Маргарет Tачър като личност и политически лидер


Категория на документа: Други


На 19 януари 1976 тя изнася реч в Кенсингтън, в която прави язвителна атака срещу Съветския Съюз. Най-дискутираната част от речта ѝ гласи:
"Руснаците имат за цел световното господство и бързо усвояват начините да се превърнат в най-силната империалистическа нация, която света някога е виждал. Хората в Съветското Политбюро не се тревожат за упадъка и потока на общественото мнение. Те слагат оръжията преди маслото, докато ние слагаме почти всичко преди оръжията."
В отговор, вестникът на Съветското Министерство на Отбраната "Червена Звезда" ѝ дава прозвището "Желязната Лейди", което скоро е пуснато по целия свят чрез Радио Москва. Тя от своя страна реплекира: "My job is to stop Britain going red" и приема името с наслада и то скоро се свързва с нейния образ - на непоколебим и постоянен характер.
Отначало Маргарет назначава много от поддръжниците на Хийт в кабинета в сянка и заедно с администраторите си търси кабинет, който да отразява широкия обхват на Консервативната партия. Тачър трябва да действа предпазливо при превръщането на Консервативната партия в нейните валутни разбирания. Тя променя подкрепата на Хийт за самоуправление на Шотландия. Интервюто за "Света в действие" на телевизия Гранада през 1978 г., в което тя говори за емигрантите заливащи Великобритания, предизвиква определени спорове, тъй като емигрантството е важен партиен въпрос по това време. [9]
Лейбъристите идват отново на власт в Англия и започват усърдно да строят "държавата на всеобщото благоденствие", докато в крайна сметка опустошават хазната. Нещата вървят от лошо към по лошо. Но Маргарет знае със сигурност какво трябва да се направи. "Ще донесем съгласие там, където цари раздор, ще донесем истина там, където цари заблудата, ще донесем надежда там, където цари отчаяние" - са думите на Маргарет Тачър при влизането ѝ в резиденцията на английските премиер-министри на "Даунинг стрийт" 10 през 1979 година. А тълпата, която до вчера я е ненавиждала, започва да скандира: "Нашият символ е синият цвят, нашият лидер - Меги." [4]

3.3. Министър-председател
3.3.1. около 1979-1983 г.
В телевизионно изявление през април 1979 г. Тачър нанася жесток удар по профсъюзите, като казва: "В тази страна има хора, които трябва да наречем огромни
разрушители; те мечтаят да унищожат същността на нашето свободно общество. Много от тези рушители са в редиците на профсъюзите."
През 1979 г. Тачър успешно печели вота на недоверие към лейбъристкото правителство на Джеймс Калахан, което предизвиква общи избори. Докато се готви за кампанията, тя казва: "Имам фантастична издръжливост и голяма физическа сила, освен това притежавам женската способност да оставам на работното си място, когато всички напускат." Лейбъристкото правителство пада, след като изпитва трудности със синдикатите през зимата на 1978 - 1979 г., наречена "Зимата на негодуванието". В тази обстановка консерваторите печелят изборите през 1979 г. и Тачър става първата жена премиер в Европа. Маргарет Тачър е успяла да убеди англичаните, че да си жена е по-скоро предимство, отколкото недостатък, и най-главното - че това изобщо не е важно. Напълно приемливо един от лозунгите на предизборната ѝ кампания е "Британия има нужда от желязна лейди". По време на изборите набляга върху твърдото статукво на лейбъристите срещу промените, предлагани от консерваторите. Тачър се зарича да свали инфлацията-най-висока в Британия в сравнение с всички други европейски страни, да се справи с 1,3 милиона безработни и настоява, че икономическият растеж ще дойде едва тогава, когато се намалят данъците и се ограничи силата на профсъюзите. Тя предрича, че "плъзгането към социалистическа държава ще бъде спряно и нещата ще се върнат назад", и предупреждава, че "ако не променим методите си и посоката, в която се развиваме, величието ни като нация скоро ще се превърне в бележка под линия в историческите книги". [2]
Политик по призвание, тя няма хобита и рядко взима ваканции, като е непрекъснато заета и съумява да се възстановява с малко сън. Тачър отхвърля бътскелизма, който преобладава след войната, като заявява, че консенсусната политика просто подменя истината с една грешка и че тя не е "консенсусен или прагматичен политик", а "целеви политик". Нейните цели съвпадат с тези на Манчестърската школа от 40 - те години на 19 в.: вярата в минималистична държава(поне що се отнася до икономиката), която не трябва да се намесва в работата на свободния пазар. Влиянието на държавата трябва да бъде ограничавано и всички ограничения на предприемачеството трябва да бъдат отменени. Умерените или съмняващите се в тази линия политици са окачествени от нея като "мекушави" и "не наши хора", но тъй като именно "мекушавите" контролират партията, през 1979 г. тя е принудена да включи много от тях в своя първи кабинет. Едва през септември 1981 г. тя се чувства вече достатъчно сигурна, за да започне тяхната подмяна. [7]
Тачър съставя правителство на 4 май 1979 с намерението да преодолее спада в икономиката на Великобритания и да намали държавните разходи. Тя иска държавата да се оттласне от имперското мислене и да се съобразява по-малко с международните събития. Тачър работи в сътрудничество с Роналд Рейгън (избран през 1980 в Съединените Щати) и с Брайън Малрони (който е избран по същото време в Канада). През 1981 осъдени дейци на ИРА обявяват политическа гладна стачка в затвора Лонг Кеш. Боби Сандс, първият сред стачкуващите, е избран за член на парламента няколко седмици преди смъртта си. Първоначално Тачър отказва да подкрепи връщането на политическия статус на затворниците, като заявява, че "престъплението си е престъпление". След като още девет мъже умират от глад и пред нарастващата ярост от двете страни на ирландското братство, тя разрешава политически статут на затворниците на ИРА. Гневът, породен по време на тази криза, довежда косвено до успехите на Шин Фейн и е мощен тласък за деморализираната ИРА. [10]
Само месец след встъпването си в длъжност през 1979 г. Тачър намалява максималната ставка на данъка върху трудовите доходи от 83 % до 60%, а на нетрудовите - от 90 % на 75 %. Пред Бюрото за малък бизнес тя казва: "Пристъпих към управлението с едно
обмислено намерение: да променя обществото ни от състояние на напълно зависим човек, издържан от други, до уверен в своето бъдеще предприемач; от традиционното "Дайте милостиня, моля" до нация, която казва: "Ще направим всичко сами"; за да се възцари Англия на девиза "Стани и ходи" вместо Англия на "Да поседим и почакаме".
Тачър започва мандата си в правителството с повишаването на лихвените проценти, за да запълни паричния резерв. Тя предпочита косвените данъци пред данъците върху приходите, данък добавена стойност (ДДС) нараства рязко с 15%, в резултат на което инфлацията първоначално се увеличава. Този ход удря бизнеса, особено производствения сектор, безработицата бързо преминава границата от 2 милиона души. Първоначалната данъчна политика на нейното правителство е основана на икономическите запаси. Има суров спад в началото на 80-те години на ХХ век и икономическата политика на правителството е остро критикувана. На 28 юли 1980 г. е приет закон за ограничаване правомощията на профсъюзите. През 1981 г. започва програма за приватизация на държавните предприятия. След 10 години приватизацията е възприета в над 50 области на страната. [7]
Политически коментатори се връщат назад към политиката на правителството на Хийт, като смятат, че Тачър ще последва примера му, но тя отрича този подход на конференцията на Консервативната партия през 1980 г., като казва: "Връщайте се, ако желаете, дамите не се връщат". Тя има предвид, че каквото е казала, е потвърдено в бюджета за 1981 г., когато въпреки отвореното писмо на 364 икономисти, данъците са увеличени по средата на спада на икономиката. Затова през януари 1982 г. безработните достигат 3 милиона души, размерът на инфлацията е понижен съвсем малко и лихвените проценти спадат. [8]
"Пестеливост и пак пестеливост" - повтаря непрекъснато Тачър. Но въпреки твърдия контрол върху държавните инвестиции и разходите за обществени нужди в Англия нещата продължават да вървят зле.
Минали са само две години и шест месеца. Маргарет Тачър е най-непопулярният министър-председател на Англия. Подкрепят я едва 25 процента от населението. Твърдата ѝ политика през първите години е подействала на нацията като отказ от дрога. Инфлацията, безработицата, фалитите на фирми се увеличават, вместо на намаляват. Избухват стачки. Недоволството расте. Партията е неспокойна. Кабинетът се клати.
В тази ситуация Тачър нарушава принципите си. И това ѝ помага да стане най - дълго управлявалият британски премиер на 20 век. Фолкландската война от 1982 г. повишава неимоверно нейния авторитет и ѝ осигурява победа на изборите през 1983 г. [6]
Фолкландските острови. Територия под британски суверенитет в Южния Атлантик, наследство от империята. Голи скали, 1800 жители, стотици хиляди овце. Само на 500 км от брега на Аржентина, която отдавна има претенции към територията. Правителството на Тачър създава впечатление, че няма да предприеме военни действия, и на 1 - 2 април 1982 г. аржентински войски завземат островната група.
Тачър е вбесена от нарушаването на международното право - и съвсем трезво оценява, че постът ѝ зависи от стъпките, които ще предприеме. На 3 април министър председателката отива в Долната камера. Минувачите я освиркват, дюдюкат подир колата ѝ. Депутатите се бунтуват, но и се чувстват базпомощни. Новината, която им носи госпожа Тачър, надминава и най-смелите им очаквания: след 48 часа към Фолкландските острови ще потегли британски флот. [4]
В началото всичко прилича на анекдот - битката за 750 хиляди овце и няколко милиона пингвини изглежда смехотворна. Но два месеца по-късно загиват хиляди хора, а политическото положение на Тачър коренно се променя. Точно тогава нейните опоненти разбират от какъв метал е направена "Желязната лейди". Тя замразява аржентински активи в Англия в размер на 1,4 млрд. долара, а британската военна ескадра навлиза в морето. Великобритания и Маргарет Тачър побеждават и англичаните я обикват. [6]
Войната на 12 000 км разстояние си е чист хазарт. След два дни кейовете на Портсмут са препълнени с ликуващи хора. Сякаш времената на империята са се върнали, а Маргарет Тачър се е превъплътила във великата кралица воин Елизабет I.
Равносметката: 255 британци и 649 аржентинци загиват в битка, която армията на Тачър печели с малко късмет. Защото времето е благоприятно. Както през 1588 г. След победата във Великобритания, година преди поредните избори, резултатът е вълна от патриотичен ентусиазъм. Голямата изборна победа на Консервативната партия на изборите през юни 1983 годна е приписвана често на "Фолкландския ефект". Тачър осигурява правото на работниците да купуват жилищата си с отстъпка и това повишава популярността ѝ сред работната класа. През 1983 г. икономиката е стабилизирана отново и страната е много по-силна по отношение на икономиката и предприемачеството повече от всякога. [4]

3.3.2. около 1983-1987 г.
Фолкландската война е истинското начало на ерата на Тачър. През следващите осем години тя доминира британската вътрешна политика както никой друг премиер преди нея. Разрушава вкаменения профсъюзен социализъм и продължава битката с държавната благотворителност дори след като от нея остават само руини. Голямата ѝ цел е да свали от власт стария потомствен елит в партията. Да се разправи с възпитаниците на скъпи частни училища.
Многократно се позовава на своя произход, подчертава добродетелите на баща си. Но не споменава, че борсовите и финансовите пазари, освободени от нея, биха били за него само порочна игра на късмета, а масовата консумация на кредит, която е движеща сила на нейната икономика, би заслужила проклятието му. [2]
Премиерът се отказва от кейнсианството, което е доминиращата икономическа философия в следвоенния период, и се обръща към монетаризма - вярата, че контролът вурху паричната маса е единствената необходима мярка за контрол над инфлацията. За нещастие обаче паричната маса не може да бъде контролирана и поради това монетаризмът е изоставен. През 80-те години протичат две "депресии": едната която е в началото на десетилетието, е стартирана от бюджета на министър Хоу, а другата е в края и е влошена от бюджета на финансовия министър Лоусън за 1988 г. между тях лежи период на икономически бум, окачествен от Лоусън като "икономическо чудо", когато темповете на нарастване достигат 5%, но средното нарастване през периода 1979-1990 г. е 1,8%, което е доста зле (средното нарастване от 1970 до 1979 г. е 2,4%). Около една четвърт от английското производство е ликвидирано по време на рецесията от периода 1979-1981 г. Като в резултат на това произведителността през 1990 г. е едва 6% по-висока от тази прес 1979 г. През този период американското производство нараства с 35%, а японското - с 58%. Като процент от БВП инвестициите през 1990 г. са по-малки от тези през 1979 г., което е единствения случай сред страните от ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие). В този период Великобритания е облагодетелствана от открития в Северно море петрол, който донася милиарди лири на хазната и ликвидира проблемите с платежния баланс през по-голямата част от десетилетието. По-голямата част от тези петролни пари отиват за чуждестранни инвестиции, които нарастват от 2,7 млрд. лири през 1975 г. до 90 млрд. лири през 1985 г., когато Великобритания отстъпва единствено на Япония в големината на инвестиционния портфейл. Безработицата си остава един постоянен проблем, като през 1986 г. достига официална цифра от 3,1 млн., но тъй като правителството винаги променя начина да пресмята в своя полза, по-вероятната цифра е около 3,8 млн. Ролята на държавата в икономиката е допълнително намелена от приватизацията, в хода на която повечето национализирани индустрии са продадени в частни ръце. По време на "големия взрив" (27 октомври 1986 г.) са прекратени старите рестрективни практики на борсата и традиционните брокери са заменени от стоящи пред компютара дилъри.
Тачър е решена да смаже трейдюнионите, които свалят правителствота на Хийт през 1970 г. и това на Джим Калахар през 1979 г. Тя ги обвинява за неефективността на британската индустрия заради техните ограничителни практики и поддържането на ненужно висока заетост, а също и за относителния икономически упадък на Великобритания, предизвикан от техните нескончаеми стачки и предизвикващи инфлация споразумения за високи заплати. В отношенията с трейдюнионите е възприет постепенният подход на Джим Прайър и Норман Тебит, като със серия закони , приети в периода 1980 - 1984 г., е наложена забрана бърху вторичното пикетиране (извън работно място), премахнати са правните имунитети на трейдюнионите (освен при трудови спорове), които вече могат да подвеждани под отговорност за политически стачки, наложен е избор с тайно гласуване на всеки пет години за профсьюзно ръководство и избори, на които да се решава дали членовете на съюза позволяват той да финансира дадена политическа партия (т.е.Лейбъристката партия). [7]
Тачър е решена да намали властта на синдикатите, но за разлика от правителството на Хийт, прибягва до постоянни промени, отколкото до отделни действия. Няколко професионални съюза решават да започнат стачки, които частично или напълно целят да навредят на нейната политика. Най-значимият опит е този на Националния профсъюз на миньорите, оглавяван от Артър Скаргил. Насилието, проявено от демонстрантите, заедно с факта, че профсъюзът не е извършил тайно гласуване, с което да одобри стачката, са достатъчни, за да обърнат общественото мнение на нейна страна. Стачката на миньорите продължава цяла година (1984 - 1985), преди протестиращите да бъдат принудени да се оттеглят и да се върнат на работа без споразумение. [9]
Истинският тест идва с Миньорската стачка от 1984 - 1985 г., за която правителството е добре подготвено и нанася тежък удар върху миньорите. На 10 март 1984 г. синдикатът на миньорите започва стачка, поради това че Националният въгледобивен съвет закрива 20 нерентабилни мини. Правителството на Тачър е твърдо решено да не се предава, докато за всички стане ясна безперспективността на стачката. Миньорите започват да се отказват и в края на февруари 1985 г. повече от 80 000 работници се връщат на работа. На 5 март 1985 г. националната миньорска конференция се съгласява на споразумение, което на практика е безусловна капитулация. Това е най-неуспешната голяма стачка в английската история. На 8 април 1985 г. Маргарет Тачър заявява:
"Въпреки грубите заплахи, работещите миньори настояха на правото си да продължат да работят и видяха, че имат работодател и правителство, които бяха готови да ги подкрепят. Надявам се и вярвам, че урокът ще подейства и на другите".
Следва поражението на печатарите на вестници, чиито рестрективни практики предотвратяват въвеждането на нови технологии. Рупърт Мърдок инсталира новите компютарни технологии за печатането на вестниците от групата Tunes в своя нов укрепен комплекс в Уапинг, в района на лондонските докове. И тази стачка, след множество сблъсъци и насилие между пикетиращите печатари и полицията, наи-накрая е победена и новите машини са пуснати в действие. Правителственото законодателство по въпросите на трейдюнионите е много популярно, но то засяга преговорите за заплатите, които продължават да са по-високи от произведителността. [7]
Насред стачката, в ранната утрин на 12 октомври 1984, Тачър бива нападната с бомба, поставена от Временната ирландска републиканска армия в Гранд хотел в Брайтън по време на конференцията на Консервативната партия. Както тя, така съпругът ѝ Денис, оцеляват по чудо, без наранявания. Пет души умират при нападението, включително и съпругата на парламентарния служител Джон Уейкъм. Видният член на кабинета Норман Тебит е ранен заедно с жена си Маргарет, която остава парализирана. Тачър настоява конференцията да започне на следващия ден и да изнесе речта си, както е по план. [10]
След профсъюзите премиерът обръща поглед към местното самоуправление. От времето на Закона за муниципалните корпорации от 1835 г. местните власти се избират, за да осигурят опледелени услуги и с право да събират свои собствени доходи чрез местните данъци. Вярвайки в пазарните сили, правителството има желание да освободи местните власти от по - голямата част от техните задължения, които да бъдат дадени на частния сектор: т.е. нещо като приватизация на местно миво. За тази цел е предприета последователна атака срещу местното самоуправление, на което се определя колко може да харчи и колко да събира от местните данъци. Правителствените субсидии за местните съвети са ежегодно намалявани, но на тях не им се позволява да увеличават вземанията си, защото приетият през 1984 г. Закон на вземанията дава право на правителството да определя един таван, който не може да бъде надхвърлян от местните власти. Така независимостта на местните власти е драстично ограничена, а позициите им са отслабени още повече , тъй като голяма част от работата на местното управление е прехвърлена на чиновници, назначени директно от правителството. Политехниките са иззети от контрола на местните власти, а на училищата се предложени финансови облаги, ако сторят същото. Местните съвети са принудени да продават голяма част от притежаваните от тях жилища, но не им се позволява да строят нови. Фондовете, определени за жилищно строителство, се дават на строителни асоциации, а не на местните органи. Съветът на Големия Лондон и градските власти са просто разпуснати без никакви консултации, а през 1987 г. е въведен т. нар. поголовен данък, въпреки че според всички местни власти той е неприложим. Пазарната система е наложена и на Националната здражна служба (NHS), като болниците трябва да се конкулират помежду си за пациенти, изпращани там от GP-тата. Според Тачър NHS "се намира в добри ръце", но всъщност тя е частично разрушена, след като много зъболекари отказват да приемат нейни пациенти. При управлението на Тачър богатите стават по-богати, а бедните по -бедни, което е резултат най-вече от преминаването от пряко към непряко данъчно облагане. Самата Тачър е противник на "културата на зависилостта" и на "държавата бавачка". След 1988 г. е променена системата на обществено осигуряване, като заемите от Социялния фонд започват да заменят системата на Националната подкрепа, но не могат да ги изплащат. Около 700 000 души загубват помощите си за изплащане на жилища, а лицата между 16 и 18 години губят правото си да претендират за помощи за безработни. Появяват се отново просяци, които спят по улиците, като бедността вав Великобритания през 80 - те години се увеличава от 5 на 6,6 млн. (по данни на Европейската икономическа общност), а престъпността нараства със 79%. Появява се една лумпенизирана обществена прослойка, която застава в основата на бунтовете в Бристъл през 1980 г., в Брикстън (Лондон), Токстън (Ливърпул), Масс Сайд (Манчестър) през 1981 г., Хендсуърт (Бирминган) и Тотнъм през 1985 г. Лорд Скармън сочи в доклада си за бунтовете в Брикстън от 1981 г., че "подобно нещо не е виждано никога до сега през този век във Великобритания", но бунтовете в Токстън (два месеца по-късно) са дори по-лоши. [11]
Политическата и икономическата философия на Тачър наблягат на свободните пазари и предприемачеството. От момента, в който получава власт, тя експериментира с разпродажба на малката национализирана индустрия, националната компания за транспорт. След изборите през 1983 г. правителството става по - смело и разпродава повечето от големите държавни имущества, които са принадлежали на народа от 40 - те години на ХХ век. Голяма част от населението се възползва от преимуществата на акционерните предложения, въпреки че много от хората продават акциите си веднага, за да получат бърза печалба. Политиката на приватизация става синоним на "Тачъризма" и започва да се разпространява по целия свят.
През 1985 г. тя става първият западен лидер, подкрепил реформистки настроения съветски лидер Михаил Горбачов с думите: "Можем да работим заедно".
По време на Студената война Тачър подкрепя политиката за неизползване на военни сили, както и на президента на САЩ Роналд Рейгън срещу Съветския съюз. Тачър допуска военните сили на САЩ да разположат ядрени ракети в британски бази, което предизвиква масови протести в хода на кампанията за ядрено разоръжаване. Тя се възпротивява срещу използването на британски бази при бомбардирането на Либия от страна на САЩ през 1986 г. (въпреки това нападенията над Триполи и Бенгази се осъществяват от бази на Великобритания).
През 1985 г. Оксфордският университет гласува да отнеме почетната ѝ степен в протест срещу това, че тя намалява бюджета за образование. Тази награда винаги се е давала на премиери, завършили Оксфорд. [10]

3.3.3. около 1987-1990 г.
Със спечелването на общите избори през 1987 г. тя става първият министър председател на Великобритания, който печели три пъти подред изборите от времето на лорд Ливърпул, управлявал от 1812 до 1827 година. Повечето местни вестници я подкрепят, с изключение на Дейли Мирър и Гардиън. В таблоидите става известна като "Маги". През 80 - те години на 20 век Тачър започва да се занимава с политика в областта на екологията, която дотогава пренебрегва. През 1988 г. тя изнася реч, с която поставя проблеми като глобалната промяна на климата, озоновите дупки и киселинния дъжд. През 1990 тя открива центъра Хадли за прогнози за времето и за изследвания, които самата тя поръчва.
В Брюж през 1988 г. Тачър изнася реч, в която критикува предложенията от Европейската общност за федерална структура на Европа и за увеличаване на централизацията при вземането на решения. Въпреки че подкрепя членството на Великобритания в ЕС, Тачър вярва, че ролята на Европейската общност трябва да бъде ограничена до осигуряване на свободна търговия и ефективна конкуренция. Тя се страхува, че новите изисквания на Европейската общност ще провалят промените, които е предприела във Великобритания. Особено негодува срещу Икономическия и валутен съюз /еврозоната/, през който единната валута предстои да замени националните валути и за който Европейската общност към онзи момент се приготвя.
Тачър започва да губи популярност през 1989 г., тъй като икономиката страда от високи лихвени проценти, въведени, за да спрат спада в растежа. Тя обвинява канцлера Найджъл Уолсън, който следва икономическа политика, подготвяща валутния съюз /влизането в еврозоната/. [9]
Външната политика на Тачър е базирана на "специалните отношения" със САЩ, които сега са изпълнени с повече смисъл от обикновено, тъй като премиерът има твърде близки отношения с президента Рейгън, чийто възгледи напълно споделя. Има известни недоразумения, породени от американската интервенция в Гранада през 1983 г., когато САЩ не се консултитат и дори не информират предватително Великобритания. Но
Тачър скоро забравя обидата си и позволява на САЩ да държи ракети "Круз" в Англия в замяна на това тя поръчва ракети "Трайдънт" за британските подводници. През 1988 г. тя дава разрешение за използването на английски бази за американското нападение срещу Либия, което кара Кадафи да започне доставки на оръжие за ИРА. Специалните отношения не доживяват мандата на Рейгън, тъй като президентът Буш смята Германия за най-важната европейска сила. [2]
Другата важна цел на Тачър е ЕИО (Европейската икономическа общност) и в частност британската вноска в нейния бюджет, която далеч надхвърля ползата, която Великобритания получава в замяна. Заявявайки последователно и на восок глас връщането на "нашите" пари, тя съумява да остигне значително намаляване на британската вноска, но на цената на установяването на ледени отношения с канцлера Хелмут Шмид и Валери Жискар Д'естен. Хоу, в качеството си на министър на външните работи, я убеждава да подпише Акта за обединена Европа (1988), макар че той обвързва Великобритания с неща, на които тя винаги се е противопоставяла: близка интеграция и загуба на суверинитет. Лоусън и Хоу и оказват силен натиск за присъединяването към Единния механизъм на обмяна на валута (ERM), но тя продължава да отказва, докато Джон Мейджър не поема поста на финансов министър. Тя не харесва уреждането на въпроса с Родезия, което слага край на провъзгласената от Йън Смит едностранна декларация за независимист (UDI), и създава на нейни място Зимбабве, като поверява властта на ляво правителство. Тачър се отнася към повечето лидери на страни от британската общност (които ненавиждат нейния таблоиден шовинизъм) с отвращение и отказва да наложи санкции на южноафриканския режим на Апартейда. По въпроса на Северна Ирландия проявява значителна държавническа мъдрост с подписването на Англо-ирландското споразумение през 1985 г. с Гарет Фитцджералд, което за първи път след 1922 г. признава прекия интерес на ирландското правителство в Севера.
Според нея Западът е бил длъжен да разпознае деструктивния потенциал на Слободан Милошевич; тогава Балканските войни, предизвикани от неговата политика, са могли да бъдат предотвратени, ако е била проявена нужната решителност. Дипломатическа твърдост, достоверна заплаха от използване на сила и, ако няма резултат, ефективни военни действия. Всичко това е трябвало да се осъществи не след Косово (1999 г.), не дори след Босна (1992 г.), а още през 1991 г. по време на войната с Хърватска.
Освен за решаването на проблемите от близкото минало, Тачър предлага своята визия за бъдещето на Балканите, критикувайки две линии на поведение на международната общност, които смята за особено опасни. Бащата на първата е Бисмарк и тя е обобщена в известната му фраза "Балканите не струват колкото костите на дори един померански гренадир." Проблемът с тази позиция е, че бива опровергана категорично от процесите на глобализация през последните десетилетия. Но и в годините на своето най-голямо влияние тя никога не е била реално следвана. Никога не е имало политика на пълна ненамеса в Балканските дела от страна на Запада. Бисмарковият подход към Балканите бе окончателно компрометиран в началото на 90 - те, когато неговото лицемерно следване (защото усилия за запазване на Югославия все пак не бяха спестени) доведе до задълбочаване на кризата.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Маргарет Tачър като личност и политически лидер 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.