Опита за разбиране – втория позитивзъм


Категория на документа: Други


 ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ
"СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ"

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

РЕФЕРАТ

По дисциплината:
Философия на Новото време

На тема:
Опита за разбиране - Втория позитивзъм

Изготвила: Проверил:
Ралица Ю. Росенова Проф. дфн Димитър Цацов
специалност: История и Философия
Фак. № 55027

Велико Търново

2013г.

Странна ,но получителна е историческата съдба на така наречения Втори позитивизъм. Появил се е през 70-те години на миналия век .
Очертават се двата подхода към миналото - чисто наученият , какъвто изцяло е историографският , и преобладаващо философията ,какъвто е историлогичният- този , на който е подчинено настоящето изследване на позитивизма от втората фаза на неговото съществуване . Изборът на такъв подход не е случаен . Той е предоопределен от възгледа, че между философията и науката има същностна разлека; че философията е не просто особена наука ,която ,макар и отличаваща се от други науки,взети заедно все пак си остават науки ,а едно съвсем различно от науката духовно явление. Този възглед се превръща в заключителен извод след проведения историко - теоретичен разбор на осовните възгледи , съставляващи идейното цяло на Втория позитивизъм. Може да се каже ,че проблемът за връзката между различните пероди от развитието на позитивизма изобщо. Емпирокритицизмът бе най - важното и философски най - значимото учение в рамките на т.нар. Втори позитивизъм. А то бе свързано преди всичко с името и философското дело на Рихард Авенариус и Ернст Мах. Философията изпада във вакум.

Втория позитивизъм, въпреки многото си различни колебания и идейни криволици , неотклонно е следвал една линия - линия на пълната сцинтизация на философската теория на познанието. Подобна линия са следвали и много други школи от края на миналото и началото на нашето столетие, но Втория позитивизам и най- вече емпириокритизмът се отличаваха от всички останали по това, че последователно, безусловно и изцяло основаваха своя сциентизъм върху принципите на крайната разновидност на философския емпиризъм.
Абсолютизацията на етническите подбуди за упражнението на научна дейност достига своя връх през втората половина на XIXвек. , но нейните наченки се появявят около три века преди това. И то е заслуга на особеното състоние на философията от онова време. Безпорен принос на позитивизма най - вече на Първият, на класическия позитивизъм.
Позитивизма, особено класическият, е и симптом, но той е и пряко следствие от окончателното разпадане на класическата буржоазна философия. И тук ясна се съзира едно развитие - първия е , който се стреми към изтръгване от "опеката" на тази философия, през втория който отрича нейната полезност за науката до твърдото убеждение на неопозитивистите, които изобщо отричат нуждата - настояща и минала - от филосията.

Разпадането на съществувалото хилядолетие единствено между науката и филасофията , по - точно - на съществуването на науката като елемент на философското знание, има решаващо значение за развитието и на самата философия, която носи и до днес печат на този плодоносен разкол. Категоричната препоръка на такъв безспорен авторитет е на И.Нютън "физиката да се пази от метафизиката" спомогна за създаването на цяла епоха в отношението между науката и философията с всичките причудливи колебания, възходи и кризи.

Пише се в няколко направления и те са : онтологичен , гноселогичното и праксеологическо.

Философията е преминала вече през исторически епохи, очертани от две други велики начинания - едното, съвпадащо изобщо с епохата на нейната поява,второто, предизвикало онзи коренен прелом в ориентацията на тогава съществуващата от два века европейска философска мисъл, който е свързан с името и духовната дейност на Сократ . Първото велико философско начинание доведе до демитологизирането на цялостния светоглед на древните гърци, при което природата от повод и тема за безброй красиви легенди се превърна в обект на философско съзерцание. Това начинание е онтологичното и по своето съдържание , и по своята същност.

Втората велика философска инициатива е свързана с пълното изместване на интереса на философите от природата, от "космоса" към човека , смятан за разумно, но и нравствено същество. То бе акт на пълна антропологизация на философията. Оттук нататък, в продължение на повече от дванайсет столетия, философската мисъл се развиваше като симбиоза от темите и проблемите , донесени от тези две велики начинания. Тази симбиоза не се заключаваше само в равностойното присъствие на техните теми и проблеми : философската мисъл се развиваше под знака на изменящото се преобладаване ту на онтологическата , ту на антропологическата тенденция в тълкуване смисъла на явленията.

Третото велико философско начинание - гноселогичното,философската мисъл стигнала до пълното онтологизиране на човешката мисловност и нравственост, успоредно с хипетрофизирането етизиране на света, на онтоса. Тази двойна абсолютизация бе характерно идейно съдържание на християнското богословие. В гносологията се появяват и две негови главни течения - рационализмът и емпиризмът.
Емпиризмът, който представлява по- голям интерес за нашата тема , от появата си до ден днешен е гледал на философията като на особено знание,което трябва да се гради по образците, давани от науката и преди всичко на природознанието. Към края на миналия век тази нагласа все повече се засилваше и почти напълно определяше светогледа на философите.

Стига се и до четвъртото велико философско начинание ,чийто автор е К.Маркс. На него дължим окончателното и най- убедително изтъкване на дейностното прсъствие на човека в света. Той очерта и четвъртият от основните проблемни кръгове на философията. Най - непосредственият проблем тук е проблемът за практиката и затова по - нататък ще наричаме това начинание пракселогическо.

Безспорно - макар и много опосредствена - приемствеността между Р. Авенариус и Ф. Бейкън - истинския основоположник на емпиризма в европейската философска традиция. Емпириокритицизмът - философското учение на Р. Авенариус и Е.Мах, представлява най- чистата,най - крайната и най- абсурдната форма на сенсуалистичното крило на емпиризма. А емпиризма - без оглед на конкретните му доктриални форми,винаги се е стремял към непосредственото приближаване до науката. При Първия и Втория позитивизъм този стремеж се изразява в пълното приемане на изследователските стандарти на науката , особено на природознанието като задължителен образец за философията. А от тово философският емпиризъм не само е печелел ,но е и губел.

В цялостната теоретична схема на рационализма - очертана от Р. Декарт, Г. Лайбниц, да не говорим за Б. Спиноза - практическият научен експеримент се оказва просто излишен .

Няма нищо чудно в това - времето на класическата буржоазна философия бе времето на разума . Затова и емпиризмът тогава е, както казва М. Кисел - рационалистичен.
Разбира се, и тук няма някаква строга еднозначност в характеристиките на различните емпиристични школи. Полският историк на философията Ян Легович например определя английската класическа буржоазна философия като "емпирико-сенсуалистичен рационализъм" и го противопоставя на монистично метафизическия" и "натуралистиния рационализъм"на френските материалисти от XVIIIвек.

Флософията общува с науката непряко , и то както в гносеологичния, така и в отнологичния план на своята теоретична рефлексия. Затова пренебрегването на който и да е от тези два плана води до непълноценност в общуването ,от което губи както философията, така и науката . И докато това не се превърне в убеждение на учените - те винаги ще гледат "отвисоко" на философията.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Опита за разбиране – втория позитивзъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.