Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология.


Категория на документа: Други



В действителност хаосът в теогонията на Хезиод се схваща като някаква "велика бездна", зееща пустота, необятна, необозрима пропаст и по думите на Секст като първично (космическо) празно пространство, в което се създава или възниква нашият свят и протича световноисторическият процес. При това хаосът е "нещо" възникващо, след което в него се появяват последователно Гея в качеството си на "общ и безопасен приют", Еросът, Нощта и Денят, Небето, персонифицираните сили на природата - титаните, циклопите, гигантите, боговете Кронос, Зевс и т.н. Но хаосът не е просто пространството между земята и небето - той обхваща в себе си и едното, и другото, доколкото те възникват в него. В по - широк план той е синоним на необозримост, представлява сетивният образ на бедните още определения за неограниченост и пространство.

Представата за хаоса като "общо и реално условие" за всичко неизбежно налага мисълта за конкретната причина на възникване на отделните неща и явления от него. Представата за Ероса е една от първите разновидности на идеята за причинността. Както ще посочи Аристотел, Хезиод пръв търси движещата причина в света.

Определението на хаоса обединява не само митологичното и първобитното вярване и разбиране за света. В него се откроява и определен рационалистически смисъл, който надхвърля рамките на митологията и логически и исторически е свързан с по-общи и абстрактни схващания за света. Защото хаосът не е някакво персонифицирано начало, а особено природно състояние и космическо място, което става арена, върху която протичат природните процеси. Почти в духа на деперсонализма хаосът представлява безлична природа. Поради това в генеалогията, предложена от Хезиод, митологичните същества са следващото стъпало в "общата верига". Боговете се появяват на даден етап от космическия процес.

4. Познанието на мъдреците

Съществено значение в духовните сфери на Древна Гърция има дейността на седемте мъдреци. В своя диалог "Протагор" Платон привежда имената на тези мъдреци: Талес от Милет, Солон от Атина, Мисон от Пелопонес, Клеобул от остров Родос, Хилон от Спарта, Биант от Приена (Мала Азия), Питак от Митилена (остров Лесбос). По всяка вероятност онова време познава повече мъдреци, отколкото тези, чиито имена са останали до нас. Понякога в списъка на мъдреците фигурират различни имена. Така вместо Мисон Диоген Лаерций сочи името на Периандър от Коринт. Но между тях винаги са имената на Талес, Солон, Питак, Биант.

Дейността на седемте мъдреци протича в края на VII и началото на VI в.пр.н.е. Като изключим Талес, тези мъдреци не са мислители - философи в съвременния смисъл на думата.

Те са поети, политически дейци, наставници, учители на своите съвременници. Тяхната дейност е разностранна и изключително ползотворна. Нейните различни аспекти се синтезират в определението "мъдрост". Древните автори отбелязват, че "духовната дейност" непосредствено преди възникването на първите философски учения е обозначавана като мъдрост, а нейните представители като мъдреци. От съдържателна гледна точка тя е въплъщение и конкретен израз на благоразумието, проявяващо се в различните сфери на личния и обществения живот, и е свързана с народното творчество, но е негова по-висша степен, доколкото отразява не само благородните му начинания и достопочтените му норми. Дейността на мъдреците символизира идеала на човешката мъдрост изобщо, мотивите на която придават целесъобразен и целенасочен характер на човешките постъпки. В онзи далечен исторически период на европейската култура, когато оскъдните знания за природата и обществото се преплитат с художественото изобразяване на литературното творчество, мъдростта е в тясна връзка и с изкуството.

За античното светоусещане мъдростта обхваща както знанието, така и способността за усвояване и осмисляне на практическите и изобщо на житейските въпроси. Мъдростта не се отнася до някаква отвлечена от реалните потребности абстрактност; тя представлява знанието, адресирано към практическото му приложение, вътрешното единство на логоса и действието. Възгледите на мъдреците "израстват" върху почвата на ежедневието, на базата на неговите многостранни аспекти. Първият философ и мъдрец Талес е активно ангажиран с решението на чисто практически проблеми; той е едновременно мъдрец и философ, практически деец и учен. След това характерните черти на мъдреца и философа се въплъщават в два различни типа на античната образованост. Мъдрецът остава със своите съвети и мъдрости за живота, а философът се утвърждава главно като теоретик и изследовател на големите метафизически проблеми на знанието и действителността изобщо. Мислителите - философи постепенно оставят на втори план практическата дейност и се насочват директно към разглеждането на чисто теоретическите въпроси. От мъдростта като учение за живота се отива към философията като теоретическо знание - процес, който е продължителен и не винаги праволинеен и довеждащ до характерната за античната философска дейност умозрителност.

Доколкото е свързана в една или друга степен с теоретическата дейност, мъдростта на седемте мъдреци включва идеята за мярата и хармонията - в полиса и семейството, в действията и мисълта. В целокупната дейност се налага изискването за съблюдаване повелите на разума и нормите на справедливостта. Оттук в дейността на мъдреците се очертават две основни сфери или области - гражданско - политическата и нравствено - етическата.

Заключение

Философията има различни етапи на развитие. При изясняване ролята на основните фактори за възникването на античната философия най-често се очертават две основни становища. Едното (Е.Целер, Х.Спен-сер и др.) се свързва главно с естественонаучните данни. Другото, напротив, подчертава изключително ролята на митотворчеството, приемайки, че първите философски учения се зараждат в лоното на митологията, и то така, че запазват нейното съдържание. Съгласно това митологията и най-ранните философски учения притежават идентично съдържание - т.нар. обективен елемент.

Етапите, свързани с развитието на философията, които бяха представени в разработката показват, че възникването на философията е многостранен и съдържателен преход към теоретическата мисъл, обосноваваща с логически средства общите закономерности на света, от схващанията за отделни явления към концепцията за света в неговата цялост, от конкретното към абстрактното, от сетивното наблюдение, практическия опит и житейската практика към понятието, логическата достоверност и метафизическото знание, от предимно образното отразяване на действителността към теоретичното й осмисляне. Възникването на философията е процес на деонтологизиране на човешката същност и деперсонализиране на природата, създаване на нови форми на духовния живот със собствено съдържание и функции на влияние върху целокупния живот на античното общество.

Така или иначе, митологията и философията на първите древногръцки мислители се различават единствено по своята форма: митологията "борави" с представи, а философията - с понятия. По този начин възникването на философията е изменение на формата на митологията - от представата се преминава към понятието.

Необходимо е да се подчертае, че античната философия не възниква и не се формира бързо и още по-малко изведнъж, а в резултат на бавно, продължително и изключително противоречиво развитие на обществото и целокупното човешко познание, и в атмосферата на нови реалии на духовния живот изобщо.

Източници:
1. Марчев, Ф., Философия - идеи, школи, направления. Варна, 2001
2. Радев, Р., Антична философия. София, 1997
3. Ясперс, К., Въведение във философията, София, 1994

??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.