Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология.


Категория на документа: Други


Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология.

Увод

Дълго преди възникването на първите философски учения митологията е тази духовна област, която владее съзнанието на хората и представлява конструктивен принцип на тяхното светоусещане и универсална норма на житейската им практика. Тя има изключително важно значение и за възникването на философската мисъл.

Възникването на философията обаче не е само смяна на формата на митологията. То е сложен процес на постепенно преодоляване на основното ядро на митологията, на трансформиране на отделни митологични представи в теоретически идеи, на развитие на някои рационални моменти на митотворчеството, на осъществяване на коренни изменения в структурата, обективния смисъл и формата на светоусещането на индивида, на поставяне и обосноваване на принципно нови проблеми, на изграждане на завършена теоретическа система на научното познание.

Цел на настоящата курсова работа е да анализира основните предпоставки и представи, свързани с развитието на философията и философската мисъл в Древността. Предвид малкия обем на разработката, основните анализирани направления ще бъдат свързани най- вече с философията на елините, като се посочат и основните етапи на развитие на философската наука в античността.

1. Етапи при развитие на античната философия

Философията на Древна Елада се ражда преди 2500 години и живее столетия. Тя притежава свое собствено битие и свои закони, благодарение на философията човешкият дух напуска селенията на свръхестественото, преодолява хегемонизма на митологията и култивира знанието в живота, който нататък ще следва логоса на Космоса.

Развитието на античната философска мисъл се осъществява в обществено -икономическите условия и духовния климат на робовладелското общество в Древна Гърция и Рим в продължение на повече от десет столетия. В дългото "историческо движение" на античната философия се очертават сравнително ясно четири главни периода, както следва:

Първият период обхваща времето на VI и първата половина на V в. пр.н.е., когато се формира робовладелското общество в Древна Гърция. Обособяват се два центъра на философската мисъл: на Изток, в Йония (Мала Азия), и на Запад, в т.нар. Велика Гърция (Южна Италия и Сицилия). На Изток полисите Милет и Ефес имат историческото предимство да бъдат люлката на европейската философска мисъл. В Милет работят основоположникът на античната философия Талес и неговите последователи Анаксимандър и Анаксимен, а в Ефес - прочутият Хераклит. Техните възгледи често се обозначават с общото определение "Йонийска философия". Т.нар. Велика Гърция е съсредоточие на две философски школи: Питагорейската (Питагор и др.) и Елейската (Ксенофан, Парменид, Зенон). Техните схващания представят т.нар. Италийска философия.

Вторият период обхваща втората половина на V и IV в.пр.н.е., когато след Гръко- персийските войни (500 - 449 г.пр.н.е.) настъпва сравнително мирен период в живота на гръцките полиси, измежду които на първо място изпъква Атина. В продължение на столетие и половина се утвърждава разцветът на робовладелското общество и се формира класическата философия, представена от няколко основни тенденции. Натурфилософията продължава позитивните елементи на първите натурфилософски учения и издига на нова, по-висша степен философския материализъм. Към нея принадлежат ученията на Емпедокъл, Анаксагор, Левкип и Демокрит. Като едно от основните течения на философската мисъл се налага антропологическото направление, което поставя в центъра на заниманията на философите проблемите на етиката, гносеологията, диалектиката, реториката и политическата философия. На трето място това е платонизмът, който обединява натурфилософската и антропологическата тенденция на философската мисъл и предлага първата система на обективния идеализъм. Аристотелизмът синтезира научния опит на древния свят и се налага като най-универсалната философска система на античността.

Третият период от историята на античната философска мисъл е елинистическият период (III- I в. пр. н. е.), свързан с хегемонията на Македония, обособяването на елинистическите държави върху територията на бившата държава на Александър Македонски, отслабването на Гърция и нейното завладяване от Рим, създаването на нови форми на икономическия живот, основаването на нови градове, засилването на интереса към естественонаучното знание. Диференциацията в съдържанието на философията довежда до обособяването на три нейни основни области - физика, логика и етика. Възникват школи, които са свързани с предишните философски системи или такива, които дават нова насока на философската мисъл: Академията продължава обективно- идеалистическата линия на платонизма чрез по-пълното отчитане идеите на някои други учения; Ликеят утвърждава философията на Аристотел и разработва редица проблеми на научното познание; Епикурейството развива по-нататък атомистическото учение за света, познанието и морала; Стоицизмът е нова философска система, която оттук нататък ще упражнява изключително силно влияние в духовния живот на античното общество; Скептицизмът се застъпва за нова теоретическа ориентация на философската мисъл и поставя някои нови принципи в нея.

В края на елинистическия период се наблюдава отслабване на теоретическия интерес, философската мисъл се насочва към компромисни решения на старите мета-физически проблеми, намерило израз в широко разпространения еклектизъм.

Четвъртият период е периодът на философската мисъл в Рим и през късната античност. Променя се стратегическата насоченост на философската мисъл. На преден план се налагат проблемите на етиката и политическата философия, а също така отчасти и тези на диалектиката и реториката. Изключително важен фактор за определяне на магистралния път на философията представлява християнството. Проникват идеи и представи на Изтока, засилващи духа на синкретизма, идеализма и мистицизма. Философската мисъл се проявява в следните си по-основни направления: Епикурейството защищава атомистическия вариант на философския материализъм; Стоицизмът се налага като господстващо светоусещане в римското общество в продължение на няколко столетия; Скептицизмът обогатява аргументацията на своя принцип за съмнението; Перипатетизмът упражнява влияние при третирането на традиционните проблеми на философията; Неоплатонизмът в отделните си разновидности защищава теоретическите принципи и духа на класическата философия на древните елини и оказва силно влияние в следващите периоди; Широко разпространение има религиозно-философската мисъл, която в различните си варианти (гностицизъм, апологетика, александризъм) съчетава стари философски идеи с догмите на новата религия на християните.

След V в. пр. н. е. философската мисъл навлиза в нова историческа епоха - епохата на Средновековието.

2. Произход на философското познание

Една от страните на т.нар. "гръцко чудо" е обосноваването на такова научно познание, което почива върху строго прилагане на логически доказателства. Те "въвеждат" в естествено - научните данни на Изтока ред и систематичност и им придават по - абстрактен и рационално - теоретически смисъл. Теоретическият подход на античните мислители ги издига над житейската практика и заварените данни, довежда до дълбоко смислени и перспективни обобщения, реализирани с помощта на логическите средства на научното изследване. Една от характерните черти на античната наука е тясната връзка и взаимна обусловеност между философията и естественонаучните данни и постижения. Философията на древните гърци възниква и се развива и върху основата на фактите на научното познание. Успехите им в областта на науката са свързани с мъдростта, "оплодени" са с рационализма на философията и систематично усвоени с логическите прийоми, представляват солидна база за осъществяването на значими обобщения и формулирането на мащабни и генерални принципи. От своя страна философската мисъл осъществява прогностични функции върху терена на целокупното познание, маркира перспективни инициативи в него.

Посредством неговите средства индивидът изразява своето отношение към природата, към другите и към своя собствен свят. Доколкото притежава някакви елементарни познавателни данни, митологията ги "облича" в образи, които са "гледната точка" на колективните преживявания и норми. Нейните образи са предоставите на общността, "разтворила" в себе си отделния човек. В съзнанието на човека, подвластен на митологията, митът е първичният образ за света, идеалният модел за реда и хармонията в действителността, изразяващ стремежите на хората да подчинят на себе си във въображението външния свят. Посредством образите на мита човек не само задоволява любопитството си, но се опитва да "усвои" природата и да се приспособи към нея. В митологията на древните гърци се срастват в едно фантастичните образи с наблюденията на природата.

3. Митология и философия

Митовете не само предлагат родословието и "живота" на боговете; заедно с това и въз основа на това те представляват описание на света. Генеалогията на боговете е и една космогонична представа за света. Митологичната представа за небето, земята и хадеса е първоначалното космологично гледище за трите етажа на космическата сграда.

Митологията на т.нар. Омирово общество, представена главно от двете уникални творби на световната литература "Илиада" и "Одисея", съдържа представи, които маркират съществени страни на прехода от мита към лотоса. В нея природните сили се изобразяват във фантастични образи. Природата е осъзната във фантастичните образи на митотворчеството. Боговете са персонификация на отделни страни от света - на морето, небето и т.н.

Съществена страна на тази митология е представата за всеобщността. Отделните митологични образи олицетворяват определени страни на света, но така, че, взети заедно, го "рисуват" като едно завършено цяло.

Централна нейна представа е представата за началото. Не напразно творчеството на Омир се разглежда още от времето на Херодот като първо стъпало в космогоничните представи и определения, които древните елини предлагат за първичните природни стихии. Доколкото е налице, космогонията на Омировата митология издига за начало на всичко съществуващо Океан - бащата на боговете.

Освен това в митологията на Омировото общество се установява по свой начин и със собствени средства структурният план на мирозданието. Космологичната представа, изобразена върху щита на Ахил, поставя в центъра Земята, а след това небето, морето, Слънцето, Луната и другите небесни тела. Последният, пети концентричен кръг, изобразява реката Океан, "опасваща" света. А Земята е представена като плаващо върху водата тяло.

Широко място в тази митология има и представата за душата. Тя има, общо взето, дуалистичен характер, отразен ясно в "Илиада". Така душата на Патрокъл "напуска" тялото му и се "спуска" в Ада, където нейното съществуване придобива друг смисъл и друго предназначение. А в противоречие с това гледище на редица места в поемите на Омир душата се определя като телесна природа, някакво "копие" на тялото.

Представите на Омировата митология за единното начало и устройството на света, за душата, както и най-обикновените поверия от рода на това, че човекът е сътворен "от вода и земя", намират осезателно отражение в първите учения на древногръцката натурфилософия.

Значима стъпка по пътя на възникването на по - реалистични и същевременно по-абстрактни определения за света представлява творчеството на Хезиод от Аскра (Беотия). Рапсод и родоначалник на дидактичната поезия, моралист и мъдрец-систематизатор на митове, Хезиод има изключително голямо значение за осъществяването на прехода от мита към логоса. Особено значение за разбиране генезиса на философските идеи имат космогоничните му представи, отразени в поемата "Теогония". Систематизирайки митовете, авторът предлага свое гледище за родословието на боговете ("произхода на боговете"), което е една по-зряла форма на митологията на древните елини. То се отнася директно до въпроса за началото, което най-напред "се е зародило" и от което всичко води своя произход. Централно място в митологията на Хезиод заема представата за т.нар. хаос, оценката на която има важно значение за правилното разбиране предисторията на философската мисъл. Защото от Овидий терминът "хаос" придобива неточно тълкуване - като смес на различни части, синоним на безредие, на неорганизирана вътрешна маса, между елементите на която липсва дълбока вътрешна връзка.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.