Огънят в българските обичаи


Категория на документа: Други


Обредите на всеки един народ са онова нещо, което съхранява етническото му самосъзание, спомагат за историческото развитие и самосъхранение. Обредът създава чувството за излизане от привичното, от ежедневието и е връзката между поколенията. Огънят като основен природен елемент присъства, както в живота на българина, така и традиционната му обредност.
Един от тези обичаи, свързан с огъня е Сирни Заговезни. На този ден се палят празнични огньове - оратници, мятат се любовни светещи стрели, прескачат се огньовете за здраве. До където стига светлината им, дотам ще е защитено мястото от бедствия. На този ден огънят има особена магическа, профилактична и отблъскваща сила. Той е и един вид слънчева магия - символизира слънчевия диск (хората около огъня и запаленото колело), движението му (оратниците) и лъчите му (огнените стрели).
Оврътникът е едно от много имена на оратиника, заедно с оратница, ората, оруглица, рукла, фенер, лапърда, сирници. Оврътникът е като кладенето на огън и носенето на запалени факли в дома. Той служи за приобщаване на семейството към обредно-магическото очищение. Представлява запалена слама в дървото с цепка, които задължително се носят от децата или младежите. С тях се извършва ритуално очистване на нивите. Това се прави с цел нивите да дадат по-добър добив. На някои места взимат просто сламените пчелни кошери и ги въртят над главите си с викове:
Ората, копата,
Дай ми, чичо, момата,
Да я водя из дол в дол,
Да и сеча бела хурка....
(Българските обреди, Радост Иванова, Тодор Ив. Живков)
На същия ден в някои родопско-тракийски краища, се провежда и друга огнена забава - туйкане, чилкане или хвърляне на стрели. В с.Еробас, Хасковско момчетата още през лятото събират стрели от чер клен, изсушават ги добре и ги прибират за другата година. Всяка стрела е дълга до 25 см и дебела, колкото средна свещ. От едната половина се заострят, а от другата се правят плоски. До плоската част има дупка, през която се провира треска, която се превива, докато е още сурова и образува отворен остър ъгъл. Така двата края на треската образуват перата на стрелката. Освен стрелите се приготвя и бяла дрянова пръчка, дебела колкото пръст и дълга до метър и половина. Стрелите се запалват и се насочват от ергените към дома на обичаната мома, на своето първо либе. Която мома има най-вярно либе, получава най-много стрели, те изразяват силата и количеството на горящото за нея сърце.
Според Ц.Гинчев траките не са били изтребени, са се запазили, заедно с езика, митологията и старите си обичаи. Те са се сродили и смесили с древните елини. Като някогашните траки днешните им потомци продължават да празнуват Полеля и Леля. Момците празнуват Полеля, което означава "огън, който пали или огнена стрела", а момите - Леля, което пък означава "вода, която залива, лее и гаси огъня", както и до сега гасят стрелите, за да не им запалят къщите.
В друго Хасковско село - с. Желти бряг, стрелите се приготвят от леска (лешник), а ушите се правят от по-меко, по-гъвкаво дърво, за да се закривят накрая и да придават вращателно движение. Всеки момък приготвя до 40 такива стрелички до Месни Заговезни, когато стрелите се забождат на един факел - машалдан. По-малките деца трябва да се погрижат да накладят огньове на няколко места край селото. Към смрачаване се събират всички около огъня и заиграват хоро, в което всеки трябва да се включи, дори тези, които не са играли през годината. Момчетата изстрелват огнените стрели, които заради насочените нагоре уши, приличат на ракети в нощта, описват красива светла ивица. Когато се изстрелят стрелите, всеки си запалва факел от огъня и отива с него до вкъщи, като с фенер. По пътя се върти факела, за да се разгаря и да осветява. На огньовете на сирница отново се изстрелват същите стрели, но този път, освен момците, по веднъж стрелят и момите и булките. По-възрастните играят хоро, но не на свирка, а задължително с обредни песни за случая от момите. Интересен е обичаят при разотиване. Всички изведнъж се разбягват едновременно, като се смята, че който остане последен не ще се отърве лятото от бълхи.
В с. Драглище, Разложко вечерта на Сирни Заговезни се правят гаро - хвойна, натрупана на голям куп, която момчетата товарят на коли от гората и палят на всеки кръстопът на селото. Когато се запали гарото всички момчета и момичета се хващат на хоро, като една част от тях пеят, а другата играят и когато едните спрат да пеят, започват другите. Някои от момците се хвърлят през огъня за здраве. В това време се хвърлят и запалените стрели, които тук се правят от борова сърцевина. Тук различното е и това, че стрелите се изстрелват със самоделно направени лъкове от кондак и кука за закачване на тетивата. Друго различие е и запалването на стрелата, която тук се пали не при ушите, а при върха, за да не се изгори тетивата. Домашите пазят да не се запали някоя къща от стрелите, защото боровата сърцевина изгаря до края.
Особен обичай се прави в с. Брестовица, Пловдивско на Сирни Заговезни, наречен туйкане . Всяко момче събира топки от кал, на които от двете страни се забучва прахан. Наричат се логачки. Вечерта, когато се запалят огньове, започва и туйкането. Момците палят логачките и ги хвърлят с прашки към дворовете на любимите си и наричат гласно:
"Туя, туя, Стоенке! Обръщай плакедата, чи жъ ти обърна левя калец! Логачкътъ ис куминя, момата из вратата, брън!
Месец декември или януари носи в Западна и Югозападна България наименованието коложег. Според проф. Л. Милетич то означава " ново запалване на слънчевото колело" или с " някогашното празнуване раждането на слънчевия бог", което се е представяло като запалено коло-търкало. По Коледа възраждането на слънчевата топлина се празнува именно чрез запалването на това символично колело.
Според традицията на Бъдни вечер млад мъж отсича и донася в къщата дъбово или крушово дърво, с което се поддържа огъня в огнището през цялата нощ, за да е светло на Божията майка и да е видело на мъртвите предци, дошли на празничната вечеря. Внасяйки го вкъщи мъжа пита: "Славите ли Млада бога?", а жените му отговарят със "Славим, славим. Добре дошъл!". В дървото има провъртяна дупка, в която се затапят захтин, восък и тамян. Преди да се сложи в огъня се запечатва с пчелен восък. Според поверието бъдникът има магическа и лечебна сила. В някои краища на страната сутрин го гасят с вино и от недогорелите части правят кръстчета за здраве. Пепелта от бъдника се използва за лек, поставя се в ниви, лозя и ливади, за да раждат. По искрите на огъня се е гадаело и каква ще бъде годината. Колкото повече са те, толкова по-богата ще е реколтата, кравите по-млечни, а прасетата по-тлъсти.
В Кюстендилско сламата, що е била постлана на Бъдни вечер под одрите за спане, се пали на третия ден от Рождеството преди изгрев слънце, за да няма бълхи през лятото и за да бъдат децата здрави. Децата не трябва да си играят с огън по Коледа, защото ще се напишкват през цялата година.
Характерът на сватбените и погребалните обреди е преминаване от една социална група в друга - от света на невстъпилите в брак в този на семейните, от света на живите към този на мъртвите. В тях съществена роля играе огъня. Той присъства още в предсватбените обичаи на българите. Младоженците се опалват, което се възприема като очистване и предпазна магия срещу зли сили. При влизането в дома на момата, годежарите разпалват с машата огъня в огнището и още с влизането се разбира за какво са дошли. Сватовника нарича: "Както гори огъня, тъй да гори момата за момъка!" (Ст. Генчев, "Сватбата", 1997)
Забулването на момата също става край огъня. Последното й сбогуване е с огъня - разравя с ръжена въглените в огнището, оттам поема вече завинаги навън, затваря вратата след себе си. Заедно с младоженеца прекрачват през прага, на който отново има жар. И огнището, и прагът имат символ на изход на дома и започването на нов живот.
(Лилия Ставрева, "Българските обичаи и ритуали" )
В същинските сватбени обичаи младоженеца пак се опалва, преди да тръгне към дома на момата, но тук опалването е след обличането и приготвянето за встъпването в новото социално положение. След въвеждане на булката в дома на младоженеца се извършват различни обреди, свързани с огъня - стъкване на огъня с поглеждане през комина и пипване на веригата, завеждане при огнището, което е център на дома и основно място за женска работа.
Според Йорданка Манкова кръсникът е проводник на очистителните сили на огъня. Той застава в огнен кръг (соларен символ), обърнат на изток и запазва мълчание, което според Манкова говори за езическите представи за очистителните сили на огъня.
Семейното огнище е свято място в дома. Когато се стои нова къща най-напред се избира място за огнището. То трябва да е на изток или на юг. Докато огънят в него не е запален, домът е чужд и опасен. Огнището е и гранично място между световете. В него огънят-слънце всеки ден се разгаря и гаси - през деня свети като слънцето, вечер се оттегля за почивка преди следващото разгаряне. Домашното огнище е символ на дома. За специалистите то принадлежи към т. н. "женско пространство" и не напразно се казва, че жената е " душата на дома" .
(Лилия Ставрева, "Българските обичаи и ритуали" )

Присъствието на огъня в погребалните обреди също е широко застъпено. Запалването на свещ в краката на мъртвия е с цел да го облекчи, да му помогне, ако той агонизира. Но също така тази свещ го пази и от превъплъщение, от вампирясване. Според Ст. Генчев паленето на свещичка при мъртвия има за цел да облекчи умиращия и да освети пътя на душата му, която върви по черен път.
Обредното опалване на мъртвец е два основни варианта - опалване на трупа в дома на покойника и опалване на гроба на третия ден от смъртта. Самият гроб също се опалва, преди поставянето на трупа в него. Родствена жена посочва мястото на гроба, почиства го, прекадява го и пали свещ на мястото, където ще е главата на покойника и в четирите ъгъла на гроба. За Славка Гребенарова свещта олицетворява светлината на отвъдния свят.
При опалването на трупа, пепелта може да се използва по няколко начина - може да се постави под главата на мъртвеца, до кръста му, да се пъхне в устата, ушите и носа на мъртвеца. При напускане на гробището се минава през два огъня, хвърля се жар през рамо с думите "Назад смъртта да иде, да се фърли назад."
При помена на третия ден гробът се заобикаля с горивен, материал, като образува непрекъсната линия. Гробният кръст също е вътре в обръча. Препоръчително е опалването да е рано сутрин и никога след залез слънце. Материалът се подпалва от няколко страни, но винаги трябва да е едновременно и винаги от нечетен брой жени родственици. С извършване на този ритуал се прогонват злите сили и се предпазва мъртвия от вампирясване, но също и като средство за осигуряване на светлина и топлина на мъртвеца, който трябва да извърви пътя към отвъдното.
И при сватба, и при погребение, обичаите са доста сходни-мъртвеца се опалва преди да бъде изнесен от старото си жилище, младите се опалват в момента на отделяне от бащината къща Затова и огънят и в погребалните и в сватбените обреди, се явява като граница на преминаване и отбелязва съществен етап от прехода на човек.
Макар свързван повече с езическите вярвания, отколкото с християнските, огънят винаги ще взима участие в обредите и празниците на българина.

Библиография:
1. Михаил Арнаудов, "Очерци по български фолклор"
2. Радост Иванова, Тодор Ив. Живков, "Българските обреди"
3. Георги Николов Ангелов, "Огънят в сватбената и погребалната обредност"
4. Лилия Ставрева, "Български магии и гадания"
5. http://rodoslovie.net





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Огънят в българските обичаи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.