Междукултурен диалог


Категория на документа: Други



Постмодерното общество и новата социална чувствителност
Самото определение „постмодернизъм“ показва, че става дума съотнасяне, за социална чувствител-ност, за тип отношение към света и неговите проб-леми по отношение на модерността, на модерното общество. Модерността, според един от теоретици-те на постмодернизма — Мартин Олброу, е „про-ект за разширяване човешкия контрол над пространството, времето, природата и общество-то“. Систематичното развитие на науката и техно-логията и прилагането им към икономическите, по-литическите, културните и образователни реалнос-ти е в същността на модерния проект. От големите социални революции на последните три столетия и от глобалните теории за развитие на обществото се утвърждава идеята за водещата роля на просветата в един по същество индустриален свят, свят със строги деления и йерархичност.
В този период се извършва разделението на света върху основата на националната държава, а бюрократичните форми на администриране се съ-четават с демокрацията като форма на политическо устройство на обществото. Социалната стратифи-кация възпроизвежда структура на трайни, но и сложни социални неравенства, които дават осно-вата за изграждането на различни обяснителни схе-ми за осмисляне и преустройство на света и предпо-лагат социалните революции. Последният век и по-ловина от развитието на човечеството се осъщест-вява в рамки, предначертани от големите наративи и теории на развитие и свързаните с тях опити за социална еманципация на нарастващи групи от на-селението на човечеството — социални класи, наро-ди, цели региони.
Същевременно изминалият век показа границите на модерното общество, на рационалистичните идеи и наративи, основани на вярата в прогреса, на големите социални схеми за рационално преобразу-ване на света — като марксизма, национализма, фа-шизма, които рационализират идеите за еманципа-ция на една или друга част от социалната действи-телност.
В световен план три са събитията, породили очертания край на модерното общество и епоха. Опустошителните войни, показали краха на идеите на рационализма; антихуманният и неуспешен ко-мунистически модел, доказал във възможно най-чист вид неспособността от рационалистично уст-ройство на света и изчерпването на възможностите на модерното общество да се саморегулира; дости-гането до границите на риска в използването на околната среда и природата, както и по отношение на противоречията в световен план — бедност, вой-на, неравенства между регионите на човечеството.
Преходът или преодоляването на това общество е определение за същността на изминалите десети-летия. „През последните 20-30 г. на ХХ век се очерта постетапът на настъпилия мащабен и уникален преход: от индустриалното към пос-тиндустриално, информационно и посткапита-листическо общество; от модерно към постмо-дерно; от социалистическо към постсоциалисти-ческо и (евентуално) към постиндустриално и постмодерно; от икономическо към постиконо-мическо; от национално към постнационално и глобално, и очевидно и необходимо вече — от демократично към постдемократично общест-во“.
Епохата на постмодерното общество означава края на традиционната човешка история. За пръв път човечеството има възможност реално да поеме по един и същ път, да отпадне противоборството на идеологиите от последните столетия, да отпаднат и класическите начини за решаване на противоречия-та, да се изгради световна обвързаност.
Определят се три ключови измерения на постмо-дернизма:

1. Задминаване на индустриалния модернизъм като резултат от компютрите, информационните технологии и масовите електронни комуникации.

2. Културен стил, който отхвърля привилегиро-ваната позиция на модерността, като предпочита плуралистични стилове и множествени избори.

3. Постмодерността е метод на анализ, който акцентира необходимостта да се деконструират на-шите концепции за реалността, включително и ос-новата за истина и знание. „…да се отиде извън модерния свят означава да се преодолее негови-ят индивидуализъм, антропоморфизъм, патри-архат, механизация, икономизъм, потребителст-во, национализъм и милитаризъм“ .

Постмодернизмът се определя и като нови форми на социална организация, политика и култура: транснационалните предприятия уско-ряват процеса на нови форми на корпоративна организация; информационните технологии завладяват обществото; културата се характери-зира с изграждането на потребителско общество и с глобални медии; националните държави преодоляват кризата чрез транснационална ин-теграция. В икономически план очертаващото се постмодерно общество се характеризира с преструктуриране на глобалната икономика при същевременното използване на национал-ните технологии за получаване на по-голяма гъвкавост по отношение на производството, тру-да и пазарите.
Новата икономика на интелекта е насочена към генериране на социално многообразие и в това отношение постмодерното общество, въпреки глобалността на процесите, представлява скъс-ване с масовото общество, познато от междуво-енния период и от годините на ранния и сред-ния социализъм. На практика диференцирането на обществото поражда и нови изисквания към обра-зователната система — за многообразие, за плура-лизъм, за толерантност, за паралелност в усилията на различни индивиди, за индивидуален път на обу-чение, за овластяване на образователните изпълни-тели.
Политиката на постмодерното общество става глобална. Забелязва се промяната на фокуса от производството към потреблението и идентич-ността — ключовите ценности на новото общество.
В новата демокрация се проявява и непознат до-сега плурализъм, който дава на някои основание да я определят като „власт на малцинствата — като конфигурации от хиляди малцинства, които уп-равляват обществото, за разлика от класическо-то мнозинство, управляващо индустриалното общество“ .
Очертаващият се нов принцип на полупряка де-мокрация, изразен най-вече в засиленото местно участие и самоуправление, преходът от зависи-мостта от представителство към самопредстави-телство все по-ясно намира своя израз и в самоуп-равлението на образователната система.
Постмодерното общество е общество на много-образните елити и е в постоянно търсене на сложен самоуправляем модел.
Постмодернизмът поставя под съмнение леги-тимността на съвременната нация и национал-на държава — такава каквато я познаваме, изпъл-ваща битие, което е едновременно териториално, политическо, социално, културно, историческо, ми-тично, религиозно. Най-общо определено нации-те се оказват твърде малки, за да се обърнат към решаване на големите проблеми — твърде голе-ми за решаването на местните проблеми. Между избора на локалното и на глобалното нацията за-почва да губи устои. Ключова идея за поддържа-не легитимността на държавата става идеята за гражданството. В многоетнически, многокултур-ни общества гражданството е единствената въз-можност за обединение, за избягване на вградена-та конфликтност и рискове, произтичащи от раз-личността, и за обединяване около колективни при-оритети на обществото — като самоопределение, създаване на обща структура за действие и за запаз-ване на демократичните блага, развитие на граж-данската активност чрез структуриране на граждан-ското общество.
Утвърждава се космополитичен модел на демок-рация, който е многослоен и многоизмерен и в кой-то „политиката става универсално измерение на чо-вешкия живот, а моделът на демокрация дава въз-можност на всички граждани с власт да оформят процесите на социално производство и възпроиз-водство, засягащи техния живот“ .
Космополитичният модел на демокрация „включва многобройни и припокриващи се властови мрежи, в които на всички групи и асо-циации се дават права за самоопределение, съп-роводени с привързаност към индивидуалната автономност и със специфични права. Той обх-ваща права във всяка властова мрежа (икономичес-ка, политическа, социална, културна). В тази соци-ална и политическа разнородност ключова е ролята на правото и върховенството на закона на всички равнища — местно, национално, международно. За-конът ограничава действията — както индивидуал-ни, така и колективни, в организациите и асоциаци-ите на държавата и гражданското общество .
Тофлър определя промените като „трета вълна“ и ги свърза с нов начин на съществуване, с възста-новими енергийни източници, с нови технологии; с нов „неклетъчен“ тип семейства, с променени учи-лища и корпорации на бъдещето. Това е общество-то, където най-важната форма на собственост става нематериалната, каквато е познанието. „Едно и също знание може да се използва от много хора едновременно за произвеждане на богатства и за произвеждане на повече знания. За разлика от заводите и нивите, знанието е не-изчерпаемо“ .
Постмодернизмът като масова реакция и като со-циално-културно явление отразява индивидуалното, групово състояние на несигурност, обезценяването на сигурните твърдения, загубата в индивидуа-лен план на екзистенциалните гледни точки, а в групов план — на опорите, които дават класо-вата или националната гледна точка.
Постмодернизмът иска да даде възможност в рамките на глобалното, устойчиво и рисково об-щество да има място и за ценности и мъдрост, мар-гинализирани или отречени от модернизма. Основ-ната му идея е идеята за възможната човешка вклю-ченост в световния ред, който има за основа търсе-нето на устойчивост на различността, съжителство-то на социалното многообразие, а не като патриар-хален проект на елит (капиталистически, комунис-тически или от друг тип), който цели научни прог-нози и контрол върху съблазняващите технологич-ни решения.
Спирам се повече на постмодернизма, защото той изразява стремежа за изграждане на нова соци-ална чувствителност сред интелектуалците в демок-ратичните общества и следователно има огромна привлекателна сила и значение за света като цяло. При отсъствието на обединителни масови идеоло-гии, при обявения край на традиционната история, масовизирането на тази чувствителност и нейното обвързване с големите проблеми на нашето време — световна социална справедливост, глобали-зъм с човешко лице, устойчиво развитие, демок-ратично участие и световна включеност — ще определят човешките търсения в нашия век. До голяма степен именно постмодернизмът, като чувс-твителност и манталитет, ще определя и характера на бъдещото образование — отказването му от на-ционализма, залагането на правата на човека, на гражданството, на самоактуализацията и развитието на човешкия потенциал, с демократичното участие и придържането към моралното послание на Всеоб-щата декларация за правата на човека.
Преди всичко постодернизмът е надмощие на индивидуалните (свобода, личен израз) над ко-лективните ценности (сътрудничество, принад-лежност към дадена формация, участие). Той оз-начава и изоставяне на материални ценности за сметка на ценности на принадлежност, уваже-ние, интелектуално удовлетворение. Типичните ценности за модерността като ефективност, разви-тие, икономическа рационалност не са вече подхо-дящи за отделния субект. За него е важно повече да изрази себе си, да върши работа, която има смисъл.
Управлението на собствения живот, съзнател-ното му преживяване и включване в решаването на проблемите в локален или в по-общ план е харак-терната черта на новото време. Ако при класичес-ките революции говорим по-скоро за манипулиране на хората, участващи в тях, днес за пръв път нараст-ващ брой хора имат възможност за съзнателен из-бор на собствено развитие и обществено участие. В този план сегашните революции или движения за промени са далеч по-индивидуални, по-осъзнати, по-включващи различните социални актьори.
Тази черта трябва да се свърже с друга особе-ност на постмодерността, изразена в популярна-та и потребителска култура на младите хора. Та-ка тези култури създават нови и бързо променящи се идентичности и общности. В постмодерните вре-мена културната политика и политиката на идентич-ността са далеч по-реални от политиката, свързана с държавата, икономиката и гражданското общест-во. „Политиката на идентичност вижда социалнооп-ределените лични и междуличностни пространства като най-важно място на властовите отношения и практикуващите я се опитват да се съсредоточат повече върху индивидуалното и групово самопреоб-разуване, отколкото върху ангажираността с държа-вата“.
Търсенето на локални и лични пространства и търсенето на собствена идентичност в този кон-текст е основна придобивка на постмодерността .
В традиционното общество идентичността се основава на вътрешни фактори като пол, раса, религия, етнически произход. При капиталистическото общество факторите на идентичността са преимуществено външни – нация, класа, идеология. Днес идентичността се основава на лична автономност, лична свобода, но и същевременно на наличието на индивидуални стратегии за справяне с проблемите, на наличието индивидуален жизнен проект.
Днес „зачитането на авторитета, култът към па-рите, вярата в съдбовната роля на държавата, об-ществената хомогенност, доверието в познанията и социалния напредък отстъпват място на твърде от-носителната сигурност на постмодерното общест-во, на постматериалистическите ценности, на разв-леченията, независимостта, приоритета на интер-културните въпроси, толерантността и доверието“.
От популярната култура и МТВ няма път към на-ционализма, но и коспомополитизмът в културата обаче не означава още истинско гражданство. За да стане космополитът гражданин, се налага цялостно преобразуване на съвременния културен контекст, в който израстват младите хора, насочването му към истински и по-дълбоки форми на себеизразяване, към търсене на сътрудничество, към съвместно пре-живяване и споделяне на действителността, към съ-жителството и разбирането на многообразието на формите, които взема различността.

Глобалното общество
Процесът на глобализация показва измерени-ята на свиването на земното пространство, съз-даването на взаимозависима планета, протича-нето в общ ритъм на процесите — демографски, икономически, политически, религиозни. Ут-върдилите се нагласи на модерността представят глобализацията с познатите характеристики за уни-фикация и еднообразие: световно управление, еди-нен световен пазар, нов световен ред, глобална кул-тура. Както подчертава обаче Улрих Бек, световно-то общество е „необратимо, многомерно, полицент-рично, случайно, политическо“.
Най-важната черта на глобализацията е вза-имната зависимост, която се очертава в някол-ко направления:

„— взаимната зависимост в краткосрочен план, налагана от международните финансови пазари, които действат моментално и разпрост-раняват всички флуктуации и диктуват соли-дарност на монетарните политики;
— конюнктурна взаимозависимост, която прави целия свят податлив на индустриалните кризи на развитите страни;
— взаимозависимост на стратегиите на пред-приятията, която следва от конкуренцията на международните пазари и на институционално-то сътрудничество в рамките на технологични и търговски мрежи;
— взаимозависимост на научните и техноло-гични дейности, които след като дълго време служиха на логиката на универсалния прогрес, стават все по-зависими от логиката на търговс-ката конкуренция на новите продукти и техно-логии;
— взаимозависимост на екологичните избо-ри: последствията на човешката дейност върху околната среда прекрачват границите и може да се покаже, че разпределението на отрицателните ефекти на индустриализацията е твърде неспра-ведливо, тъй като най-често страдат слаборазви-тите страни;
— взаимозависимост на културните и поли-тически еволюции, засилена от новите средства за комуникация, които стандартизират инфор-мацията в планетарен мащаб и налагат ускорен ритъм, без да се занимават с времето, необходи-мо за тяхното усвояване от различните култури .
Като човечество достигаме от гледна точка на глобализацията крайно повратна точка. В момента, когато за пръв път осезаемо Земята става взаимос-вързано цяло и когато се осъществяват предначер-танията на прогреса, нарастват и се превръщат в световен политически факт съмненията и опасения-та за продължаване на развитието по същия начин. Прогресът в глобален план води и до глобална не-сигурност, а неограничените технологични възмож-ности водят до глобални (в смисъл на неограниче-ни) заплахи за планетата, до непредвидими рискове.
Преди всичко това е общество, което наисти-на става универсално и в същото време в осно-вата на тази универсалност, на осъзнаването на обединяващия се свят е, че хората стават по-чувствителни към своите различия и към своя-та идентичност.
Глобалността носи в себе си идеята за локал-ността. Само преди няколко десетилетия глобални-ят лозунг на социализма предвещаваше светло и доста единно бъдеще. Днес в осъществяващия се универсален ред локалните значения, символи, ре-алности стават опорната точка на огромното мно-зинство от хората.
Този процес е крайно сложен, защото за пръв път, както стана дума, изпитваме измеренията на универсалността. Правата на човека вече не са отв-лечен принцип, а нещо, което се случва в Афганис-тан, Северна Корея, Чили, Косово. Същевременно по някакъв начин ние сме свързани с нарушаването на правата на човека в тези далечни точки на земно-то кълбо, като изразяваме своята съпричастност, като следим развитията в тези региони на света, ка-то ги възприемаме като част от вече единната чо-вешка история. Универсализмът помага да раз-вием по-добре чувствителността си и към света, и към проблемите около нас. Катастрофата в Чернобил придоби глобални измерения, защото се превърна в повод всяка общност да огледа източниците на енергия и специално на ядрена енергия.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Междукултурен диалог 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.