от обреди, динамиката на промяната е циклична, редуваща се, повтаряща се, докато при монотеистичните религии тази промяна е ориентирана към едно отворено бъдеще, където "създаващото история" движение на избавлението ще намери своето осъществяване в завършека на критичните етапи.
Ако религиозността е в основата си отношение на респект и тежнение към незримото, свързано чрез него със зримото, става ясно, че това е присъща характеристика на човешкото и на човечеството изобщо. Навсякъде и винаги човекът е бил и без съмнение ще бъде "хомо религиозус" (религиозен), както е "хомо фабер" (създател), "хомо. луденс" (забавляващ се) и пр. Без съмнение тъкмо религиозността е породила, в зависимост от епохите, регионите и цивилизациите, различните форми на религия, в които взаимовръзката на видимо и невидимо изкристализира, позволявайки й същевременно да се развива.
Преди да се опитаме да обхванем областта на религиозното (1), нека прецизираме известни взаимоотношения (или тяхното прекъсване) между религиозността и няколко "примерни" религии, Анимизъм: религия, изцяло изградена върху религиозността и привилегироваща витализма или силата. Човекът се намира в постоянна връзка с една неопределена и всеобхватна божественост (светът е омагьосан), чиято благосклонност се стреми да си осигури посредством митове и обреди, а в отношенията си с нея действа извънредно предпазливо...
Политеизъм: религия, разделяща и подреждаща йерархично божественото според представата за такъв космически порядък, при който боговете и хората не са му еднакво подвластни. Светът е по-малко омагьосан, защото е (вече) подреден. "Взаимното допълване" между боговете, които понякога или дори често са; в конфликт помежду си, наподобява това в сферата на видимото. Политеистичната религиозност е открита за всичко божествено и не изключва нито един възможен негов елемент (бог,- сила, свещено...) и т. н.
Монотеизъм: религия, която, десакрализирайки света, освобождавайки го от всеобщото и смътно обожествяване, присъщо на религиозността, установява и признава върховенството на единствения Бог, Създателя, Законодателя и Спасителя. Светът вече не е омагьосан. Изградена върху вярата, религията е самата същност на взаимоотношенията между Създателя и създанията. На спасителната милост на Бога съответства послушанието, подчинението на човека и неговата любов-преклонение. В този случай религиозността е възприемана било като поведение на очакване на истинската религия на откровението, било като нейно отхвърляне, а в най-лошия случай като отсъствие на; убеденост във вярата или на непознаване .на нейните залози.
Секуларизъм: смятайки, че превъзхождат традиционните "илюзорни и пълни със суеверия" религии, някои съвременни идеологии копират тяхната верска основа.
Убедени, че са открили ключа към истината в биологичното (нацизма), в историята (сталинизма, маоизма) или в науката (сциентизма - тоест убедеността във всесилността на науката), тези идеологии посвещават във възгледите си милиони хора, готови да се подчинят на вдъхновяващото откровение на водача, герой или пророк, да превърнат един манифест-програма в свой канон, да приемат празнични и причастни ритуали, от които се лее едно ново за тях и опияняващо ти слово.
Всичко се развива като че на основата на религиозността, която нито монотеистичните вероизповедания, нито просветлението на разума са успели да овладеят или да лишат от нейната "магическа" притегателна мощ, и прастарите въображаеми образи обсебват човешкия дух с цялата си сила и правдоподобност, подхранвани от разочарованията вследствие на често драматични преживявания и напрежение (безработица, война, деспотизъм, терор...).
Разбира се, тези секуларистични религии са атеистични, те са секуларизми, а не секуларни (2) "изповедания", тъй като техните "пророци" претендират за разбулване на иманентната истина за света и човека, без да разкриват трансцендентното слово на този, чиито пратеници са.
Религия
Самата дума има два различни етимологични произхода:
1. От relegere: обединявам, събирам. Оттам по обиколен и синтетичен път religio означава съвкупността t)T обреди, съставляващи самата неприкосновеност на обществените институции: А по-точно и наложена-в този си смисъл,, думата religio се асоциира със 'скрупули: да почиташ до "такава степен божественото и правото му на обредна ортопраксия, че да бъдеш религиозен, означава да си изпълнен със скрупули, да си в съгласие с обредното предписание и да следиш за съблюдаването му.
2. От religare: свързвам. Оттук терминът religio препраща към това, което свързва човека с Бога. В монотеизма то ще рече институцйонна съвкупност (вери и религиозни обреди), образуваща "моста", който свързва - чрез Божията милост й човешкото усилие, хората с Бога. Мост, изцяло проправен от Бога, но далеч незавършен, тъй като зависи от свободната воля на човека да приеме (или не) Божието слово и благодат.
Както става ясно, тези различни етимологии си противоречат по-малко, отколкото изглежда, и техният смисъл съответства на други думи от рода на благочестие, вглъбяване, обожание, преклонение и пр., все от същия идеен регистър.
Нужно е обаче да се отбележи, че религията, схващана в смисъл на обредна ортопраксия или на зачитане на свещените закони, се различава от изцяло омагьосания свят на религиозността (3) и че с появата на едно основополагащо верско дело, приемащо божественото откровение, исторически датирано и географски определено, една религия престава да бъде само религия, а Религията, въздигната във вярата в Бога, прокламирана от неговия пратеник (пророк).
Нито юдаизмът, нито християнството, нито ислямът, нито будизмът или индуизмът се определят като религии (във феноменологичвдш и coциологичния смисъл , на една религия измежду други), а като; юдаизъм (Завет между Бога и неговия народ във и чрез Тора), християнство (благ-а вест за въплътилия се в човек и възкръснал, за да спаси всички хора Божи син), ислям (подчинение на единствения Бог, чийто последен пратеник-пророк е Мохамед), будизъм (предсказанието щ Озарения, тоест Буда), индушъм (учение на ясновидците от незапомнени времена, провъзгласява-' що освобождаване на егото в посока към аза - "ти си то", и т. н.
Когато за нуждите на конверсията* или на проповядването вярващият-монотеист използва термина религия, той може да го приложи с пълна "логическа" сила единствено спрямо собствената си вяра, тъй както монотеизъм включва задължително в себе си монорелигия. Щом съществува един Бог, съществува и една-единствена истина, един-единствен закон, едно-единствено спасение и следователно една-единствена религия: религията на божественото откровение. Не една религия между други, а единствената. '
Нека си припомним твърдението "извън Църквата няма спасение" - в случая Църквата е венчана за Христа, неговото "божествено тяло"; това, че ислямът е запазил като награда за единствените "истински вярващи" милостта на Бога и упованието в неговия рай; или един постулат на Талмуда: "Никой езичник, не ще има дял в света, който идва."
Ще отбележим мимоходом, че ислямът засвидетелства особено отношение към монотеистите евреи и християни, включвайки се всъщност в поредицата Божии откровения като последното и окончателното; тъй като Мохамед е "печатът на пророчеството", или, другояче казано, последният от пратениците-пророци на Бога - около триста според Корана, между които Авраам, Мойсей, Давид, Иисус, все автори на книги на откровението. Оттук произтича особеният статут на евреите и на християните, отреден им в исляма. Защото, ако евреите са "променяли" отчасти откровението, получено от Мойсей, а християните са "забравяли" частично това, козето Христос ИМ е припомнял, най-малкото излиза, че и едните, и другите са съпричастни към "догматично откровение";, което са успели да представят по крайно несъвършен начин.
Не бива да забравяме и обстоятелството, че тъй като Мохамед е последният пратеник-пророк, ислямът има по необходимост и "логически" универсално призвание, нещо, което юдаизмът няма поради своя специфичен избор, а християнството притежава, но като осъществяване на Стария завет в Нов завет. Ще се върнем отново към тези теми, когато разглеждаме монотеистичните религии.
Ако държим нашето изложение да бъде до известна степен точно, би трябвало да проследим едно движение, което, започвайки от религиозността, наситила с вълшебства и магии праисторическия анимиетичен и политеистичен свят, ще стигне до, от една страна, Религията (монотеистична), чиито различни изповедания или разклонения ще служат за "направления", само едно от които ще е съвършено, а от друга страна, до религии, разбирани като съвкупност от вери и обредни ритуали, отграничаващи се от индиферентността на непосветените и погрешно обожествяващи елементи на реалния или въображаемия свят поради невслушване в повика на Бога за признаването му като единствен и трансцендентен, като извор на всяка светост.
Десакрализирането на природата, човечеството, всемира, отнемането на магическия им ореол не е достатъчно от гледна точка на религията, ако не се прави, за да се признае светостта на Бога като Създател, Законодател, Спасител. Така тези "религии" в най-добрия случай сякаш биха съществували в очакване на единственото откровение, към което те биха се стремили, без да го осъзнават или без да го "докоснат", а в най-лошия биха останали несполучливи и сатанински копия на Религията.
Разбира се, това опасение изразява малко или много позицията на монотеиста, а не тази на невярващия наблюдател, за когото всички религии имат еднаква стойност; дори и да не са лесно съпоставими като произведения на изкуството, а "йерархично" подредени нерядко на базата на полюсни различия - политеизъм / монотеизъм, народен /научен,тотализация /секуларизация, предрефлексивен /рефлексивен, метафизичен / етически, ритуализъм /мистицизъм...
Не е безинтересно да подчертаем, че ако в наше време един "съюз"* на вярващи е допустим и относително осъществим, той би бил сключен по-скоро с цел отхвърляне на съвременните сакрали-зации (национализъм, секуларизъм, сциентизъм...), отколкото за достигане на съгласие по отношение на самия обект на вярата им, дори да е неоспоримо, че един и същ авраамичен корен обединява донякъде монотеистите и че макар будистката или дори индуистката традиция да са дошли "от друг хоризонт", нищо в тях не представлява пречка за едно всеобщо побратимяване.
Интересен е и въпросът за десимволизирането на символите, които, възникнали в един аграрен свят, във всеки случай в пряк и тесен контакт с природата, са загубили много от своята асоциативна мощ поради урбанизацията и комерсиали-зацията на обществото, където дори водата се заплаща, а утре - и "чистият въздух".
Един-единствен пример ще помогне да се разбере внушението в конкретния случай: водата, която някога хората са отиваш да търсят на извора, в кладенеца, в реката, се превръща по-лесно в символ на пречистване, кръщаване, извор на живота, на чистотата, отколкото водата, която днес получаваме с едно завъртане на кранчето. Колкото до дълбоките "равни" води на морето или на океана, до онези, небесните, на обилните дъждове и страховитите бури, имат ли те същата сила да символизират непрестанното връщане към първичното (море-майка) и разрушаващия потоп в съзнанието на урбанизираните хора, каквито сме ние, закриляни и завладяващи, нехайни и разточителни, притеснявани от дъжда, загледани в неспокойното море, над което прелитаме, да не говорим за замърсяването им, мобилизиращо; с пълно право еколозите, но не и творящия символи човек?
Урбанизацията, рацонализацията, демократизацията деградират и десимволизират отколешната симролика, защото, за да има символ, трябва също така и сюрреалността, олицетворявана от него, да се опира върху реалност, неопосредства-но почувствана и опозната. За съвременните хора водата, вятърът, земята, огънят не са вече, освен в много редки случаи, реалности, способни да се превърнат в символи.
За урбанизирания човек думите господар, слуга (раб) са загубили истинския си смисъл като отражение на реални обществени взаимоотношения, от които е можело да се изходи при символизиране-то на една религиозна свръхдействителност на всемогъща власт и подчинение. Днешните люде се чувстват "управлявани" от "управници". От тази абстрактна връзка не може да произтече никакво символизиране.
Да бъдеш религиозен в епоха, когато човекът лети в пространството, а "въздухът" е наситен с образи и звуци, който е възможно да уловиш, да бъдеш "хомо религиозус" в един свят, в който човекът е станал господар до такава степен, че е способен да го разруши в момент на безумие, не е, разбира се, все същото като това да бъдеш вярващ в праисторическите времена, в древността, в Средновековието или просто в друга епоха.
Да бъдеш мъдър без чисто научни познания, не е същото като да знаещ повече, защото живееш в една технизирано-научна цивилизация. Дори и в това повече да няма нищо изчерпващо и окончателно (дотолкова, доколкото е възможно да се определи един термин на различните етапи от развитието на познанието), дори това повече да не струва загубата на. един рай, обезумял от невинност и благодат, то със сигурност се заплаща с много шум, високи скорости, прахосничество на огромни средства (въоръжаване, консумеризъм...). Напредъкът таи й клопки.
Да бъдеш религиозен без религия не.е като да имаш религия, бидейки едновременно с това същество на разума, на познанието, на желанието, на културата, принадлежащо на напреднала, победоносна цивилизация, обогатяваща, извисяваща своето наследство.
Не можеш да надминеш "Одисеята", но можеш да сътвориш не по-малко сполучливо други неща, докато в науката или в техниката, ако продължиш започнатото от предшествениците, непременно ще идеш по-далеч от тях. Айнщайн обяснява по-добре и постига повече от Нютон, макар да е вярно, че и двамата са гении, но това е, защото Айнщайн се опира на плещите на Нютон, когото следва, по същия начин, както Нютон е сторил преди него. От учен на учен знанието прогресира.
Макар и бегъл, този преглед показва, че религията, която е религиозност плюс още много други неща (дори и в монотеизма на откровението да претърпява радикална промяна), придобива раздични аспекти според степента на достигнатото и усвоено знание - оттук произлизат възможните конфликти между наука и религия, философия и религия, техника и религия, както и според състоянието на обществените взаимоотношения, откъдето пък произтичат двойствените взаимовръзки подчинение-робство и религия, отношение към жената и религия, раси и религия, дори те да са умерени и "управлявани" не според чисто политически съображения, а в съответствие с дадена религиозна антропология.
Има и други фактори, които влияят върху облика и развитието на религията, но тези без съмнение са най-съществените.
Трябва да се посочи, че всяка религия е длъжна да откликва на промените в познанието, в обществените взаимоотношения, във възприятията и мотивациите - в противен случай рискува да бъде елиминирана, да излезе от употреба или да бъде заменена с друга.
Колкото по-витална е символиката на една религия и по-пълно съобразяването й с човешките потребности, толкова по-способна е тя - променяйки се, без да се погубва, - да издържи на изпитанието на времето. Следователно със сигурност може да се твърди, че религиите, които продължават да съществуват - разбира се, не без изменения - от две-три хиляди години, имат някакво право да отстояват своите, ценности и за в: бъдеще, макар без никаква гаранция, за успех.
Дълготрайността на "големите" религии навежда на мисълта, че те не са нито видения, изживели времето си, нито пътища, по които се отклоняваме, за да получим малко утеха.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на религиите 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.