Японска монохромна живопис суми-е


Категория на документа: Други


СУМИ-E

Духовното развитие през периода Муромачи (1338-1573 г.) протича под знака на дзен-будизма, който оказва силно влияние във всички сфери на изкуството. Дзен-будизма се появява в Япония през XII в. и за осем века от своята история оказал влияние на различни аспекти от духовния живот. Той се проявява в непосредствеността, смелостта, възвишеност, отричане от външния свят, вглъбение, свободното движение на духа и мистичното дихание на творческия гений във всички измерения на културния живот - живописта, калиграфията, градинарството, чайните церемонии, бойните изкуства, танца и поезията. Заедно с поезията хайку се появява и монохромната живопис, която става основно направление в изкуството през този период.
Съществуват два равнозначни термина в японския език обозначаващи монохромната живопис суми-е (рисунка с туш) и суйбоку (рисунка с вода и туш). Тушът се правел от сажди и клей, а четките от овча вълна или от язовец. Линиита трябвало да се нанасят възможно най-бързо, а броят им - минимален. Не се допускало никакво повторение или ретуширане. "Четката трябва да се движи независимо от художника. Ако само логика или рефлексия застанели между четката и листа, целият ефект пропада. Суми-е е бедна по форма, бедна по съдържание, бедна по изпълнение, бедна на материали и въпреки всичко в нея се чувства присъствие на някакъв подбуждащ дух, който като тайнствен образ се рее в щрихите, вибрира и им придава ритми на живо дихание"1.
Тази живопис се заражда в Китай още по времето на династията Тан (618-907). Конфуцианските сановници умело си служели с четка и туш, когато пишели стихове. За основател на този стил в Китай се смята Уън Уей (699-759), който създал Южната школа, в която се прилагала техниката на буквописа с четка, признаваща единствено линията с туш за основен елемент на импресивнта живопис. "Така Уън Уей става родоначалник на традиция, привърженици на която са не професионални художници, а предимно всестранно образовани учени и литератори, които изразяват индивидуалното си отношение към природата и душевното настроение чрез пейзажи."2 Чрез светлината и времето те се опитвали да пресъздадат определени зависимости, като символно подчинявали на тази идея пропорциите и композицията. Паралелно с това те подчинявали в рисунката най-същественото, като използвали черния туш във възможните му нюанси и преливания. До пълен разцвет в Китай тази форма на пейзажна живопис достигнала през ранния, известен още като Северен период на династията Сун. Пейзажистите прибягвали до реално съществуващи в природата форми, които използвали като символи, изразявайки идеалистичните си представи за живата природа. Подобни средства могат да послужат за характеризиране целта на дзен-будизма, "сближаване с вселената", т.е. висшето познание и прозрение, които може да постигне всеки в процеса на медитацията. Меката атмосфера, начинът, по който се представят природните явления и цикълът на годишните времена е опит за улавяне на вечното, абсолютното в личното отношение към природата. Човекът обаче е една едва забележима съставна част от великата природа, не по-голяма от лист или цвете. В развитието си през XII и XIII в. по време на късния, Южния период от управлението на династия Сун пейзажната живопис постепенно става по-интимна, по-концентрирана, отговаряща на възгледите на медитационния будизъм. Скицирането на тези рисунки става, като се изхожда от една точка от предния план (двуизмерен стил), като в повече от случаите една малка човешка фигура, с която зрителят би следвало да се идентифицира, е обърнала поглед към разстилащата се пред очите му природа. Идеята на тези картини става разбираема само тогава, когато ртазполагаме със съответни познания. Предпочитана тема на китайската живопис стават компоненти от тази велика природа, като цветя и птици, видени и пресъздадени през различни часове от деня или през отделните годишни сезони.
По време на монголското господство на династията Юан в Китай (1279-1368) художниците от дзен-будистките манастири на Източен Китай се ориентирали към подобни интимни теми с надежда да възродят една национална династия. Много от художниците се уединявали в манастири и пустинни места, като в творчеството си се придържали към стила на ранния период от господството на династията Юан. Наблягайки на поетичното настроение, те често доукрасявали творбите си с някое стихотворение, вплитайки го в композицията.
През XIII и XIV в. японски монаси, които са изучавали дзен-будизма в Китай, пренасят оттам ценни живописни произведения и други художествени предмети, с което подготвят в Япония почвата за разпространяване на изкуството от периода на династията Сун. В Япония континенталното влияние е особено силно, след като китайски свещенници напускайки земите на монголската династия Юан, период, започнал в Китай от 1279г., се заселват в Камакура. Съществуват множество произведения на живописта от XIV в. с будистка тематика, с посвещения от китайски художници, въпреки че са рисувани от японци. През втората половина на XIV в. колоритът на тези будистки произведения став все по-светъл и се превръща в чиста рисунка с туш. Стилът също се променя, какъвто е случаят с портретите на Буда Шака, на Каннон и др., превръщайки се от чисто медитационна в нов вид религиозна живопис, като образите се разкриват в определена ситуация.
Преходът към монохромната пейзажна живопис (суйбоку) и рисунките, предмет на които са птици и цветя, се осъществява от дзен-будисткия свещеник и художник Као Содзен (до 1350 г.). Той е посещавал Китай по време на управлението на династията Юан, като след завръщането си живее в храма Нандзенджи. В творчеството си се ограничава да пресъздаде най-същественото, с което цели да събуди умението към концентрирано наблюдение на природата.
По-късно средата и втората половина на XIV в. работили Мокуан, Као Нинга, Гекуен Бомпо, които изобразявали най-вече всичко, което имало символичен смисъл.
В класически по своето построение пейзажи рисувал Джосецу, художник и свещенник в храма Шококуджи в Киото (един от водещите будистки храмове по време на династията Ашикага), като има запазен само един оригинал от неговите рисунки. На картината е изобразен мъж, който се мъчи да улови сом с помощта на кратуна. Рисувана с туш и построена моногонално, художникът умело използва белите полета на хартията, за да представи далечината със стелещите се мъгли, като по този начин разкрива непосредствена връзка с китайските образци от периода на династия Сун. Надписите в горната част са дело на различни дзен-будистки свещеници. По всяка вероятност картината е работена в периода между 1403 и 1418 г. и се отнася към групата религиозни фигурални произведения, като специфичната тематика е трябвало да импулсира "просветлението". Ученик и последовател на Джосецу, Шубун (живял до 1460 г.) е свещеник и иконом в същия храм, а така също художник в новоразкритата Академия на шогуната през първата половина на XV в. Неговите пейзажи, както и произведенията на Джосецу, допринасят за разпространениет на типичния китайски стил от династията Сун в Япония. Той също използва моногоналния стил. Често срещан мотив в неговите картини е някоя самотна хижа или учебна зала, където свещениците или някои творци се уединяват и отдават на медитация.
Сешшу Тойо (1420-1506) е най-значителният художник от периода Муромачи, свещеник в храма Шококуджи и ученик на Шубун, който видоизменя тези прелестни пейзажи в типично японски, като в много отношения върви по нов път. През 1464 г. той напуска шогуната и храма в Киото, отправя се към Ямагучи в крайната западна част на Хоншу и там основава свое ателие. Той си поставя за цел от това място, където родът Оцчи непрекъснато търгува с континента, да се прехвърли в Китай, което му се удава през 1468 г. В Китай той престоява една година, посещава големите дзен-будистки храмове, академично изучава творчеството на художниците от периода на китайската династия Мин (1368-1644), като по време на странстванията си изготвя много скици. След завръщането си през 1469 г. Сешшу първоначално се установява на остров Кюшу, като наема ателие непосредствено до морето. Много скоро обаче се завръща в Ямагучи.
Сешшу копира множество китайски рисунки. По този начин той добива голяма сръчност, която му помага да изгради свой собствен стил. Той пръв в Япония създава пейзажи заради самия пейзаж, без повече да ползва литературен материал за фон. Той също така е един от първите, които смятат художника за творческа личност и надписва картините си. Рисува планински пейзажи със замах, с експресивни щрихи, с което още повече подчертава японската склонност към декоративност. Известни са рисуваните около 1468 г. негови свитъци "Пейзажи на четирите годишни времена", които се съхраняват в Токийския национален музей. В значителна степен е подчертан черно-белият контраст, багрите са по-изчистени, разливането на цветовете е по-малко, отколкото в китайските свитъци. Този акцент в стила Сешшу свързва с възгледа за реалистичното, до който той достига по време на странстванията си и е съхранил в скиците си. На преклонна възраст осемдесетгодишният Сешшу създава своята прочута творба "Ама-но Хашидате" огромна по размери картина, в която почти с топографска прецизност възпроизвежда храмове и места от тази известна в Япония област.
Това, че Сешшу понякога работи с пръски туш в стила на китайските майстори, разкрива творческия замах на този най-значителен за времето си художник. Той внася в японската живопис висш духовен замисъл, осещане за природата като огромна и всеобхватна, органична част, от която е човека. Неговата живопис е израз на определено светоусещане, преживяването на природата, нейната красота, въплатена в реално наблюдавани явления.
Сешшу има много последователи, между които Сессон (1504-1591) разкрива свои собствени виждания, макар че се придържа към стила на Сешшу.
Голямо влияние през втората половина на XV в. имат художниците от школата Ами, които работят в Академията на шогуната Ашикага. Произведенията им на религиозна основа - предимно пейзажи и цветя се използват като украса на храмове и резиденции. Те рисуват с туш в голям формат за многоелемнтните паравни и за плъзгащите се стени. В тях се подчертава декоративното, картината се оразмерява с оглед на разглеждането и от разстояние.
Към края на управлението на рода Ашикага влиянието на дзен-будистките художници в Академията на шогуната започва да отслабва за сметка на други художествени направления. Основател на школата Кано е Кано Масанобу (1434-1530). Той е съвременник на Сешшу, но за разлика от него не е дзен-будистки свещеник, а произлиза от военната аристокрация. Тази школа е с предпочитания към по обемни декоративни обобщения, с тенденции към възвръщане на цветността и пресъздаване на жанрови сцени.

1 Александър Абрамович, "Школа классической медитации ДЗЕН"

2 Рене Виоли, "Въведение в японското изкуство", 1990г.

??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Японска монохромна живопис суми-е 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.