Причини и последици от инфлацията в България през 1996–1997 г.


Категория на документа: Други


 През 1996 г. и началото на 1997 г. България преживява остра икономическа и банкова криза, която предизвкива влошаване на цялата макроикономика на страната. България претърпява хиперинфлационен шок. Реалните доходи на населението рязко се свиват, банковите агенти изгубват доверие в банковата система, започва изтегляне на депозитите от търговските банки. В резултат на това левът се обезценява, а валутните резерви на БНБ достигат критични равнища.

В икономически смисъл под инфлация се разбира общо покачване на равнището на цените заради прекомерна парична маса или свиване на стоковото предлагане. Инфлацията е обективен механизъм за балансиране на икономиката. За да се балансира икономиката, тя се нуждае от свиване на реалните доходи. Инфлацията представлява спад в покупателната способност на парите, която се изразява в повишаване на общото ниво на цените на стоките и услугите. С термина инфлация се обозначава продължителното и трайно повишаване на цените, и свързаното с него обезценяване на парите. С увеличаване на инфлацията се преразпределя брутния вътрешен продукт, настъпват безредици в паричното обръщение и платежните отношения. С увеличаване паричната маса се повишават лихвените проценти по кредитите, отпускани от БНБ към другите търговски банки, което оскъпява финансирането и задълбочава кризата, нараства скоростта на паричното обръщение. Образува се спекулативно покачване на цените и намалява количеството на стоките и услугите в икономиката. Инфлацията по форма е обезценка на парите, а по съдържание е преразпределение на доходите.

В България за периода 1996 - 1997 г. инфлацията достига рекордни нива - хиперинфлация, като за първите четири месеца на 1997 г. тя е в размер на 438 %. Причина за ускоряването на инфлацията е провежданата от БНБ парично-кредитна политика, довела бакновата система до криза. За да се пребори с тези проблеми, българското правителство прилага реформи свързани с ограничаване на бюджетния дефицит, засилване на приватизацията на държавния сектор, стабилизация на националната валута, постигане на икономически растеж, промяна в принципите на функционирането на централната банка, подобрен контрол върху състоянието и кредитната политика на търговските банки, консерватизъм в провежданата фискална политика и политиката на доходите. Един от основните фактори, повлиял благоприятно за постигане на икономическа стабилизация са сключените споразумения с Международния валутен фонд и Световната банка за оказване на икономическа помощ на страната. От 01.07.1997 година България е в условия на "валутен борд".

През 90-те години в България се провежда експанзионистична монетарна политика, която води до дестабилизация на икономиката в страната. Банковата система, с нейните функции, пряко отговаря за финансовия срив на страната.

С приемането на Закона за БНБ през 1991 г. централната банка на България започва да изпълнява ролята на "истинска" централна банка като основните й функциите са свързани с емисията на пари, изработването и провеждането на парично-кредитна политика, даването на лицензи за банкова дейност, надзор на останалите банки, вътрешна и външна стабилност на националната валута. Формира се една относително независима централна банка. Тази независимост е относителна, защото в практиката през целия период до 1995 г., а и след това тя фактически се нарушава, заради оказвания законов натиск (посредством Закона за държавния бюджет) от страна на правителството. За колапса на финансовия пазар допринася и действието на БНБ по отношение на издаваните лицензи на търговските банки. През 1991 година търговските банки са една-две, докато през 1995 г. те са вече 27 на брой.(вж: табл.1)1 До 1996 г. БНБ активно дава, но не отнема лицензи на банковите институции.

Финансовата криза е свързана с недостатъчен банков надзор и вътрешен контрол, неясни критерии за оценка на състоянието на банките, натрупване на огромно количество лоши кредити в балансите на търговските банки. Именно този надзор трябва да налага стабилност и доверие в банковата система, и да предприема всички мерки за ограничаване на възникналия системен риск. Банковият надзор не успява (поради неопитност, политически натиск, лоша законодателна основа, понякога и неприкрита корупция) да въведе принципите на прозрачност в банковата система. За правителствата банковата система е източник на финансиране, а БНБ - зависима институция.

Водената политика довежда до изчерпване на валутните резерви (спадат повече от два пъти) на централната банка и загуба на възможности за влияние върху валутния курс. Липсата на собствени резерви ограничава избора на валутен режим и правителството въвежда режим на плаващ ("самокоригиращ се ") валутен курс .

Бързата обезценка на лева и намалелите валутни резерви поставят под съмнение възможностите на правителството да обслужва външния си дълг. Наблюдава се отлив на депозити от търговските банки след избухване на паника сред населението, за това че депозитите им ще бъдат конфискувани от държавата, за да може тя да покрие външните си задължения. Освен това, вложителите се страхуват, че някои от търговските банки могат да бъдат затворени и обявени в несъстоятелност, както в последствие се случва. За да регулира валутните си резерви БНБ започва да привлича чуждестранни капитали, които да поддържат валутния курс стабилен. Нерегламентираното увеличение на чуждестранните активи води до нарастване на паричното предлагане. Пуска се нова емисия държавни ценни книжа, но липсва инвеститорски интерес, а от там и средства за изплащане на лихвите по съществуващите държавни ценни книжа. БНБ се раздвоява, опитвайки се едновременно да запази валутния курс, купувайки левове на валутния пазар от една страна и да спаси фалиралите банки, рефинансирайки ги с нови средства (междувременно БНБ се опитва също така да намали и инфлацията, повишавайки лихвения процент до 25% месечно) - от друга страна. Резултатът от всичко това е загуба на доверие в банковата система и масово изтегляне на депозити от банките.

Значителната обезценка на лева, съчетана с хиперинфлационния шок в началото на 1997 г, отрицателните реални лихви и загубата на доверие в банковата система в крайна сметка водят до "бягство от лева", практическа доларизация (щатският долар поскъпва почти шест пъти от края на 1996 г. до средата на февруари 1997 г.) на икономиката, отлив на капитал и рязко намаляване на официалните резерви. В номинално изражение, обезценката на националната валута изглежда така: в края на 1995 г. един долар може да се закупи за 71 лв., докато през февруари 1997 г. същият долар струва вече 3 000 лв.

Банковата криза предизвиква валутна криза и това допълнително задълбочава проблемите на банковата система. Валутната криза влошава още повече финансовото състояние на търговските банки. Кредитополучателите на валутни кредити след девалвацията на лева трудно можели да връщат взетите заеми и напрактика ги превърна в несъбираеми вземания, което допълнитено разхлабва стабилността на банковата система. (вж: табл.2)2 През 1996 г. относителният дял на трудносъбираемите кредити във валута нараства-през 1995 г. е 52,6%, а през 1996 г. - 86,4%.

Това се отразява неблагоприятно на цялата икономика. В страната се образува хиперинфлация, която достига значителни стойности от 2019% за периода март 1996г.-март 1997 г. (виж фигура 1) Хиперинфлацията е едно от най-тежките състояния на икономиката, а последиците от нея могат да са катастрофални. Цените се повишават със стотици и хиляди процента за кратки периоди от време. Рязко се разминават цени и заплати, покупателната способност на голяма част от населението драстично се свива. Инфлационното бреме се поема главно от бедните слоеве и от средната класа. При висока инфлация количеството от продукти и услуги, които могат да се купят с дадена валута, намалява с течение на времето. Тоест покупателната способност става по-малка и хората, които държат парични баланси стават реално по-бедни. В резултат от инфлацията се получава и скрито преразпределение от хората с фиксирани доходи към останалите групи. Към 1997 г. бедността се увеличава три пъти в сравнение с 1995 г. Основните фактори, които допринасят за ускорението на инфлацията са повишаващите се международни цени на петрола и енергийните източници, слабите реколти, довели до дефицит на основните храни, безконтролното отпускане на кредити, големият бюджетен дефицит, безконтролно печатане на пари. Нивото й нарасна до 311,73%, реалната стойност на заплатите и пенсиите спадна с 60%, а заетостта намаля с 8%. България е класически пример за отрицателно влияние, което инфлацията оказва върху растежа на икономиката. Когато правителството започва да води "активна" парична политика, производството и доходите намаляват. Когато инфлацията е ниска - те растат. Приносът на тази политика към социалната ориентация е изсмукването на доходите чрез т.нар. инфлационен данък.

Правителствата използват инфлацията (и печатането на пари), за да отчуждават собствеността на гражданите чрез девалвация, докато използват новонапечатаните книжни пари за правителствени разходи. При хиперинфлацията левът загубва две от основните функции на парите - като мярка за измерване на стойността и средство за съхраняване на стойността. В последствие транзакциите, инвестициите и вътрешното търсене се свиват. Инвестициите намаляват с повече от 25%, а брутният вътрешен продукт спада с 3,5% , просрочените кредити към банките са над 59% от всички кредити. Започва отлив на спестявания от банковата система. Фалират 14 банки с активи, които са около една четвърт от активите на банковата система. Увеличава се несигурността в икономиката. Най-големите частни търговски банки са закрити. Фалитите се дължат до голяма степен на наследени проблеми от периода на централно планираната икониомика ( след 1990 г.), докато фалитът на частните банкови институции е резултат от агресивната кредитна политика и отпускането на необезпечени заеми. Доведените до фалит банки са поставени в условията на "меки бюджетни ограничения", вместо да бъдат заставени да съберат вземанията си. БНБ вече не изпълнява ролята си на кредитор от последна инстанция. Нарастналият бюджетен дефицит, принуждава БНБ да емитира нов паричен поток, с който да покрие част от него, а също и да рефинансира банките, които продължават да трупат лоши кредити. Към края на 1995 г. 41 % от всички кредити, които са отпуснати от държавните и частните банки на предприятията от реалния сектор на практика остават несъбираеми. Само 39 % от кредитите се обслужват редовно. Натрупването на лоши кредити доведе до трайната декапитализация на банковия сектор. В резултат на това паричната маса в обръщение се увеличава, валутния курс и нивото на инфлацията нарастват. През същата година средната лихва на държавните ценни книжа достигна 262.8%, а разходите за лихви са 63.5% от всички разходи на бюджета. Паричното предлагане почти се удвои и продължи да расте и в началото на 1997г. Икономическият спад се увеличава до над 20% за последното тримесечие на 1996 година и първото тримесечие на 1997 година. Вносът и износът спадат с около 15%, загубите на държавните предприятия нарастват, а резервите на БНБ продължават да намаляват заради опитите на БНБ да поддържа курса на лева спрямо долара. В борбата си с инфлацията и породеното недоверие в лева, БНБ увеличава основната лихва (300 %), което поражда ликвидна криза в банките и огромно напрежение в бюджета.

Широко се разпространява "банковата паника", която принуждава правителството и БНБ да вземат спешни мерки за ограничаването й. Мерките включват процедура по обявяването на банките в несъстоятелност и приемане на Закон за държавна защита на влоговете, с който да се гарантират депозитите на вложителите, т.е закон за 100-процентова бюджетна гаранция на депозитите. Държавата започва да емитира ДЦК в размер на защитените депозити. Забранява се отпускането на нови кредити, започва процедура по събирането на старите, ограничават се лихвите по депозитите, свиване на оперативните разходи. Тези мерки не успяват да възстановят доверието в банковата система. Банковата паника се разпространява върху пазара на ДЦК и платежната система. Бюджетният дефицит достига размер 10,4 % от БВП. В началото на 1997 г. "паниката" на валутните пазари достига връхната си точна. Правителството е принудено да вземе незабавни мерки, с които да стабилизира не само банковата система, но и цялата икономика.

Идеята да се въведе валутен борд в България се обмисля още в началото на 90-те години. Тогава българските политици са против, защото смятат, че наличието на централна банка е символ на независимост и възможност за провеждане на национална икономическа политика. Освен това наличието на дискреционна монетарна политика дава възможност за влияние върху инфлацията и финансиране на бюджетния дефицит чрез инфлационен данък, което позволява на управляващите да избягват твърдите бюджетни ограничения и необходимостта да се правят бързи реформи. Приемането на валутен борд би спестило много от проблемите на националната икономика като висока и колеблива инфлация, нестабилен валутен курс, инфлационна обезценка на спестяванията, високи и променливи лихвени проценти, ниски нива на инвестиции и спестявания, икономически спад и финансова криза. Периодът октомври 1996 г. - февруари 1997 г. е период на обсъждане на възможностите и опасностите от въвеждане на паричен съвет.

В началото на 1997 г. българското правителство осъществява споразумение с Международния валутен фонд и Световната банка за осъществяване на програма за икономическа стабилизация и структурни реформи. В програмата са заложени следните промени:

1) установяване на паричен съвет;

2) реформи във финансовия и банков сектор;

3) закриване на нежизнеспособните държавни предприятия, ускоряване на приватизацията и промяна на тарифите за комуналните услуги;

4) ценова и търговска либеразилация.

Валутният борд (паричен съвет) е институция, която има няколко основни характеристики:

- задължен е да купува и продава неограничено чужда валута, т.нар. резервна валута срещу местна валута в брой или по банков път;

- валутният борд поддържа валутен резерв, който покрива парите в обръщение; не отпуска кредити на правителството;

- не провежда монетарна политика - не извършва операции на открития пазар, не определя целеви лихвени проценти, не отпуска рефинансиране, не купува или продава валута по свое желание;

- валутният резерв се инвестира в нискорискови и ликвидни активи, деноминирани в резервната валута;

- няма ограничения за външнотърговски и международни капиталови трансфери.

През месец април 1997 г. БНБ преустановява предоставянето на нови необезпечени кредити на търговските банки. През този месец е погасен и последния редовен ломбарден кредит, след което БНБ престава да рефинансира търговските банки.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Причини и последици от инфлацията в България през 1996–1997 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.