От универсализъм към релативизъм


Категория на документа: Други


Второ, представата за закона, още оттук, в това понятие , което Кант определя като представата за закона се съдържа целият бъдещ (разгърнат и в Пролегомените, и в Критиката) формализъм на Кантовата концепция. Изрично се подчертава, че става въпрос за представата за закон, който действа единствено като принцип на мотивацията, а не като принцип за успеха на следствията. Кант още с Основи на метафизика на нравите (първото му голямо етическо произведение) отъждествява нравствеността с чистотата на намеренията, а не с успеха на делото. Така представата за закон е представата за задължителност, която се отнася до всяко разумно същество.
Трето, добро, което се намира вече в самото лице. В доброто, което вече се намира в самото лице, е трансценденталисткото предизвикателство на Кантовата теза. Откъде идва законът в самото лице? Но що за закон може наистина да бъде този, представата за който...трябва да определя волята, пита Кант, за да отговори едновременно универсалистки, формалистки и трансценденталистки - законът е във всеобщата законосъобразност на постъпките изобщо, която единствено трябва да служи на волята за принцип, тоест никога не бива да постъпвам другояче освен така, че да мога да искам щото моята максима да трябва да стане всеобщ закон (Кант 1974b:42).
Лишеният от каквато и да било съдържателност, издигнатият до чиста форма на законосъобразност, законът според Кант със своята всеобща форма на закон има природата на всеобща съдържателна повеля за всяко разумно същество. Това, че всеобщата максима за постъпването е емпирически непостижима, не отменя факта, че е теоретически възхитително формулирана. Проблемът за неосъществеността й не е проблем на Кант. Той е проблем на човека, защото е същество, което не е само и единствено разумно.
Следователно следващият значим проблем в етическата система на Кант е проблемът за природата на разумното същество. От любов към хората ще призная, че повечето наши постъпки и сега са съобразени с дълга; разгледаме ли обаче по-отблизо мислите и стремежите им, то на всякъде се натъкваме на любимото Аз, което изпъква винаги, върху което, а не върху строгата повеля на дълга, която би изисквала много често себеотрицание, се опира намерението им (Кант 1974b:49-50).Кантовото разширено тълкуване на разумно същество (не може да се отрече, че неговият закон има толкова разширено значение, че трябва да важи не само за хора, а за всички разумни същества изобщо (Кант 1974b:51)), е разбиране за същество, което действа заради, а не просто според дълга. Защото то е същество, което определя волята си към действие чрез априорни основания.
Кант е убеден и не може да не бъде убеден, че всяко нещо действа според закони. Но разумното същество действа според представата за закони, тоест според принципи. Или само разумното същество може да бъде подчинено на закони според тяхното пожелаване. Разумното същество е не само обективно законосъобразно, тоест подчинено на закони, но и субективно законосъобразно, тоест самоподчиняващо се на закони. Ако законите са предмет на пожелаване, те са предмет на волево усилие, те са воля, а след като са воля към закон, те са чиста воля. Ако биха били мотивирани чрез усещания, тоест чрез склонности, тогава биха били прояви на емпирична воля.
Разумното същество може да действа и действа според представата за обективен принцип, който доколкото е принудителен за волята му, се нарича повеля на разума, тоест императив.
Императивът е онази характеристика на поведението на разумното същество, което го отличава както от съвършеното същество, така и от неразумните същества. Съвършеното същество пожелава само доброто, защото съвършеното същество е само и единствено чиста воля. Неразумното същество действа само според склонност. Разумното същество, съществото с чиста и с емпирична воля, съществото, което познава и закона, и склонността, действа според принципи.
Разумното същество за разлика от съвършеното същество не е свята воля, то е и чиста, и емпирична воля. Но точно защото е и чиста воля, то може да действа без съображения за успеха на постъпките си, тоест може да действа без оглед на материята на поведението си. Никакви хипотетични съображения не "замърсяват" чистотата на мотивацията му. Съображенията са единствено категорични - повелята за постъпката е абсолютна, не е средство за осъществяването на други намерения.
Категорическата повеля да се постъпва по определен начин, или категорическият императив, е даден от Кант с две формулировки: постъпвай само според онази максима, чрез която ти можеш едновременно да искаш тя да стане всеобщ закон (Кант 1974b:71) и постъпвай така, като че максимата на твоята постъпка би трябвало да стане чрез волята ти всеобщ природен закон (Кант 1974b:71).
Двете формулировки не акцентират различия, а степени. Двете формулировки са поставени в градация.
Движението от едната към другата формулировка е движение от антропологически (етически) радикализъм към общофилософски (метафизически) радикализъм. В първата формулировка категорическият императив или нравственият закон, е защитен в качеството му на всеобщ, във втората формулировка е защитен в качеството му на неотменим, неизбежен. Сумирано, резултатът е във внушението, че нравственият закон е неотменим като природен закон, и също така, че е всеобщо значим за всяка възможна разумна природа.
Трансценденталисткият патос на критическата философия на Кант е насочен, както вече беше подчертано, в търсене на неоходимите условия, които правят възможно наличието на обектите на легитимното теоретическо третиране. В случая големият въпрос е, как е възможна нравствеността?
Основното трансцендентално условие за нравствеността е чистата воля. Нравствеността е възможна само ако е налице същество, което владее такава способност за желаене, която е изчистена от каквато и да било склонност. Желанието според склонност е желание според усещане. Следователно е природна даденост, характеризираща всички усещащи същества (и разумните, и неразумните). Желанието, освободено от склонност, тогава ще бъде желание според разбиране, желание, свързано с рационално съобразяване. Такова желание може да бъде много по безнравствено, от което и да било емпирично желание на егоистичната природа. Следователно разумността на желанието трябва да бъде радикализирана до всеобщност - тоест трябва да бъдат разгледани възможностите за желание, лишени не само от емпирични основи, но и от партикуларни рационални основи.
Основният философски въпрос на Кантовата етика, така както той е формулиран в Основи на метафизаката на нравите, е - има ли същество, което може да желае само онова, което трябва да се желае от всички. Има ли същество, което може да превърне принципите на своите желания във всеобщи закони.
Да! Има разумно същество. То е гаранцията за нравствеността. Нравствеността е чистото желание - без материя (неемпирическо), без съображение за успех (не е хипотетическо, а е категорическо), без партикуларизиране (не е особено, а е всеобщо).
Кантовият безсъдържателен нравствен закон е най-красивият парадкос в историята на етиката - колкото е блестящо теоретически обоснован, толкова е в действителност неосъществим. Човекът е длъжен да бъде нравствен, защото може да бъде практически разумен. Човекът е безнравствен, защото предпочита да удовлетворява подтиците на емпирическата си воля.

1.2. Свободата - Другият в мен
Верен на трансценденталисткия си принцип, тоест верен на принципа да анализира условията, които правят възможни и действителни обектите си, Кант се обръща в Критика на практическия разум към обективността на най-значимите за моралната си философия понятия - понятията дълг и свобода. Според Кант преходът от проблематиката на категорическия императив към проблематиката на дълга и свободата е преход от метафизиката на нравите към критика на практическия разум, защото критиката като всяка друга Кантова критика трябва да обоснове възможността на априорните синтетически практически съждения.
Или ако метафизиката на нравите поставя и решава въпроса за категорическия императив, то критиката на практическия разум ще трябва да постави и реши въпроса за възможността на категорическия императив. И така категоричните императиви са възможни чрез това, че идеята за свободата ме прави член на един интелигибелен свят; поради това, ако бих бил само такъв, всичките ми постъпки по всяко време биха били съобразени с автономията на волята, тъй като обаче същевременно се възприемам нагледно като член на сетивния свят, те са длъжни да бъдат съобразени с нея; това категорично: са длъжни представлява априорно синтетично положение чрез това, че към афициранате ми от сетивните желания воля се прибавя идеята за същата тази, но чиста, принадлежаща към разсъдъчния свят, сама за себе си практическа воля, която според разума съдържа върховното условие на първата; приблизително така, както към нагледите на сетивния свят се прибавят понятия на разсъдъка, които сами за себе си не означават нищо освен форма на закон изобщо и така правят възможни априорни синтетични положения, върху които почива всяко познание на природата (Кант 1974b: 121).
Тази дедукция на априорното синтетическо практическо съждение е всъщност компендиум на методологическата програма на Кантовата практическа философия.
Ако има същество, което като сетивна организация е напълно пасивно, тоест ако то е същество на афицирани и афицируеми сетива, то тогава това същество ще бъде положено изцяло в света на физическата каузалност. Такива същества има и те са усещащи, но неразумни.
Ако има същество, което е само чист разум, то тогава има същество, което владее законодателството на свободата. Следствията, които предизвикват неговите действия са по причина на свободни намерения и предварително поставени цели и идеи. Тоест следствията са не само продукт на свободата, но и на целесъобразна дейност. Има такова същество и неговото обозначаване се осъществява чрез идеята за Бога.
Но има също така същество, което се характеризира с емпирическа воля, тоест хетерономна воля. Воля, която чрез искането си осъществява повелите на склонностите си. Но това същество се характеризира и с чиста воля, тоест с автономна воля. Воля, която чрез искането си осъществява повелите на разумния си избор.
Ако усещащите само същества са зависими воли, като такива те са елементи от веригата на необходимата природна каузалност; ако за чистото разумно същество, свободата на искането е естествено състояние, което има само разумни основания; то онова същество, което е едновременно разумно и сетивно, свободно и необходима, активно и пасивно, целеполагащо и афицирано, "обитава" два свята - сетивният и интелигибелният.
Именно поради това то е същество на колизията, на драмата, на стълкновението между автономен избор и хетереномона зависимост. От тази колизия се излиза само чрез чувството за дълг. Моралното: длъжен си, е значи едно собствено необходимо искане на човека като член на един интелигибелен свят, и то се мисли от него като дълг само дотолкова, до колкото той разглежда себе си едновременно като член на сетивния свят (Кант 1974b:122).
Човекът, следователно, е морален само в условията на дълга. Дългът го приковава към поведение според идеята за свобода. Идеята за свобода му разкрива на самия него, че може да действа извън територията на зависимостта си от своите склонности. Склонностите му го подтикват към поведение, което го свързва с идеята за щастие, тоест идеята за удовлетворяване на желанията. Радикалният вариант на Кантовото разбиране за нравственост разкрива това разбиране като откровен антирусоизъм. Ако Русо издига призива Назад към природата, дълбоко убеден, че човекът е толкова по-нравствен, колкото е по-естествен, Кант, напротив, е убеден, че човекът е толкова по-нравствен, колкото е по-неестествен. И разумните същества са сетивни същества, затова е естествено да се стремят към задоволяване на исканията на сетивата. Но само онова желание е нравствено, което е освободено от основанията на склонностите. Защото само то може да се превърне в принцип на всеобщо законодателство. Сякаш за Кантовото разбиране за нравственост Унамуно казва: Това, което математиците наричат задача на максимума и минимума, това, което се нарича основен закон на икономията, важи за всяко истинско живо движение. В материалната и в социалната механика, в промишлеността и в политическата икономия проблемът се свежда до това как да се постигне възможно най-големият резултат с възможно най-малки усилия, как да се обезпечи максимум приход с минимум разход, най-много удоволствия с цената на най-малко болка. Страшната формула, трагичната формула на вътрешния духовен живот е или да постигнеш най-много щастие с най-малко любов, или най-много любов с най-малко щастие. Трябва да се избира между едното и другото. Човек трябва да бъде сигурен, че който се приближава до безкрая на любовта, до безкрайната любов, се приближава до нулата на щастието, до най-крайната мъка. Стигнал до тази нула, човекът се издига над повседневното, което го убива (Унамуно 1983:668-669).
За Кант няма никакво противоречие във факта, че едни и същи постъпки са подвластни и на нравственото, и на природното законодателство. Пътеката на свободата е единствената, по която е възможно да се движим като си служим с разума си при избора на постъпки и въздържане от постъпки; поради това ще бъде еднакво невъзможно за най-тънката философия, както и за най-обикновения човешки разум с умувания да отстранят свобода. Разумът трябва значи да предпостави, че няма истинско противоречие между свободата и природната необходимост при едни и същи човешки постъпки; защото той не може да се откаже нито от понятията за природа, нито от това за свобода (Кант 1974b:124).
Кантовата нравствена философия разкрива човекът като морален само когато е и свободен, и длъжен. Което значи, че истинската претенция на разума да бъде свободен не може да се съчетава с разбирането за свобода само от субективно определящи причини. Свободата-дълг и дългът-свобода са възможни само на основата на обективно определящи причини. Тоест само като всеобщо обосновани.
Тогава според дискурса на следващото развитие на историята на нравствената философия, може да се каже, че Кант разкрива природата на "нравствения закон в мен" като иманентизация на Другия. Кантовият "нарвствен закон в мен" придобива формата на Другият в мен. Максимата на всеобщото нравствено законодателство е всъщност максимата за такова поведение, което е свободно задължително и за мен, и за Другия, за всеки друг. Всеки друг не се изписва с главна буква, защото той не е обърнал към мен своето лице. Срещата с него не е лице-в-лице, а е разум с разум. Тази среща е студена, защото е лишена от каквато и да било емоционалност. Тя е реципрочна, защото разумът е изконно заинтересован от това срещу своята разумност да "види" разумността на другия, на всеки друг. Разумът го е грижа, нещо повече, това е ендемичната му природа, да общува само със себеподобни, за да е сигурен, че без да е емпирично проверим, без да е опитно понятие, интелигибелният свят е не само възможен, но и действителен.
Трансценденталисткият патос на Кантовата методология разкрива морала, човешкият морал, моралът на всяко разумно същество като недействителен (последното не според философския дискурс, а според жаргона на ежедневния дискурс - "няма такова животно"). Но като възможен според високото равнище на трансценденталния дискурс - човекът е морален само когато се освободи от всичко онова, което го прави себе си (склонност към щастие) и се разтвори в разумността, която го прави равен на всеки друг. Това не е грижа, това е дълг.
Парадоксалната на пръв поглед съчетаемост между свобода и необходимост в поведението на едно същество е напълно легитимна от гледната точка на Кантовия трансцендентализъм. Същество, което се характеризира с двояка определеност, е напълно възможно, защото в теоретичната си философия Кант успява да обоснове времето като идеална категория, като априорно условие на сетивността - следователно като характеризиращо света на феноменалното, но не и света на ноуменалното. Тази идеалност на времето освобождава ноуменалното от "капана" на необходимостта. В "реалното" време свободата е немислима и невъзможна. В реалното време всяко след е по причина на определено преди. В качеството си на умопостигаема способност чистият разум не е подчинен на формата на времето и на условията на времевата последователност. В умопостигаемия характер причинността на разума не възниква, не започва в определено време, за да предизвика действие. Такъв разум е способност, чрез действията на която възниква за първи път емпиричния ред на действията. В такъв разум се осъществява това, което ние не намираме в нито един емпирически ред, а именно: условието на последователен ред от събития, който сам може да бъде емпирически необусловен (Асмус 1973:347).
Човекът според критическата философия на Кант е свободен, доколкото може да замисли и начева поредица от действия, извън бремето на времето, извън бремето на склонността, извън себе си като емпиричен субект. Човекът е свободен само когато е цялото човечество, когато е всички други и тяхното морално предназначение - само цел и никога средство.

1.3. Разумният - задължително нравствен
Кантовият трансценденталистки радикализъм (действително е само онова, което има възможното си обосноваване) го довежда до убедеността, че е нравствен само и единствено разумният. Ако фанатизъм в най-общия смисъл на думата е едно предприето според основни положения преминаване на границите на човешкия разум, моралният фанатизъм е това преминаване на границите, които практическият чист разум поставя на човечеството, чрез което разумът забранява да се поставя субективно определящо основание на съобразените с дълга постъпки (Кант 1974a:130). С което Кант заявява, че включва в обема на понятието за морално само онова, което е мотивирано върху разумна основа. Или прави онова чудесно разграничение, което не може да бъде пренебрегнато от нито една сериозна етическа доктрина - морално не е съобразеното с дълга, морално е извършеното заради дълга; моралното е съобразеното с мисълта за дълга, мисъл, която поразява както всяко високомерие, така и всяко суетно самолюбие.
Акцентът върху дълга се налага, защото се изследва моралния принцип като съобразен чрез съответствието на този принцип с природата на крайното същество. Ако е възможно само разумно същество, без никакви примеси на сетивност, то тогава нравствеността ще е възможна и действителна единствено като свобода - такова същество би било същество само на чистата воля, което значи, че не би могло да желае нищо сетивно обусловено, тоест нищо, свързано с ограничен сетивен интерес. Но понеже предмет на анализа е същество, което е едновременно сетивно и разумно, принадлежно на феноменалния и на интелигибелния свят, то нравствеността му е възможна само и единствено в условията на дълга.
Дълг!Ти възвишено, голямо име, ти, което не обхващаш в себе си нищо приятно, което съдържа ласкателство, а по-скоро изискваш подчинение, и все пак не заплашваш с нищо, което би възбудило в духа естествено нежелание и страх, за да подбуди волята, а само излагаш един закон, който от само себе си намира достъп в духа и дори против волята печели високо уважение към себе си, пред което всички склонности занемявата, въпреки че тайно действат срещу него (Кант 1974a:131).
Какъв е произходът на дълга? Това е най-големият въпрос за Кант. Как трябва да се разглежда човекът, който е морален заради дълга - личност, която е свободна от механизма на цялата природа; същество, което е подчинено на особени, а именно дадени от собствената му природа закони; лице, което е принадлежно и към сетивния, и към интелигибелния свят. Именно поради това не е за учудване, че човекът като принадлежен на двата свята трябва да разглежда и той наистина разглежда собствената си същност като най-висше предназначение, а законите на това предназначение - със страхопочитание и уважение.
След като има произхода си в двойствената природа на човека и на всяко разумно същество, моралното поведение на човека се разкрива като зависимо от уважението към моралния закон. Състоянието на съзнанието, което го задължава да спазва този закон, е да го спазва от дълг, не от доброволно разположение и евентуално от незаповядано, но с готовност предприето от самия него усилие; и неговото морално състояние, в което винаги може да се намира, е добродетелта, тоест моралното състояние на съзнанието в борбата, а не в светостта в мнимото притежание на една съвършена чистота на състоянието на съзнанието на волята (Кант 1974a:129).
Моралното съзнание на човека не е състояние на святост, моралността е продукт на борба, на жестока борба със склонности и подбуди - постъпки, които са станали с големи жертви и при това само заради дълга могат да се хвалят под името благородни и възвижени дела само доколкото в тях има следи, които позволяват да се предполага, че са станали изцяло от уважение към собствения дълг, а не от сърдечни пориви (Кант 1974a:129).
Уважението към дълга е единственото истинско морално чувство. Никакво съвпадение на уважение и благосклонност не е допустимо за Кант. Ако само потърсим добре, то за всички постъпки, които са достойни за похвала, ще намерим един закон на дълга, който заповядва и не оставя да зависи от желанието на това, което би могло да се хареса на влечението. Това е единственият начин за представяне, който образова душата морално, защото само той е способен на здрави и точно определени основни положения (Кант 1974a:130).
В условията на ноуменалната свобода несъвършеното сетивно същество може да бъде морално и е морално само по и самопринуда. За него е емпирично естествено да удовлетворява своите склонности, тоест да се стреми към щастието, но е също така възможно да се принуждава към действие по причина на всеобщото предназначение на човечеството, следователно според принудата на уважението към нравствения закон.
Аскетичният морален човек е в действителност неосъществим. Но е единствената формула за действителна нравственост - само всеобщото законодателство в мен ме освобождава от егоизма.

2. БАУМАН - ДРУГИЯТ ИЗВЪН МЕН

2.1. Слабостта на трансцендентизма
Онова, което постмодерният дух осъзнава е, че има проблеми в човешкия и социалния живот, за които няма добри решения, че има изкривени траектории, двусмислици, които са повече от лингвистически безсмислици, които трябва да бъдат поправени, съмнения, които не могат да бъдат отменени чрез закони, морални агонии, които не могат да бъдат облекчени с рецепти, продиктувани от разума, а още по-малко излекувани. Постмодерният дух не очаква повече да открие всеобхватната, цялостна и окончателна формула на живота без двусмисленост, риск, опасност и грешка и е дълбоко подозрителен към всеки глас, който обещава обратното. Постмодерният дух осъзнава, че всяко местно, особено фокусирано третиране, ефективно или не, когато се измерва чрез пряката си цел, е също толкова разрушително, колкото и съзидателно, ако не и повече. Постмодерният дух се е примирли с идеята, че объркаността на човешката ситуация ще си остане такава, каквато е. Това най-общо може да се нарече постмодерна мъдрост (Бауман 2001:336).
Тази тъжна констатация за постмодерната ситуация се характеризира с точно посочване на кризисните проблеми - изкривени траектории, двусмислици, съмнения, морални агонии, риск, опасност, грешка; тя се характеризира и с точното формулиране на липсата на решения - няма изправяне, няма поправяне, няма облекчение, няма излекуване; тя се характеризира и със смело заявената безнадеждност на постмодерната ситуация - объркаността ще си остане завинаги такава, каквато е.
Но и зад диагнозата, и зад липсата на лечение и рецепти, и зад примирението прозира една констатация - кризисните проблеми на постмодерната ситуация не са решими със средствата на морала, опрян върху ствола на разума. Нито един постмодерен проблем не може да бъде решен с императива - ти си длъжен.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
От универсализъм към релативизъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.