Мария Гьоперт Майер


Категория на документа: Други



Вместо да се състезава с Йенсен за приоритет над теорията, Майер го пленила. Той станал последния в дългата верига от мъже, очаровани от Мария Гьоперт-Майер. И двамата наричали слоистия модел "Нашият модел". За него тя казвала: "Йенсен беше мил, любезен мъж, гледахме на нещата по един и същ начин - дори диоптрите на очилата ни бяха еднакви". Йенсен мислел за нея като за "невероятно скромна дама". Двамата написали обща книга за слоистия модел. В действителност Мария написала по-голямата част. В писмо Йенсен признава, че нейни са 80 % от книгата и повече от 95 % от важните дялове, затова не може да се смята за равностоен съавтор. Той се оплаквал, че е "дълбоко засрамен от това, че тя е написала толкова много глави", че се чувства като "паразит". Въпреки че Майер не пропуснала името му върху корицата на книгата, написала своето на първо място. Книгата потвърждавала репутацията на двамата като първи и основни създатели на теорията за слоистия модел, засенчвайки истинските сътрудници на Йенсен - Зюс и Хансел.

Докато пишели книгата, в писмата на Йенсен се смесвали физиката и възторжените обръщения "Безценна Мария", "Винаги твой малък Ханс", "Калпазанинът", "Разглезеното момче" ... "Това не бяха любовни писма, но така физиката не ми изглеждаше толкова сложна" - ще изповядва по-късно той. Hо когато накрая книгата била завършена, той бил щастлив да пише само любовни писма.

Постепенно обаче неговата влюбеност охладняла. Минавали месеци между писмата; започвал писмата си и ги завършвал след месеци. Той планирал пътувания до САЩ, без да знае, че Мария ще бъде в Европа по същото време. След години, когато Йенсен научил, че Мария е получила удар, той й писал с пожелание за бързо възстановяване и молба да напише статия за едно немско списание: "... максимум 2 страници, но колкото по-дълго - толкова по добре" и че и той би написал нещо, ако тя се съгласи да пишат заедно ...

Мария Майер била избрана в Hационалната академия на науките на САЩ през 1956 г., същата година, когато внезапно загубила слуха в лявото си ухо. Ферми вече бил починал от рак, най-добрите аспиранти били престанали да идват в Чикаго да работят с него, а Телер и Либи били също напуснали университета. Скоро и Юри се преместил в новия филиал на Калифорнийския университет в Ла Йола и както винаги поканил там и семейство Майер. Още на следващия ден в Калифорния предложили на Мария платено професорско място. Тогава чикагската администрация решила, че може също да й предложи редовна професура. Тя била леко учудена от това предложение и силно поласкана от Калифорнийското. През 1960 г. се преместило там. Hа 53 годишна възраст, 10 години след революционното откритие, тя най-после имала редовна, пълна и платена университетска работа. Била изпълнила мечтата на баща си. Мария Майер била 7-то поколение професори в техния род; а синът й Петер щял да стане 8-то.

Hо вече било твърде късно. Скоро след преместването в Калифорния, докато разопаковала книгите си, Мария получила тежък мозъчен удар, който парализирал лявата й ръка и засегнал говора й. Въпреки че се опитвала да продължи работата си, здравето й никога не се подобрило. Джо, а и всички нейни приятели й казвали, че страда от рядко вирусно заболяване, което е засегнало нервните й окончания. Мария продължавала да пуши, а Мариане и брат й мислели, че пие дори повече, за да заглуши болката.

Hа 5 ноември 1963 г. в 4 часа сутринта един шведски журналист позвънил от Стокхолм. Джо отговорил, подал слушалката на Мария и отишъл да изстудява шампанското: Мария и Йенсен били спечелили половината от Hобеловата награда по физика, а техният стар приятел от Гьотинген - Юджин Вигнер - другата половина. Hа разсъмване семейство Майер отпразнувало с бекон, яйца и шампанско. Hа сутринта местния вестник оповестил новината: "Майката на Ла Йола спечели Нобеловата награда".

Пристигнала в Стокхолм, Мария се отплеснала и започнала да изследва двореца като професионална домакиня и го оценила високо: "Толкова оживен и топъл, с разпален огън във всяка камина, чудесни ориенталски килими и бели люляци във всички вази!". Тя била втората жена с Нобелова награда по физика след Мария Кюри през 1905 г. Седейки на отрупания с цветя подиум пред краля, тя мислела за всички хора, които са стояли преди нея тук - имена, които била чувала като дете и приятели от миналото. Наблюдавайки я, Джо чувствал как сълзи се стичат по бузите му. "Без Джо никога не бих стигнала до Стокхолм" - казвала тя.

Hа снимките тя изглеждала дребничка и крехка, пристъпваща предпазливо към крал Густав VI. Ръцете й били твърде слаби да държат златния медал и тежко подвързаната диплома, затова шведски съветник я следвал и ги носел вместо нея . След церемонията кралят й подал ръка и докато преминавали през залата на път за приема, зрителите коленичили пред тях. "Това беше приказка" - казва Мария.

Последните години на Мария Майер били белязани от здравето й. Тя била изпълнила бащината мечта, а Нобеловата награда я направила символ за "супержена": брилянтна професионалистка, щастливо омъжена и с прекрасни деца. "Ако обичаш науката, всичко, което наистина желаеш, е да продължиш да работиш. Нобеловата награда те въодушевява, но не променя нищо" - казвала тя и се опитвала да продължи изследванията си. Hо здравето й се влошавало, бил й поставен пейсмейкър. Починала от белодробна емболия на 20 февруари 1972 г.

Джо предоставил архива й на Калифорнийския университет в Сан Диего. Той съдържал лични писма и научни бележки; болничния картон на дъщеря й от детската градина и план-график на конференции; преписани на ръка тетрадки с стихове на немски поети и менюта от приемите, които устройвала - всичко смесено в живота на една жена.

ЛИЗЕ МАЙТНЕР

(7 ноември 1878 г. - 27 октомври1968 г.)

Минавайки през самостоятелния си вход, Лизе Майтнер влиза в лабораторията-мазе и ... остава там. Предишната дърводелска работилница е единственото помещение в Берлинския химически институт, където й било разрешено да влиза. Никакви жени, с изключение на чистачките, не били допускани горе при мъжете. Забранено й било да ползва дори стая за почивка в химическото крило и тя трябвало да използва услугите на близкия хотел.

В продължение на 2 години, от 1907 г. до 1909 г., Майтнер правела радиационни опити в мазето, внимавайки никога да не я видят горе. Естествено скромна и сдържана, тя понякога отчаяно се нуждаела да чуе лекция по химия и се промъквала в аудиторията зад банките, за да слуша.

Години по-късно Лизе Майтнер става директор на Център по радиационна физика в Берлин. Тя го ръководи 20 години, създавайки една от славните епохи на физиката през 20-те и 30-те години. По-късно, когато бяга от нацистките изстъпления, тя напуска Германия нелегално и живее в изгнаничество. На 60-годишна възраст разшифрова експеримента на века, като обяснява невероятното - че атомното ядро може да се дели и да освобождава огромно количество енергия. За важния експеримент, проведен и доказан от нея, Нобелова награда получава германският й партньор.

Лизе е родена през 1878 г. и е третото от осем деца в надарено и либерално виенско семейство. Бабата и дядото били евреи, но нейният баща - адвокатът Филип Майтнер - бил агностик. Той насърчавал осемте си деца да учат наука и две от дъщерите му и единият син получили университетска степен. Майката на Лизе - Хедвиг Сковран Майтнер била талантлива пианистка, която преподавала на децата си музика. Най-голямата сестра на Лизе става концертираща пианистка и композиторка. Музиката и физиката стават двете големи страсти на Лизе.

Като дете веднъж Лизе забелязала хубава, блестяща локва вода с много масло в нея. Защо локвата е изпълнена с цветове - запитала тя. Отговорът я поразил: тя не си представяла, че за природата могат да се научат толкова прекрасни неща. Била убедена, че ако работи достатъчно упорито, ще може да разбира нейните закони. По-късно, като мечтателна девойка, Лизе винаги си пожелава за бъдещето: "Животът не трябва да е лесен, важното е единствено да не е празен." Това желание се сбъднало многократно.

Девет години Майтнер се борила да получи образование. Тя наричала годините от 1892 до 1901 "загубени" и вярвала, че те й осакатили живота. Виенската система за образование предвиждала крайната възраст за момичета да е 14 години. Дотогава тя научила много по математика, френски, религия и педагогика, което било достатъчно, за да поддържа домакинство, да отглежда деца и да очарова съпруга си при разговор. Според австрийския закон това било достатъчно за момиче. Жените били ограничавани от училища, които подготвяли момчета за университета. Открила, че дори учените се противопоставяли на образованието на жените. Тя била особено раздразнена от един прочут физиолог, който написал популярна книга под заглавие "Физиологичното слабоумие на жената", а също и от изтъкнат лекар, който се кълнял, че феминистите разрушават семейството. По времето, когато допуснали момичета във виенските академични гимназии през 1899 г., било твърде късно за Майтнер.

Когато Майтнер не проявила никакъв интерес към брака, нейният обезпокоен баща я попитал как ще се издържа без съпруг. Лиза отговорила, че иска да учи физика. Рентгеновите лъчи и радиоактивността били открити съответно през 1895 г. и 1896 г., а тя винаги се интересувала от математика и наука. Нейната мечта трябва да е изглеждала патетично непрактична. Фактически работа за физици от женски пол нямало. Промишлеността не ги наемала, университетите считали физиката за мъртъв предмет. В Германия президентът на националното бюро по стандарти заявил "Нищо повече не може да се направи във физиката, освен да се произвеждат по-добри инструменти". В цяла Унгария, например, имало само трима или четирима професори по физика. Няколкото съществуващи работни места едва ли биха били дадени на жена. Както обяснява нобеловият лауреат - физикът Джеймс Франк "Всеки, който е влязъл във физиката по това време, го е направил, защото е трябвало ... защото е почувствал, че няма да бъде щастлив по друг начин".

За да се увери, че Лизе може да се издържа, баща й настоявал тя да получи свидетелство за преподаване на френски след 3-годишно обучение в девическо училище. Само след това щял да й наеме частен учител, за да я подготви за встъпителните изпити в университета. Тогава Лизе Майтнер била на 21 години. За две години Майтнер завършва 8-годишна учебна работа, като за тях преминала предвиденото за 8 години по латински и за 6 по гръцки. Когато се спирала да почине, по-малките й братя и сестри я дразнели: "Лизе, ще се провалиш. Ти само се разхождаш из стаята, без да учиш!". За късмет нейният учител имал дарбата да я стимулира изключително в математиката и физиката. Той дори показвал на студентите си истинска лаборатория по физика; повечето учители преподавали само чрез диаграми за експерименталната апаратура. Когато Лизе видяла лабораторията, тя била изумена. Част от оборудването изглеждало много различно от това, което си представяла.

От 14-те жени, които се явили на встъпителните изпити за университета, само 4 го издържали. Майтнер била една от тях. Австрия била отворила наскоро университетите си за жени и Майтнер постъпила във Виенския през 1901 г., само няколко месеца след 23-ия си рожден ден. Свършили "загубените години".

Разпространено мнение за студентките било, че са чудачки, а Майтнер е изключително скромна, но музиката и нейният професор по теоретична физика й поддържали духа. Най-евтините места във Виенската опера, високо под тавана, били нейната представа за "музикален рай". Тя обичала да се вглъби изцяло в представлението. Професор Лудвиг Болцман бил другото й спасение. Часът по теория се провеждал в една порутена постройка, която й напомняла на кокошарник. "Ако тук избухне пожар само няколко от нас ще излязат живи" мислела си тя. Болцман бил емоционален, ентусиазиран лектор, който говорел за науката по свой собствен начин. Болцман бил човекът, който представил на Майтнер физиката като последна битка за истината. През 1905 г. тя станала втората жена с докторат по физика във Виена; нейната дисертация била посветена на проводимост в нехомогенни вещества.

За да е сигурна, че може финансово да се издържа като учител, през следващата година, Майтнер преживявала като практикуващ учител в девическа гимназия. В свободното си време тя учела допълнително физика в университета. Въодушевена от вестникарските коментари за откриването на радия от семейство Кюри през 1898 г., тя започнала да изследва радиоактивността.

Откриването на естествената радиоактивност и спонтанното преминаване на радия в полоний, а след това в олово дава на учените първото доказателство, че атомът на един елемент може да се дели и да се получат атоми на друг елемент. Дотогава физиците мислели за атома, по думите на Майтнер, като за"твърди неделими малки бучки" Учените можели да отделят няколко външни електрона от атомите, но никой и не мечтаел за разбиване на сърцето на атома, на самото ядро. Без да има конкретни планове за специализация в тази област, тя написва 2 публикации за 2 години. Често се казва, че физиците вършат най-добрата си работа на младини, но Майтнер не е започнала да изучава радиоактивността, преди да стане на 27 години.

Голям брой физички се специализирали в радиоактивността. Освен Майтнер и Мария Кюри, това са Елен Гледич в Осло, Елизабет Рона и Берта Карлик във Виена, Ирен-Жолио Кюри в Париж и Маргьорит Пери в Париж и Страсбург.* В началото на 30-те години радиоактивността била периферен проблем на физиката и жените не срещали особена конкуренция от мъжете-физици. През 1932 г., когато откриването на неутрона направило атомното ядро най-вълнуващото поле във физиката, тези жени се проявили като експерти.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Мария Гьоперт Майер 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.