Проблемът за страданието в поезията на Яворов


Категория на документа: Други



Проблемът за страданието в поезията на Яворов

Руско-турската война (1877-1878 година) осъществява най-съкровеното в идеала на Възраждането. Възстановяването на независимата българска държава стимулира обществено-икономическите, социално-политическите и културни промени. Обществото е завладяно от духа на предприемачеството и от стремежа за бърза и лесна печалба. Настъпва дълбока духовна и нравствена криза. Човекът, останал сам и изгубил своите опори, трескаво търси спасение и възстановяване на хармонията в своя вътрешен свят. Постепенно у него се формира ново, модерно съзнание, чието съсрсдоточие става личността като неповторима индивидуалност. Творецът осъзнава като висш философски и нравствен идеал своята духовна свобода. Литературата от средство за национална и културна себсизява се превръща в цел сама за себе си, в самодостатъчен и самоизчсрпваш се свят. Социално ангажираната проблематика отстъпва място ма интереса към интимния свят на човека, екстровертната нагласа на творците е заменена от интровертна, предметно-реалистичната образност се претопява в абстрактни и смътни видения и идеи, наследеният от Възраждането гражданско-патриотичен оптимизъм е пометен от трагичните прозрения за света и човека, за безсмислието на реалното битие. Настъпва ерата на модернизма.

В творчеството на големите поети вечните екзистенциални въпроси за света и човека се преплитат със съдбоносните събития на времето. Така двете основни тенденции г; българския литературно-исторически процес от края на XIX и началото на XX век -отмирането на реалистичния художествен метод и утвърждаването на символизма - уникално и драматично намират своето отражение в житейската съдба, идейно-естетическите възгледи и поетическата практика на един от най-значимите български творци - Пейо Яворов. Сред имената на българските поетични дарования той става като символ на една от най-своеобразните и неповторими житейски и творчески съдби. Личност с изострена емоционалност и подчертана душевна чувствителност, с богато въображенйе и склонност към психологическо и философско самовглъбяване.
Яворов е от онези културни представители, които трайно привличат вниманието на литературните историци и биографи.
За живота н творчеството му са направени много изследвания, написани са критически студии, спомени и дори романи, но едва ли някой успява да се докосне така проникновено до особеностите на индивидуалността му, както прави това самият той в лирическите си изповеди.

Роден "навръх" Нова година, на границата между две до болка различни епохи от живота на България, "чудак" с "две души" и ботсвски темперамент. Пейо Яворов е орисан да живе в гнетящото "историческо безвремие" на нова България. Животът му - едно непрестанно, изпепеляващо "горене", сравнително беден на външни трусове, но изключително богат на вътрешна динамика и белязан от мъчителни лутания между крайности и полюсни изживявания, го моделира в един or българите с най-сложна душевна структура. Цялото му творчество е израз, "дневник" на тази драматична съдба. Всеки стих с една дълбока лична изповед, звучаща с "най- хубавата мелодия на българския език. Болезнено чувствителен, сложен и противоречив като личност и творец. Яворов ясно съзнава трагичното раздвоение на душата си. осъдена да изгори в драмата на битието и словото, търсеща, копнееща.
Такъв е Яворов, рано и неочаквано попаднал сред ерудитите на кръга "Мисъл" и неусетно превърнал се в един от най-ценените и обичани български поети. Щедро надарен с бликащ талант и богата чувствителност, той доразвива започнатото от Пенчо Славейков и д-р Кръстев модернизиране и европеизиране на българската литература.

В неговото творчество мисловната лирика приема съвършена форма. Един от малцината "художници поети", той успява да постигне идеална хармония между форма и съдържание, между "външната и вътрешната страна" на творбата. Влива нова, свежа струя в българската поезия - виртуозен стих, богат на рими, нюанси, движение, неочаквани обрати и музика. Яворов започва литературната си дейност в традициите на социално-реалистичната поезия, но сложната обществено-историческа и социалнопсихологическа ситуация в България на границата между две столетия предизвиква неговия дълбок идейно- естетически и духовен прелом и отваря пътя към символистичния изказ. Изправен на вододела между "вазовско-опълченската" и модерната българска литература, трагичният Яворов е разкъсан от мъчително вътрешно напрежение между своите "две души", принадлежащи на два различни свята. Той изживява болезнено противоречията на епохата, тласнали го от пътя на социалната поезия и виртуозните "разкази в стих" в духа на фолклорната традиция и народническите настроения от края на XIX век, жив отклик на обществено-социални явления и конфликти, към пълното отдаване на модерните влияния и обянието на френските и руските символисти от реализъм към индивидуализъм. Така погледнато, неговото индивидуално творческо развитие събира в себе си и отразява основните тенденции на националния литературно-исторически процес, регистрира идейно- философската и художествено-естетическата преориентация на българската литература.
Това дава основание на литературната критика да обособява два отделни периода в творческото развитие на Яворов: първи, социално-реалистичен, с доминиращи патриотични и хуманистични мотиви и нсоромантична, битово- реалистична поетика, и втори, модернистичен, в който човешкото битие е преосмислено в духа на символизма, с присъщата му метафорична образност. Създавайки едни от първите и недостижими образци на българския индивидуализъм. Яворов се превръща в в най-модерния творец до Първата световна война, въпреки че тази слава му тежи до края на сравнително краткия му живот.

Драматична и противоречива е не само историческата действителност, в която живее поетът. Не по-малко драматични и сложни събития и изживявания разтърсват и вътрешния Яворов свят. Разтърсващо е страданието от краха на социалните му "възрения", на македонското освободително движение и удавеното в кръв Илинденско въстание, от смъртта на Гоце Делчев. Опасно дълбока е пропастта, деляща талантливия и духовно извисен творец от издребнялото общество, тънещо в "дребножитейски прах". "Раздвоен и единен", разкъсван от мрачни предчувствия за обреченост, за смърт и вечна нощ, вечно търсещ, вечно съмняващ се. вечно неспокоен и космически самотен, този "скиталец на духа" просто не може да остане дълго нито при социалната поезия, нито при символизма, нито при македонското движение, нито при социализма. Сложно и многоизмерно е Яворовото страдание. Макар и обърнат навътре към себе си, той не престава болезнено да откликва на всяка промяна, на всеки конфликт от външния свят.

Сложно е взаимодействието между микрокосмоса на поета и макрокосмоса на обществото. Съдбите им са взаимно свързани, проникващи една в друга, отразяващи се една в друга. Яворовото съзнание за обреченост, болезнената му чувствителност придават изключителна сила на въздействие на социалното и националното страдание в поезията му, помагат му да усети ясно, да разбере, да проникне дълбоко в колективната болка.
От друга страна, драматичните конфликти, "безвремието", опорочаването, озлобяването в следосвобожденска България отекват в душата на поета и "разпалват" неговия личен - психологически и емоционален-трагизъм.
Превръщат душевната му криза в проекция на кризата, разяждаща обществото-политическа, социална или нравствена. Яворовото лирическо светоусещане е подчертано драматично и трагично, удавящо конфликтността на битието и тоталността на страданието в него. Още първите стихотворения на поета са заредени с драматизъм и носят в себе си напрежението от сблъсъка на човека със света.

Това е сблъсък, в повечето случаи социален, чертаещ параметрите на онова "вечно зло", което закрива екзистенциалните хоризонти и ескалира гласа на безизходицата. Немилостивата природа и жестоката държава са конкретните лица па злото и мотивират социалните аспекти на Яворовата лирика - откликна идейните увлечения по социализма. Съпричастният към болките и проблемите на другия поет търси в новите социалистически идеи опора в настоящето и надежда за бъдещето. Той вижда отблъскващото и грозно лице на своето време и иска да повярва в силата на идеите, които за него са своеобразна алтернатива на бездуховността и еснафското благополучие и залог за "градежа" на един справедлив и хармоничен свят.
Затова и стиховете му от края на XIX век се превръщат в рефлексия на разочарованието и вярата едновременно, в израз на едно изпепеляващо душата съчувствие и себеотдаване.

Така в началото на творческия си път, под влияние на народническите си настроения. Яворов създава стихотворения предимно със социална насоченост. Тези ранни творби обективират света в неговите национални, обществени и битови измерения. Лирическият субект в тази поезия е изцяло обърнат към проблемите на социума. Но още лук се долавя драматизмът, който ще се превърне по-късно в отличителна особеност на Яворовия поетически свят. Това са стихове-рефлексия на конфликта между човека и света, конфликт социален ("Май", "Сизиф", "На нивата", "Градушка") или национално-патриотичен и екзистенциален ("Арменци", "Заточеници", "Хайдушки песни").

За поета човекът е обречен на страдание, на изпитания, като изупление за сеои конкретни или предвечно човешки грехове: поставен е сред космическото битие, самотен и безпокоен, в страх и недоумение, орисан да изживява и радостта на съзиданието, и мъката на унищожението, да познае и двете лица на битието - добро и зло, да осмисли живота в неговото драматично и противоречиво единство.
Злото намира своите конкретни проекции в лицето на немилостивата природа, държавата мащеха, неосъществимия порив на човека към действие, несподелената любов, изгубената родина, съзнанието за отроденост и бездомност.
Ето защо страданието се превръща в централен мотив, в основно екзистенциално усещане за Яворовия лирически герой - носител на идеята за трагическа обречемост на човека.
Основните образи-понятия извън лирическия субект също носят трагически характеристики. В гози смисъл, водещо в Яворовата лирика е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост. Основна черга на поезията му е тенденцията към генерализация на страданието. Всяка конкретна съдба - на селския труженик, на политическия емигрант, на заточеника, на безотечественика, е вариация на човешката трагическа орис.

Затова проблемен център на темите за героиката на националноосвободителните борби, за социално-битовата нищета на селската личност и на съкровено-интимната тема е страданието, разкрито като индивидуално и като общностно състояние. А като цяло нагласата на ранната Яворова лирика е екстровертна, обърната навън, към конфликтността на битието извън "аза", но в нея живее усещането за лишеност от основни опори и ценностни ориентири и все по-често се прокрадва желанието да се разгадаят загадките на битието, да се премине отвъд видимото. В този смисъл, лирическият герой е духовна автопроекция на поета. Това е личността, осъдена на трагическо раздвоение между два равностойни и противоположни по сила импулси -прометеевският импулс към съграждане, към реализация на извисен общностен идеал и сизифовският импулс към покруса, отчаяние, чувство на безсмислие.

В началния период на Яворовото творчество субективният трагически драматизъм е проектиран в природата и социалната действителност. В съдбата на българския селянин Яворов открива свой основен трагически обект. Социалната му поезия се обуславя както от конкретната действителност, така и от мирогледа на младия поет. който по това време се увлича от идеите на социализма.
Така в една от основните теми в ранното Яворово творчество се превръща нелеката участ на народа - страданието, породено от социалната несправедливост, страданието, плод на природни бедствия и човешко безсилие. Това все още не са изповедни творби, типични за поезията на по-късния Яворов, а обекгивно-предметни. сюжетни стихове, близки до народно-поетичната традиция, изпъстрени с битови детайли.
Социалното страдание е представено като трагически конфликт на селския труженик с немилостивата природа и безжалостната държава. Тези сблъсъци опорочават връзките на човека с труда, земята, природата, социума. В извор на вдъхновение за Яворов се превръща българското село. Поетът създава творби, за които подтик е самата действителност.
Екзистенциалната връзка на човека със земята, осъществена чрез труда, формира битието в художествените светове на Яворов и Елин Пелин. За тях е характерно тънкото познаване на селския живот, пресъздавайки го в багри и звукове. Но за разлика от Елин Пелин, който рисува битието като неразривно свързване на доброто и злото, на трудности и радости. Яворов представя само трагизма на това съществуване. С типичния за творчеството му психологизъм поетът претворява света, който преминава като изживяване през душата на селянина.
Яворов изобразява труда и земята като екзистенциални начала на човешкото страдание, като извор на всички трепети в душата.

Поетът прониква в душевността на труженика и разбира, че и болките, и радостите му са неизменно свързани с природата. Идеята на автора, че животът е непрекъснат кръговрат, се изразява не само чрез образите, но и чрез композицията. Ведрото, светлото, радостното и мрачното, тежкото, злокобното в стихотворението "Май" създават огледална структура на творбата. Самата композиция на стихотворението е изградена върху основата на идейно-смисловата и емоционална антитезност - противопоставяне между усещанията за радост, духовна бодрост, оптимизъм и съзнанието за вечно страдание, за неволя и мъка. Радост, живот, обновление настъпват заедно с пролетта:
Радост- пролет! Слънце грей ...
...
В полски равни широти
весел глъч и шум ехти ...

Картината на обновената природа е одухотворена от човешкото присъствие - "тук обажда се орач", "а там запял косач". Тънкият психологизъм на поета се изразява в предаването на светлите надежди, пориви и стремления, които поражда пролетта в човешката душа. Това е отразено чрез използването на характерния за Яворов епитет-съществително - "радост-пролет", чрез типичната лексика на българските обредни песни, възхваляващи плодородието. Но изведнъж Яворов рязко сменя тона и описва битието на труженика като обреченост. вечен, тежък и изнурителен труд и борба:
С киша, засух, буря. глад,
че с немотност, че и с глад ...
...
ти се бориш, що да сториш,
рий в пръстта до гроб ръце!



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Проблемът за страданието в поезията на Яворов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.