Католицизмът и "духът на капитализма"


Категория на документа: Други



КАТОЛИЦИЗМЪТ И "ДУХЪТ НА КАПИТАЛИЗМА"

* Католицизмът и капитализмът - какъв е проблемът?
* Католическата доктрина срещу "духът на капитализма"
* Интерпретациите на доктрината
* Практиката на католицизма и капитализма

Почти цяло столетие след публикуването на книгата на М. Вебер "Протестантската етика и духът на капитализма" не стихват споровете около въпроса дали, защо и как католицизмът е повлиял върху развитието на капитализма. Постепенно се оформят три основни мнения. Според първото, защитавано от М. Вебер и много други изследователи, няма съмнение в доктриналната несъвместимост и институционалната нетърпимост на католицизма към "духът на капитализма". За второто, привърженик на което е В. Зомбарт, категоричността на това мнение е незащитима, тъй като задържащото капиталистическото развитие действие на католицизма се проявява не във всички страни и не в еднаква степен. В общия случай католицизмът е съдействал това развитие. Според третото, прокарвано напоследък от М. Новак и основаващо се на реформаторските тенденции в католицизма от края на 19 век, на папските енциклики от последните години, както и на развитието на т. нар. демократичен капитализъм, ценностите на юдео-християнската традиция са несъвместими до определено време с развитието на капитализма, но в сегашни дни стават напълно адекватни и раждат, по подобие на Веберовия протестантски дух на капитализма, основан на католицизма "дух на демократичния капитализъм".

Католицизмът и капитализмът - какъв е проблемът?

Доминиращо сред тези схващания е доведеното до крайност мнение, че в продължение на столетия, от възникването си до епохата на Контрареформацията, католицизмът отстоява доктринално и институционално враждебността си към всички форми на капитализъм, без да прави значими опити да се приспособи към него или да реинтерпретира неговите особености с оглед на доктрината. Едва с Контрареформацията, предизвикан от външни обстоятелства, под влияние на необходимостта да се противопостави на протестантантизма, той прави първите опити за реформи и промяна на отношението към капитализма и икономическия живот изобщо. Тези опити резултират в едно по-умерено, разбиращо и дори оправдателно в някаква степен, но не и легитимиращо капиталистическия начин на производство, отношение на католицизма към капитализма.

Това мнение се основава на пренасяната през вековете взаимна неприязън на католицизма и капитализма, на историческите обстоятелства на неговото възникване, определящи съдържанието на католическата доктрина. То обаче не отчита няколко значими исторически факта. Първият е, че европейският капитализъм все пак се заражда и развива именно в страните от латинския свят и едва от Новото време насам центърът на неговото ускорено развитие, започнало с първата голяма модернизационна вълна, се пренася в северните части на европейския континент, а оттам и в англосаксонския свят. Вторият е, че, макар католическата доктрина да остава неизменна през вековете, далеч преди появата на протестантизма съществуват опити, повлияни от съчиненията на най-големите имена във философията и теологията като Свети Августин и Тома Аквински, за интерпретации на евангелистките текстове по посока на по-умерено отношение към възлови за капиталистическото развитие отношения и ценности. Третият е, че самата поява на протестантизма е кристализация на тези опити, която доказва невъзможността една религиозна доктрина (католицизмът) да се промени до степен, отричаща собствените й исторически и догматични основания. Четвъртият е, че организацията и функционирането на католическата църква като институция не се свеждат само и единствено до дейностите, обслужващи култа, догмата и доктрината. Църквата е също политическа институция, управляваща католическия свят в продължение на векове, а като собственик на огромни богатства, и стопанска институция, реален агент на капиталистическото развитие. Петият е, че, съвместявайки различни, често противоречиви дейности и функции, църквата трудно намира равновесието между и Божия и Земния град, и, за да оцелее в непрекъснато променящия се свят, предпочита, съхранявайки целостта и единството на догмата, да отдаде "Божието Богу", а чрез дейността си в реалния икономически свят, да отдаде "кесаревото кесарю".

Тези факти налагат едно по-умерено и по-диференцирано разглеждане на взаимоотношението католицизъм-капитализъм, което в никакъв случай не е опит за синтез на схващанията на М. Вебер и В. Зомбарт. То по-скоро има за цел да обоснове и разграничи антикапиталистическия патос на догматиката от смекчените, леко изместени по посока на капиталистическото развитие нейни интерпретации, и икономическата практика на католическата църква.

В този план въпросът за отношението между католицизма и капитализма не е дали капиталистическо развитие се наблюдава в християнския свят и преди появата на протестантизма. То е факт. Доколкото капитализъм се развива в католическия свят, при това успешно и до днес, едва ли религиозните догми са представлявали някаква значима бариера срещу него. Те по-скоро са задържали ускореното му развитие, създавайки негативни нравствени нагласи към основополагащите му ценности - богатството, натрупването, реинвестирането, капитализирането на времето, стремежа към успех, рационалността, секуларността, индивидулизацията. Иначе, през вековете постепенно капиталистическо развитие, католицизмът и капитализмът са намерили някакъв модус на съсъществуване - религиозните норми създавали нравствени рамки на деловото поведение, капиталистическите отношения влизали в противоречие с тях, което водело до необходимост от нови интерпретации на догмите и до създаване на цяла казуистична система за решаване на спорни случаи, до непрекъснато тълкуване на учението чрез проповеди. Църквата пък контролирала поведението, в това число и деловото поведение на вярващите, чрез забрани и наказания.

Въпросът е дали католицизмът създава специфичен дух на капитализма, дали оправдава нравствено капитализма и пътищата на капиталистическо развитие, дали дава на капиталистическия предприемач норми-стимули или норми-забрани, кои от тях преобладават и т.н. Разгледана именно в този план, католическата доктрина, въпреки опитите за обновление и реформи, действително остава враждебна на "духът на капитализма". Следващият въпрос е: Защо?

Християнството възниква като доктрина и култ в рамките на традиционното общество и като всяка традиционалистка религия доктринално и институционално е насочено към съхраняване и възпроизводство на това общество. Най-значимите ценности на християнството - любовта към ближния, братството, равенството, бедността, праведният аскетичен живот, християнското семейство, милосърдието, взаимопомощта, всъщност целят да конституират и съхранят традиционната общност на верска основа като една християнска общност, обединена около ценностите на християнския култ. Наивно е да се мисли, че традиционалисткият характер на християнството може да съдейства социалното и икономическото развитие в посока, създаваща условия за разрушаване на традиционното общество и традиционната общност. А капитализмът прави точно това. Той по самата си същност е отрицание на това общество, макар да израства от него.

Всъщност съдбата на всяка традиционалистка религия е да запазва статуквото, да го възпроизвежда и да създава ценностни нагласи срещу иновациите. Подобна съпротива срещу модернизацията се наблюдава например при исляма. Там, където една по същество традиционна религия, какъвто е случаят с конфуцианството в Япония, съдейства модернизационните процеси, самата традиционна религия вече е била подложена на модернизация, ако не в доктриналните си основания, то поне като реинтерпретация на традиционните ценности в контекста на модернизационните цели. По същия начин и протестантството кристализира като модерна религия в едно модернизиращо се общество, опитвайки се да модернизира християнството.

Анализирайки зараждането на "духът" на капитализма М. Вебер пише - "Противникът, с когото първоначално е трябвало да се пребори "духът" на капитализма, е начин на живот, облечен в "етика" и свързан с общоприетите норми - онзи вид чувство и поведение, определяно като традиционализъм."1 Традиционализмът означава придържане към установеното, устойчивото, общоприетото. В икономически план той означава точно това, което християнството проповядва - да се живее по привичния начин, да се получава потребното за този начин живот, да се задоволяват традиционни потребности, да не се ламти за богатство, да се работи за оцеляване, излишъкът да се споделя с общността и т.н. Този традиционен манталитет обаче не е причинно следствие от християнството, напротив, християнството е такова именно защото възниква в недрата на едно традиционно общество. Но като всеки ценностно-нормативен феномен, веднъж възникнало, прието и разпространено като начин на регулация и всекидневен живот, то действа по посока на възпроизвеждане на същия този традиционен манталитет.

Католическата доктрина срещу "духът на капитализма"

Християнството е, наред и юдейството и исляма, една от трите големи монотеистични религии. То възниква с претенциите да обедини всички хора по света чрез идеята за любовта - както към Бога и себе си, така и към ближния. Проповядвайки любов към ближния, християнството издига идеята за братство между хората, което произтича както от любовта към ближния, така и от присъствието на Христос във всеки човек.

Христос проповядва любов и носи любов. Един от основните постулати на християнството е "Обичай ближния като самия себе си." Любовта към ближния и любовта към Бога се намират в единство така, че "любовта е съединение на човека с Бога и човека, при това с Бога чрез човека и с човека чрез Бога"2. Основанията на любовта към ближния са трансцендентни, тя не зависи от националните, расовите, характерологичните, моралните, статусните характеристики на отделния човек. Християнството проповядва любов към всеки човек, включително и към враговете, доколкото източникът на любов е надперсонален, а самата любов е въплъщение на Божествената любов.

Любовта е Божествен дар, който помага за изграждане на християнската общност, тя е унифицираща сила, свързваща вярващите в общност.3 В този смисъл християнството е надетническа, наднационална, надтериториална, вселенска религия. По същия начин християнската църква е вселенска църква, обединяваща вярващите чрез идеята за служене на Бога и праведен живот, водещи до възнаграждение за страданията в отвъдния вечен живот. С идеята за вечен живот след смъртта християнството е есхатологична религия също като юдаизма, исляма и протестантството

Пренесената от юдаизма есхатологична визия за месията, въздаващ справедливост и носещ спасение на затъналия в грях човек, в християнството се въплъщава в образа на Спасителя, който чрез своята кръстна смърт и възкресение посочва пътя на спасението. Ранното християнство проповядва очакването на Царството Божие в обозримо бъдеще, а близкият есхатологичен хоризонт не изисква свръхусилия и не предполага специални техники на практикуване на праведен живот за заслужване на спасението, както става по-късно. Избраността за спасение е заложена в акта на посвещаване във вярата чрез светото кръщение и е широко разпространено убеждението, че християнската общност като цяло е избрана за спасение.4

Близостта на Божието царство прави активизма ако не излишен, поне не жизнено необходим, тъй като земното съществуване не представлява ценност сама по себе си, за да бъде цел на някакъв социален или икономически проект. Неговата ценност като неизбежен преход към бъдещето е по-скоро инструментална. Тази тенденция с времето бива туширана, но тя продължава да оказва влияние върху личната мотивация, насочена повече към себе си, отколкото към активизъм. Разбира се, обикновеният християнин съвсем не е някакъв пасивен, безразличен към света човек, но неговото отношение към света винаги е дистанцирано в степента, в която вярващият не се отъждествява напълно с този свят. Идеалната християнска община по правило е отделена от социума, монашеството е път към изолация от социума и създаване на своеобразен начин на праведен живот.5

Постепенно есхатологичните очаквания се изместват далеч в бъдещето, при което избраничеството за спасение вече не се приема за предопределено за общността, а за зависимо от личните усилия за заслужването на Божията благодат на спасението. Колкото по-отложено е идването на царството Божие на земята, толкова повече се засилват надеждите за "отвъдното", а животът на този свят се мисли като предварителна форма на живот по отношение на отвъдното. Времето не е ценност, то е дадено на човека само в степента, в която му е отреден земният живот. При протестантизма именно промяната на отношението към времето, превръщането му в ценност, рационалното му използване, осъразмеряването на трудовите дейности, дисциплиниращата индивидуалния живот разчетеност на времето представлява съществен елемент на капиталистическия дух.

По отношение на Вечността, която е цел на праведния живот, индивидуално отреденото време на земята има ценност само дотолкова, доколкото е изпълнено с праведен живот, но няма ценност сама по себе си, то е само отсрочка пред отвъдното и вечното. Именно в отсамния свят се концентрират всички усилия за заслужване на спасение и всеки човек се оказва принуден всеки ден с всяка своя мисъл и постъпка да доказва, че е достоен за спасение. Радостното очакване на Царството Божие се измества от съмнения в собственото достойнство, култивира се рвение към безгрешен живот, налагат се норми и стандарти на аскетичен живот, определят се степени на праведност, посочват се пътища за духовно извисяване, конституират се монашески ордени, създават се манастири, появява се институцията на отшелничеството, умъртвяването на плътта се възприема като път за извисяване на духа, общуването с Бога е предпочитано пред общуването със себеподобните. И ако в продължение на столетията бавно капиталистическо развитие съществуващите ниски активистки нагласи не представляват значимо препятствие, тяхната недостатъчност става очевидна до степен да предизвика най-голямото разцепление в католицизма чрез появата на протестантизма, адекватен на ускореното развитие на капитализма по време на първата голяма модернизационна вълна на Запад.

Липсата на насочен към света активизъм, основан на рационални предвиждания и рационални очаквания, имат и своите значими основания в католическата доктрина. Монотеистичните религии поставят в основата на своята доктрина идеята за Бог като въплъщение на съвършенството, справедливостта и всемогъществото. Подчинението на всемогъщия Бог е условие за нравствено извисяване. Волята на Бог обаче не е дадена в цялата й пълнота, а се основава на евангелистки текстове и притчи и на авторитета на Христос, на вярата в него като посредник между християнския Бог и човека. Затова човек трябва непрекъснато да се усъвършенства в разбирането и постигането на Божествената воля чрез вяра и добродеяние.

Така в католицизма постепенно се налага практиката вярващият да подчини своето убеждение на авторитета на вярата, проявявайки доверие и преданост към пророк или институция, а не да търси собствено познаване на множествеността от догми. Опората на вярата, старозаветна по произход, изисква доверие в обещанията и милостта на Бог.6 Този специфично антирационален дух на безгранично доверие в Бога, който понякога води до безразличие към практическите съображения на здравия разум и до безусловно доверие в Божието провидение, е силно противоположен на знанието и особено на теологичното знание и утвърждава недостатъчността на собствената интелектуална сила за постигане на недостижимия Бог. Според М. Вебер всекидневната религиозност на спасението чрез вяра, колкото по-подчертан е характерът й на вяра, не способства за етически активно рационализиране на начина живот и при определени обстоятелства действа направо в антирационален смисъл, както в обикновените неща, така и по принцип. И доколкото религиозността на вярата е емоционална и непрекъснато бива подхранвана от идеята, че човек е дете на Бога, вместо аскетичната протестантска представа, че е инструмент на Бога, практически рационалният характер на начина на живот още повече отслабва.7 Колкото по-неинтелектуален, по-нерационално ориентиран, по-доверчив и осланящ се на чудеса е човек, толкова по-близо е той до царството Божие.8 Възпроизводството на този антирационален дух в продължение на вековете католическо господство, поставя бариери пред рационализацията и разомагьосването на света.

Стремежът към лично морално усъвършенстване чрез единение с Бога, също е доктринално обусловен. Християнството, с идеята за първородния грях, премества центъра на тежестта от природното несъвършенство на човека към неговото нравствено несъвършенство. Човек е слаб физически и морално не по силата на своя природен произход, а по силата на първородния грях. Създаден по образ и подобие на Бога, той съгрешава спрямо него с неподчинение, посяга към дървото на познанието и с това самото се осъжда на мъки в отсамния живот. Бог изпраща своя Син да спаси човечеството по-скоро в символен, отколкото в реален смисъл, Той изкупва греха на човечеството, но всеки сам изкупва своите индивидуални грехове. Спасителят посочва пътя на спасението чрез страдание, но за разлика от протестантизма, при който Бог изначално решава кой е предопределен за спасение, при католицизма предопределението е работа на Бога, но спасението зависи и от праведния живот на човека, който трябва сам да заслужи спасение чрез земните си дела.

Извършвайки всекидневни нравствени избори, избирайки доброто или злото, човек сам измолва своето спасение или заслужава своето наказание, разчитайки на божествената справедливост. Бог е съдник, той е справедлив съдия, но отсъжда не изначално, а помислите и делата на всеки човек във всеки конкретен случай. При това, за разлика от протестантската идея за спасение, католицизмът изисква духовно усъвършенстване, а не упорит труд и оставаща в света аскеза. Католическият аскетизъм е насочен към умъртвяване на плътта и плътското с мисълта за духовното, докато протестантската аскеза е насочена към осигуряване на средства за достижения, растеж и увеличаване на земното богатство, защото способността и желанието за упорит труд са даденото в отсамния живот доказателство за божествена благодат, водеща към спасение. При протестантизма човек е в неведение относно своята съдба в отвъдното, т.е. съществува равенство в неведението относно Божия промисъл, поради което само способните на упорит, последователен и целенасочен труд, призваните за професията могат да се надяват, че са избрани за спасение. При католицизма всички са грешни с първородния грях, има равенство в греха и следователно всички имат равен шанс за спасение, равни възможности да заслужат спасение чрез духовно извисяване.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Католицизмът и "духът на капитализма" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.