Кризата на европйското човечество и философията


Категория на документа: Други


ПУ " Паисий Хилендарски"

.............. факултет

Кризата на европйското човечество

и философията

Изготвил: Проверил:

Божидар .... ............

ф.н.

Пловдив, 2013

Въпросът за определянето на понятията "Европа" и "европейско човечество" е сложен. В древността финикийците определяли "Европа" като място, където живеят хора с бяло лице. Това е едното етимологично обяснение. Второто е свързано с мита за Европа. То е обвързано с древногръцките предания и легенди. Това дава основание на някои изследователи да лансират тезата, че Европа започва от гръцко-микенската култура. Други търсят азиатския корен на европейската култура. Що се отнася до географското понятие "Европа" - първоначално така е наричана една област - провинция на диоцез Тракия. Или Европа съвпада с елинско-тракийския ареал. Европа в историко-политически и културен аспект се разглежда още в древна Атина. Аристотел и Исократ са първите идеолози на европейското начало, а Александър Македонски е първият практик, които се опитва да преодолее границата между елинската култура и враждебния Изток. В идеалния план на духовна форма Европа е определена от Едмунд Хусерл като прелом и начално развитие към универсалното човечество. В османските източници през 17 и 18 в. Европа е пространство населено с "франски християни". Едва в края на 18 в. те я разглеждат като единство от нации и държави, които имат свои начин на мислене и ценности.

Ясно е, че няма да разглеждаме Европа нито географски, нито картографски, тъй като самото европейско човечество не би могло да бъде сведено само до географско местоположение и религиозна принадлежност. Има разлика между идеята за Европа като наднационална общност и като континент. Названието Европа се отнася до единството на духовен живот, труд, творчество. Отделните хора се трудят в многообразни социални общности от различни степени - семейства, родове, нации, всички тясно духовно свързани в единството на една духовна форма. Всяка духовна форма се разполага в едно универсално историческо пространство, т.е. тя има своя история. Следователно ако проследим историческите значимости, започвайки от нашата нация, то неизбежно историята ни отвежда към съседни на нас нации през други такива и така от епоха към епоха, стигайки до първобитното време. Погледнато по този начин човечеството изглежда като един единствен, само духовно свързан, живот на хора и народи, с много типове на човечества и култури, влияещи се едни от други и едновременно коренно различни.

Европейските нации имат особено вътрешно родство по дух, което се разпростира над техните различия. Желанието на европейското човечество към съвършенство е това, което властно пронизва промяната на европейските форми и й придава смисъла на развитие към една идеална жизнена и битийна форма. Тук не става въпрос за физическото съществуване, а за душевното израстване, което никога не е било завършено и никога няма да бъде, тъй като е една безкрайна идея, към която европейското човечество се стреми да се въздигне. Тази нагласа на нацията и на отделния човек към заобикалящия го свят ни връща към древните гърци, които наричат това, бързо достигащо до завършена културна форма, духовно образувание - философия. Първоначално философията обхваща цялата съвкупност от знание на хората за материалния свят и съзнанието. Философията означава и любов към мъдростта. Времето, в което живеем е с необичайно сложни проблеми, които засягат човека и неговото битие. Именно тя с натрупаната през вековете мъдрост има реалната възможност да проникне в човешкото битие и да даде на човека ключ към разкриване тайните на заобикалящия го свят. Възникването на философията е един много сложен процес от мита, от епоса към теоретичното мислене, към обясненито с аргументи и по късно обосноваването с логически доказателства, към логоса Философското учение за природата се нарича натурфилософия. Тя е първата историческа форма на философското мислене. Тази философия е умозрително тълкуване на природата. Философията не се занимава с решението на частните науки. Отделянето на частните науки не означава тяхната пълна автономия от философията. Може би и това е имал предвид и Хегел, който пише че " всички науки са наистина по-необходими от философията, но никоя не е по превъзходна от нея". Научната философия позволява на природоизследователя да види изследвания проблем от широка гледна точка. Тя го предпазва от едностранчивост, което се получава от възникването на специализираните науки.

Всяка наука се насочва към различни предмети, които не са необходими на всеки, но във философията нещата опират до нас самите, до мисълта, до истината, до религията, до нагласата за духовно израстване, до идеите за това и т.н. Всичко започва от индивида, от неговата мисил и нагласа и след това обхваща обществото като цяло. Идеите, формирани у всеки индивид, не са като реалните вещи в пространството, които сами по себе си нищо не значат, а са подтик към едно прогресиращо новосформиране. Това движение пробужда нов стил на индивидуално човешко съществуване най-напред в неговите рамки, а по-нататък и извън него, разгръщайки се в цялото човечество, което живеейки в крайността се стреми към безкрайността.

Тази груба скица ще стане по-пълна и по-разбираема, ако проследим историческия произход на философското и научното човечество и от тук проясним смисъла на Европа и на новата историчност, която се откроява от общата история чрез този начин на развитие.

Трябва да обърнем внимание на историята, свързана културните форми (занаяти, аграрна култура, жилищна култура) и техните промени, обусловени от научния прогрес. Научните придобивки имат друго битие, съвсем друга времевост. Те са непреходни, не се изхабяват, с тяхна помощ се произвежда идентично същото, т.е. това което постига научната дейност е, не нещо реално, а идеално. Така придобитото като валидно, като истина служи за материал на възможно производство на идеалности от по-висока степен. Смисъла на тази крайна цел е, че тя става преход към все нови и нови цели от по-висок ред в една безкрайност. Именно тук се откроява различието между философията и другите науки, защото става ясно, че философията не е култура на идеите и не познава безкрайни задачи, не познава такава вселена от идеалности, която като цяло и в детайлите си, кактои според методите си за произвеждане, смислово да носи в себе си безкрайността.

Извъннаучанат, недокосната още от науката култура, е задача и постижение на човека от крайността. Безкрайният хоризонт, в който той живее, не се е отворил, неговите цели, труд, размени - лични и групови, неговите мотивации - всичко се движи в крайната обозримост на заобикалящия го свят. Там няма безкрайни задачи, няма идеални постижения, чиято безкрайност сама по себе си е работно поле.

Но с появата на гръцката философия и нейното първо цялостно оформяне в последователно идеализиране на новия смисъл на безкрайността, в това отношение се извършва непрестанно преобразуване, което в края на краищата питегля в своята власт всички идеи на крайността, а заедно с това и цялата духовна култура инейното човечество. Тук не може да не отбележим, че има изибилие от трудове за индийската, китайската и други философии, при което последните се поставят на една плоскост с гръцката и се схващат просто като различни исторически разработки, подчинени на една и съща културна идея. Но "другите" философии (индийска, китайска и т.н.) имат интерес към универсалните познания за света, проявявайки се в мотивациа на професионалните общности да усъвършенстват общите резултати от поколение на поколение. Докато при гърците този интерес е в съществено нова форма на чисто "теоретична" нагласа и като общностна форма, в която се постигат резултати по силата на вътрешни основания, съществено нови, подобаващи на философите и учените. Това са хора, които в междуиндивидово обвързана общностна работа, желаят и постигат само теория, чийто растеж и постоянно усъвършенстване бива доброволно пиета в смисълана безкрайна и обща задача.

Нагласата това е установен стил на волеви живот в така предписани волеви ориентации или интереси, чиито цялостен стил е така определен. В този настоящ стил като нормална форма протича определен живот. Конкретните култури съществуват в една относително затворена историчност. Човечеството винаги живее с някаква нагласа, винаги в свое историческо състояние. Неговият живот винаги има нормален стил и непрекъсната источинст или развитие в рамките на този стил.

Ако тероретичната нагласа отвежда обратно към една предхождаща, то тя се характеризира като пренастройване. Това пренастройване от своя страна, за да се случи е нужно да възникнат мотиви, които да мотивират отделни хора и групи към него. Нужни са обаче особени мотиви, за да се пренастрои човекът и да се стигне до това самият свят някакси да се тематизира и да задържи върху себе си траен интерес. Но това пренастройване за отделния индивид може да бъде само временно, тъй като в противен случай човек би загубил идентичността си.

За по-дълбокото разбиране на философията е необходимо да се разгледа религиозно-митичната нагласа. Тя се състои в това, че се тематизира светът като тоталност. Към тази нагласа изначало принадлежат не само хората, животните и по-низшите от тях същества, а също и свръхчовешките (митичните) същества. От начина, по който действат митичните сили, зависи човешката съдба. Разбираемо е, че за тази религиозно-митична нагласа са мотивирани жреците от жрецешкото съсловие, което се грижи за религиозно-митичните интереси и тяхната традиция като цялост. Сред него възниква и се разпространява дълбоко запечатаното в езика знание за митичните същества. Като че ли от само себе си то приема формата на мистична спекулация, която има за цел да служи на човека за неговите човешки цели, та той да може да уреди своя земен живот възможно най-щастливо, да се предпази от болест, от разни участи, от злочестие и ранна смърт.

От универсалната, митично-практическа нагласа се откроява нагласата на учудването, която се разглежда като началото на философията. Човекът е обладан от тази страст за разглеждане и познаване на света, която се отвръща от всички практически интереси, и в затворения кръг на своите познавателни дейности и на посветеното им време постига и цели не нещо друго, а само чиста теория. Човекът се превръща в съзерцател на света, той се превръща във философ. Неговият живот става възприемчив за възможните само в тази нагласа мотивации за нови мисловни цели и методи, чрез които възниква философията, а той самият се превръща във философ.

Да обърнем внимание на основния проблем на тази тема, а именно кризата. Важното е как става така, че гордото векове наред, с теоретичнитите и практическите си успехи, "Ново време" изпада в нарастваща неудовлетвореност, та чак неговото положение да трябва да се възприема като бедствено? Всички науки са сполетени от беда. Става дума за проблеми, коренящи се в наивността, тласкаща обективната наука да представя онова, което тя нарича обективен свят, за универсума на всичко съществуващо, без да взема под внимание обстоятелството, че творящата се наука субективност не може да встъпи в правата си в никаква обективна наука. Природоизследователят не си дава сметка, че постоянен фундамент на неговия субективен мисловен труд е обкръжаващият жизнен свят, че той е постоянно представен като почва, като работно поле, единствено в което неговите въпроси, неговите мисловни методи, имат смисъл.

Като хора на настоящето, ние се намираме в най-голямата опасност да потънем в скептическия потоп и по този начин да оставим да ни се изплъзне собствената ни истина. Размишлявайки в тази тежка ситуация, отправяме погледа си назад към историята на нашето съвременно човечество. Можем да постигнем себеразбиране, а по този начин и вътрешна опора, само чрез изясняване на единния смисъл на тази история...

"Кризата на европейското съществуване има само два изхода: залезът на Европа в нейното отчуждаване от собствения й рационален жизнен смисъл, деградирането до неприязъм към духа и до варварство или възраждането на Европа от духа на философията чрез един окончателно преодоляващ натурализма героизъм на разума. Най-голяма опасност за Европа е умората. Но ако ние като "добри европейци" се борим срещу тази опасност на опасностите с онази храброст, която не се бои и от безконечна борба, тогава от унищожителния пожар на неверието, от тлеещия огън на изгубената надежда в посланието на Запада, от пепелта на голамата умора се въздига Фениксът на една нова жизнена глъбинност и одухотвореност като залог на величаво инеобхватно човешко бъдеще: защото само духът е безсмъртен." (Едмунд Хусерл)

??

??

??



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Кризата на европйското човечество и философията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.