Сведения за българските народни танци


Категория на документа: Други



В своята многовековна история българският народ е създал едно изключително самобитно и оригинално по своята същност народно творчество. Създал е свои народни песни, танци и музика, свои обичаи и народни костюми, които са се предавали от поколение на поколение. Това творчество се е родило от самия живот на българина. В него са вплетени труда, радостите, мечтите и надеждите; духа, силата и борбата за свобода; мислите, настроението и желанията. Фолклорът става традиция в ежедневието на българина и тази традиция го е съпътствала и в радостните дни на възход и напредък, и в мрачните дни на бедствия, нещастия и падения; дори през петвековното турско робство. И, може би, точно тогава фолклорът е поддържал духа на народа и е помогнал за оцеляването ни като нация. Този фолклор - песни, танци и музика - е поддържал стремежа на българина към свобода, по-добър живот и по-щастливи дни.

Думата "folklore" е употребена за първи път през 1846г от английския етнограф Уилям Томпсън. С него се обозначават словесни, танцови и музикални произведения, предавани устно от поколение на поколение.

В зависимост от икономическите и социални условия, от историческата съдба, от географското положение, бита на всеки народ придобива характерни особености, които са изразени най-ярко в неговото творчество, в неговия фолклор.

Танците са съществена част от общата народна култура и носят едни от характерните и белези. В тях е отразен най-ярко темперамента на народа. У еди народните танци са бързи, у други игриви, у трети спокойни и плавни. При някои народи в танца взема участие горната половина на тялото, в други краката, в трети ръцете, в четвърти - коремната част, в пети само рамената при седнало положение и т. н.

Ритмичната наситеност и неизчерпаемото разнообразие от фигури и стъпки на нашите народни танци, музикалния им съпровод - вокален или инструментален, духовитите им названия и мястото, което заемат в живота на народа си свидетелство за богато творчество с високи художествени качества.

Българският фолклор, това изключително богатство създавано в продължение на векове от българския народен гений, не остава незабелязан от многото учени, пътешественици, фолклористи, дипломати, етнографи, художници и писатели, минали през България или работил в нея. В своите пътеписи, научни трудове, бележки и картини те са отразили своите впечатления, учудване, изненада и удивление от богатството, разнообразието и оригиналността на българските народни песни, танци, музика и национални костюми. Начините на изпълнение на хората, захватите, разнообразната ритмика, самобитните инструменти, стъпки и движения на танците.

В най-старата българска литература - църковните ръкописи, могат да се срещнат съвсем оскъдни сведения за българските народни хора и танци. На тях тогавашните божи служители не гледали с добро око и ги порицавали.

Презвитер Козма, български книжовник от 10 век, нарича народните ни танци в словото си "О Хотящих отити в черньiах ризьi" бесовски. "Не могат да бъдат (истински) християни - казва той за играещите - ония, които с гусли, с бесовски песни и танци пият вино, вярват в сънища, в срещи и във всякакви други учения на сатаната". През 16 век в ръкописния сборник "Слав" също се говори против народните танци и игри, наричайки ги сатанински, проклятие, което отчуждава хората от църквата и бога и води играещите до ада.

В други писмени църковни документи наричат народните празници "бесовски позори", бесовски песни и пляскания, "свистене, клич и вопли".(в документи на киевския митрополит Йоан 2 - 1080-1089).

Въпреки упоритата борба на църквата, в друг важен документ се вижда, че народните песни и танци са били разпространени и обичани от българите. Свидетелството на византийския писател и учен Никифор Григорас, пет века след покръстването (1325-1326, когато минава през областта на Струмица) разказва как младежите и девойките след излизане от църква се събирали да пеят и да играят хора.

Ценен източник на материали за историята на изкуството в България е старата българска църковна и светска Иконография.
Тя дава конкретна представа за танца. Интересна е стара фреска в църквата в с. Арбанаси, Търновско от края на 17 век, в която е изобразено спокойно женско хоро. Танцуващите заловени за пояс не са облечени в народни носии, а в някаква особена, може би болярска носия. В движението и позите на жените личи много грация и благородство. Танцова тематика има и в стенописите на Лясковския манастир и на Хрельовата кула в Рилския манастир.

Доста по-късно картините на Георги Данчов - "Южно българско хоро", Никола Образописов "Самоковско хоро" и на Иван Мърквичка "Ръченица" дават представа за подреждането и начина на залавяне на танцуващите и за състоянието, което изразяват.

Сведения за нашия танцов фолклор намираме в дневниците и пътеписите на чужденци, минали през България през 16, 17, 18 и 19 век. Някои от тях описват хората и игрите по-подробно, други по-бегло, но описанието личи, че българските хора привличали вниманието на хора с различни интереси. Интерес представлявали както танците, песните и музиката, така и костюмите на танцуващите.

Немският дипломат професор Стефан Герлах, който минава през втората половина на 16 век и е бил на служба в Цариград, в своите пътеписи отбелязва впечатления от нашите танци.

Френският геолог и пътешественик Ами Буе пътува през България през първата половина на 19 век и се спира няколко пъти на българските хора и игри в своите пътеписи. Там той споменава за бързината и сменящите се стъпки и движения на хората. За това, че девойките при играта се хващали за ръце, а момците за пояс. Много точно той описва и най-популярната българска игра - ръченицата, която се изпълнявала с много динамика, настроение и красиви движения, като девойките държали в ръцете си кърпа, а мъжете много клякали.

В края на 18 век френският учен и търговски консул в Солун - Еспри Кузиниери - отбелязва, че българските жени сами са играели без мъжете и че българките сами са си пеели на хорото. Жътварки българки, които жънели близо до Солун, влизали в града облечени с най-празничните си дрехи, богато украсени с разноцветни български шевици, косите им сплетени и въпреки умората играели хоро.

Огюст Дюзон, френският консул в Македония, също пише за облеклото, песните и танците на българите. През 19 век известният унгарски археолог и етнограф Феликс Каниц, след дълги наблюдения върху бита и културата на българския народ, издава тритомния си труд "Дунавска България и Балкана" (1882). Пише, че българинът обича да се забавлява с весела игра, пеене и танци на открито в гората или на зелена морава край някоя гора: "Моми и ергени се залавят на хорото най-отпред във верига. Тя прилича на пъстра лента, която се движи постепенно вдясно. Темпото се ускорява постепенно и двете крила се стремят с по-енергични стъпки да се приближат едно до друго".

Константин Иречек е бил дълго време министър на просветата в България и е оставил сведения и записки за българския фолклор.

Други източници са нашите народни песни, от които съдим, че хората ни са били масови. В България по време на Възраждането с повишаването на националното самосъзнание на народа и поради националноосвободителното движение се дава тласък за развитие на българската етнографска наука, а така също и за издирване и събиране на документи за народни песни и танци.

Петко Рачев Славейков през 1855 г. печата в "Цариградски вестник" "Български народни поверия и стари обичаи". Митология, където дава интересни сведения за народните обичаи Сурваки, Ладуване, Бабинден, Власовден. По-късо в "Гайда" през 1866 г. печата "Нрави и обичаи у българите" за нестинарството и кукерите.

В средата на 19 век през 1865 г. Георги Сава Раковски издава "Българска старина", където дава сведения за бита на народа.

Любен Каравелов през 1861 издава в Москва сборника "Памятники народного бьiта болгар", който включва пълен цикъл от календарните народни обичаи. Той проявява интерес и към народния танц. В повестта си "Неда" той говори за хорото, като става изразител на любовта на българина към него: "Скоро ще се захване народното хоро, без което ни един българин, ни една българка не могат да живеят.

Братя Миладинови в предговора си към сборника си "Български народни песни", издаден през 1861 г. в Загреб, наричат народното хоро "училище, където се усъвършенства народната ни поезия".

През 1872г. в Болград излиза "Български народен сборник" на Васил Чолаков. В него той прави подробно и богато описание на народните обичаи от различните краища на страната. Освен това отделя кратка, но специална глава за народните хора и игри, които наблюдавал в Панагюрско и Пазарджишко. С верен усет на фолклорист, той отбелязва хората и игрите като самостоятелна проява, и като съставка на народните обичаи. За първи път споменава за лазарските танци и за карнавалните (Кукерски) игри.

Елисавета Водовозова - руска етнографка и педагожка - през 1888 г. пише: "От всички удоволствия, българката най-обича да танцува. Докато играе, тя забравя своите тъги и неволи и се отдава всецяло с детско удоволствие на танца. В нейните танци се изявява не южната страст на испанката, а непосредствената детска природа на българката".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Сведения за българските народни танци 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.