Национална библиография


Категория на документа: Други



Според моята констатация в България терминът "национална библиография" е използван за пръв път през 1910 г. от плевенския билиотековед и библиограф Ячо Хлебаров. В рецензията си за репертоара на акад. Ал. Теодоров-Балан "Български книгопис за сто години.. 1806-1905" той заключава: "... като че и у нас въпросите из областта на националната библиография не интересуват никого, освен неколцината работници в тази област" (Сп."Книжовник, 1910, № 2-3.) В1912 г. непознатият до неотдавна библиограф Георги Ив. Фичев, внук на Кольо Фичето, в компилативната си публикация "Библиографически известия. Преглед на най-известните библиографски трудове - общи и специални" дава за пръв път и определение за този вид, преповтаряйки дефиницията, формулирана от руския книговед и библиограф Николай М. Лисовски в "Большая энциклопедия" (1903), която гласи: "Библиографията може да бъде всеобща, когато обгръща литературата на всички народи, и национална, когато тя се отнася до литературата само на една държава или народ". ( Сп. "Български архив", 1912, № 1.)

До 1944 г. българските библиографи назовават този вид библиография със словосъчетанието "български книгопис", наложено от акад. Балан, който не приема чуждицата "библиография". То трайно се установява и закрепва в библиографската практика и без да има терминологичен характер се използва и до днес.
На строго професионално ниво терминът "национална библиография" официално се въвежда от проф. Тодор Боров през 1941 г. в книгата му "Пътя към книгите", която е първият у нас цялостен теоретичен труд в областта на библиографията.

Традиционно определяни чрез понятието "нация", понятието и терминът "национална библиография" водят до известно двусмислие спрямо видовете библиография. Трябва да се има пред вид една особеност спрямо съдържанието на понятието "национална библиография", която може да бъде обяснена чрез сравнителен анализ с понятието "национална култура", което е родово понятие и включва в себе си всички явления и действия, отнасящи се до културата на даден народ, докато понятието "национална библиография" е видово, а не родово понятие. Понятията "българска библиография" и "българска национална библиография" са с различно съдържание.

Понятието "българска библиография" е родовото понятие, то включва в себе си българската национална библиография, българската научно-спомагателна (специална) библиография и останалите два вида т.е. проявлението на четирите вида в български условия. Понятието "национална библиография" се явява видово понятие.

Официална дефиниция на понятието "национална библиография" в световен мащаб е дадена през 1977 г. на Международния конгрес по НБ, проведен по инициатива на библиографските секции към ЮНЕСКО и ИФЛА в Париж. Определението е пределно общо: "националната библиография е съвкупност от всички национални библиографски описания." Към тази кратка дефиниция се прави разяснението, че под национално издание се разбира продукцията от публикации на дадена страна. Дефиницията и обяснението показват, че НБ пряко е свързана по обхват с националната печатна продукция на отделните страни (Цит. по: Зотова, Кр. Оптимальная модель текущей национальной библиографии Болгарии. - София, 1982, с. 18).

Принципи за ограничаване на националната печатна книжнина

Погледната в исторически аспект, практиката показва доста богато разнообразие в традициите на западноевропейските държави спрямо прилаганите критерии за разпознаване, отчитане и регистриране на националната печатна продукция. И все пак се налагат три основни принципа, приети в международните документи на библиографските секции към ЮНЕСКО и ИФЛА:

Държавно-териториален принцип. Съобразно неговата постановка, в НБ се регистрират всички документи, издадени на територията на дадена страна.

Езиков принцип. Националните документи се отчитат по езика на коренното население, независимо от местоиздаването им.

Комплексен принцип. Като широко разпространена практика се налага комплексният принцип. Той съчетава посочените два принципа - по местоиздаване и по език, като се взема под внимание и авторската принадлежност към съответнната националност и съдържанието на документите, в смисъл дали се отнасят до дадената страна и народ. Например, дали се отнасят за България и българите. Тази форма включва и чуждестранните публикации на авторите от съответната страна, а също и чуждестранните издания, отнасящи се по съдържание към съответната страна. Този вид литература се нарича "exteriorica". Ирина В. Гудовшчикова я нарича "патриотика", но голяма част от руските специалисти, а и ние не приемаме това понятие. При цялото ми уважение към руската библиографоведка, възразявам срещу това понятие и мотивите ми са следните: а) написаното от чужденците за дадена страна и народ не е израз напатриотични чувства, те си имат своя родина; б) предената от други езици литература е само една от формите на рецепция, на усвояване на чуждестранната литература и също не е израз на патриотизъм и няма как да бъде; в) третата група източници на екстериориката, публикациите на дадени автори в други страни - също не е нещо патриотично. Следователно не съществуват никакви основания този род литература да се нарича "патриотика". Понякога и най-големите специалисти не домислят понятията, които въвеждат и този вид актове науковедите с основание определят като твърде опасни за науката.

Литературата "екстериорика" се включва в обекта на НБ след Втората световна война, но, ако съответната страна желае и има такава възможност. Конкретно за всяка държава наименованието се формира според латинската граматика от наименованието на етноса и държавата, например: българската exteriorica се нарича булгарика (bulgarica), полската - полоника, руската - росика и т.н.

От казаното до тук става ясно, че НБ има за обект националната печатна продукция, а в отделни случаи и литературата "exteriorica", която включва следните видове документи, които ще бъдат посочени на примера на България: а) написаното от чужденците за България и българите; б ) публикуваните документи на български език в чужбина; в) публикациите на българи в чужбина.

Структура на НБ

НБ е вид със сложна структура. Тя възниква под формата на ретроспективна национална библиография (РНБ). До началото на XIX в. държавите отчитат националната си печатна продукция в ретроспективен план. В началото на XIX в. във Франция възниква и вторият структурен елемент - текущата национална библиография (ТНБ). През 1811 г. несигурен за властта си, Наполеон Бонапарт се разпорежда всяко предстоящо за печат издание да се преглежда от специална комисия и да се издава бюлетин, чрез който да се контролират печатните издания. Този бюлетин започва да се нарича "Библиография на Франция" и така се поставя началото на ТНБ като вид, който регистрира новоизлизащите печатни документи в рамките на съответната календарна година. По тази причина още от възникването си ТНБ има официален характер, което означава, че се издава от името на държавата. РНБ и ТНБ са двата основни структурни елемента на НБ, респективно двата основни подвида.

Освен тенденцията за официален характер, от самото си възникване НБ проявява и тенденцията за диференцирана регистрация на отделните видове документи. От началото на ХХ в. се налага правилото всеки вид документи - книги, периодични издания и пр., да се библиографират в самостоятелни редици. Този подход дава възможност за по-точно статистическо отчитане на всеки един вид издание на национално равнище - принцип, който улеснява и самите ползватели, и особено документоведите при изучаването им.
НБ проявява видово разнообразие и по отношение на видовете документи, които регистрира. Различава се НБ на книгите; НБ на периодичните издания; НБ на официалните издания т.н.
НБ постепенно се формира като модерна информационно-търсеща система от най-висш порядък. До Втората световна война РНБ е дело на отделни личности от конкретните нации. За България ТНБ се формира като стройна информационно-търсеща система след 1944г.

Литература
Левин, Г. Л. Национальная библиография как понятие и термин. // Б и б л и о г р а ф и я (Москва), 2004, с. 109-119.
Зотова, Кр. Оптимальная модель текущей национальной библиографии Болгарии. - София : НБКМ, 1982, с. 11-20.

Тема 2. Функции и апология на националната библиорафия

Ключови понятия: универсална библиографска информация, национална библиографска агенция, национална култура.

Пролемът за функциите на библиографията и, в частност на НБ, е един от най-дискусионните въпроси и не би могло да се твърди, че теоретиците са стигнали до единомислие. По отношение на НБ се детерминират общи функции и съответно функции на РНБ и на ТНБ. Този проблем се разисква на високо теоретично ниво и от специалистите от бившите социалистически страни на организираните от тях международни научни форуми. С особена значимост през периода 70-те - 80-те години на ХХ в. са визиите проф. И. В. Гудовшчикова и на един от най-големите теоретици на българската ТНБ - доц. Кремена Зотова. В наши дни обобщение и критичен анализ на различните във времето гледища прави Г. В. Левин, като стига до свои по-нови виждания, които споделяме и ние Като главна функция на НБ той извежда "създаването и разпространението на универсална библиографска информация за цялата съвкупност от документи на държавата (страната) или нанарода с цел информиране на обществото в цяло и на всички потенциални потребности. От тази позиция по-нататък ще конкретизираме функциите на РНБ и на ТНБ при анализ на характеристиките им в съответните теми. (Левин, Г. В. Функции и значение ретроспективной национальной библиографии. // Б и б л и о г р а ф и я (Москва), 2004, №2, с. 19- 30).

Институции, реализиращи НБ

До края на XIX в. библиографията по начало се реализира като лично дело, лична самоинициатива на видни ерудити, учени и книжовници. Конкретно ТНБ още от възникването си има официален характер, т. е. подготвя се от държавни институции. От края на XIX в. се наблюдава подем в развитието на националните култури и НБ постепенно се превръща в една от важните задачи на националните библиотеки. Тази тенденция се засилва във времето и в 1950 г. в Париж е проведена Международна конференция по въпроса за подобряване на библиографските служби и утвърждаването на националните библиотеки като институции, отговарящи за НБ. Препоръчва се към националните библиотеки да се създадат национални библиографски агенции. Паралелно с тази практика, в някои страни по традиция НБ се реализира от специализирани библиографски институции. В Русия например, в 1917 г. е създадена Всесъюзна книжна палата, която днес, след разпада на Съветския съюз носи наименованието Руска книжна палата.
В България до 1944 г. РНБ е лично дело, но основаната в 1897 г. ТНБ , според изискванията на приятия през 1897 г. Закон за задължителен депозит, се възлага на Народната библиотека в София, днес Национална библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" (НБКМ). От 1953 до края на 1963 г. НБ се подготвя в Българския библиографски институт. Но тъй като в края на същата година е закрит, от началото на 1964 г. отново се възлага на НБКМ. Първоначално е създаден библиографски отдел, който през 1974 г. се преобразува в Център за национална библиография (ЦНБ). Това е българската библиографска агенция.

Апология на НБ




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Национална библиография 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.