Свещеното писание и проповедта


Категория на документа: Други


Свещеното Писание и проповедта*
Александър Александров, "Вяра и живот", фак.номер 19183

Благовестието на Иисус като Месия е в пряка връзка със Стария Завет. Пренебрегването му в библейската проповед би означавало ограбване на духовното богатство на Църквата. Старият Завет е история на спасението и крие в себе си тайната на Иисус Христос. Също така без Ветхия Завет, Новият би се превърнал в празно богословстване и философстване, което би загубило смисъла си на историческо Откровение. Още повече, съдържанието на Христовото благовестие добива смисъл само в светлината на старозаветното пророчество за Неговото идване. В проповедта е необходимо историята на спасението да запази своя интегритет, без да се игнорира значението нито на единия, нито на другия Завет. В противен случай би се стигнало до изпразване на посланието от съдържание.
От друга страна, пренебрегването на Новия Завет би превърнало проповедта в моралистично и назидателно средство, изгубвайки живата и променяща сила на въплътеното Слово.
Пълнотата на историята на спасението в най-голяма степен се изразява във факта, че Новият Завет е "съобразен с Писанието": "Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа и след това на единайсетте" (1 Кор. 15:3-5).
За съжаление, съвременната проповед по-рядко се позовава на Стария Завет, което от своя страна накърнява есхатологичния й характер. Затова проповедта се нуждае от подкрепата на старозаветните текстове, излагайки новозаветните истини. В исторически аспект още от следапостолско време, проповедта е била изградена до голяма степен върху Стария Завет. Примери виждаме както в най-ранните християнски произведения (св. Климент Римски, Мелитон Сардийски, св. Иполит Римски), така и в светите отци от четвърти и пети век (св. Атанасий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Йоан Златоуст, св. Кирил Йерусалимски, св. Григорий Велики, бл. Йероним и бл. Августин).
При проповадването си Господ Иисус Христос си служи с авторитета на Стария Завет. Същото правят св. апостоли и техните сътрудници. Техните проповеди са изпълнени с примери и цитати от старозаветните текстове. За тях, в същото време, има и друг авторитет, това е учението на Иисус Христос, което е било предадено устно. Известно е, че Той не е изложил Своето учение писмено, а и поръчението, възложено на св. апостоли е да поучават, а не да пишат: "И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света." (Мат. 28:19-20). "И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари." (Марк 16:15). "И заповяда ни да проповядваме на людете и да свидетелствуваме, че Той е определеният от Бога Съдия над живи и мъртви." (Деян. 10:42).
Учението, което оставя Христос на учениците си първоначално се предава устно, но поради възможността от евентуалната му промяна възниква необходимостта от неговото записване - св. ев. Лука пише: "Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития" (Лука 1:1).
Мисионерството на апостолите увеличава необходимостта от записване на словото. Така се избягва опасността от настъпване съмнения във вярата. В същото време необходимостта от по-тесен контакт между мисионера и вярващите поражда нуждата от посланията. По подобен начин възниква литературата на целия Нов Завет.
Възниква въпросът какво значение са отдавали самите апостоли на своите писания. Св. ев. Йоан пише "А това е написано, за да повярвате..." (Йоан 20:31), където се вижда, че целта на написване на неговото Евангелие е била да събуди у читателите си вяра. В същото време в книга Откровение четем: "И аз свидетелствувам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от светия град и от написаното в тая книга." (Откр. 22:18, 19). Също така: "Блажен е оня, който чете, и ония, които слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него" (Откр. 1:3). Вижда се сериозността, с която евангелистът се отнася към своите книги, разглеждайки ги не като лично дело, а като официален документ с обществена значимост.
В посланията си св. ап. Павел ясно показва с чии авторитет пише: "макар и да можехме да се явим с важност като Христови апостоли, при все това ние бяхме благи среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си." (1 Сол. 2:7). Както и "Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас." (2 Сол. 3:6). Властта на апостола се вижда и от посланието му до Филимон: "Затова, макар че имам голямо в Христа дръзновение да ти заповядвам, каквото трябва, все пак от любов към тебе, моля те аз, какъвто съм старец Павел, а сега и окованик Иисус Христов." (Фил. 1:8, 9). В същото време настоява: "Заклевам ви в Господа да прочетете това послание на всички свети братя." (1 Сол. 5:27), което показва наченки на църковни уроци, понеже това изискване може да се осъществи само ако посланието бъде прочетено в храма пред всички.
Св. ап. Петър пише: "и дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си погибел." (2 Петр. 3:15-16). Ясно се вижда, че павловите послания са били известни по църквите още тогава и нещо повече - те са били събирани, което говори за зараждането на канона. Друго, което прави впечатление в този пасаж е думата "писания". Тук думата на гръцки (γραφή) е същата, която се употребява за богодвъхновените писания на Стария Завет. Така св. ап. Петър поставя посланията на св. ап. Павел на едно ниво със старозаветните писания. Павловите признания, че "че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори." (2 Кор. 12:4) и "Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово." (Гал. 1:11, 12) ясно говорят за боговдъхновения характер на неговите послания, възприети като такива още по негово време. Вероятно св. ап. Павел е смятал своите послания за боговдъхновени, пишейки до Тимотей: "Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата" (2 Тим. 3:16), тъй като това е последното му послание, т.е. другите са били вече написани и известни. Боговдъхновението е най-високото мерило за новозаветните писания.
Разбирането на апостолите, че книгите на Новия Завет са боговдъхновени, както и тези от Стария, обяснява тяхното поръчение те да бъдат четени пред християнските общини. Това показва необходимостта от използването на Новия Завет в проповедта.
Разбирането за боговдъхновеността на новозаветните писания се подкрепя и от съчиненията на най-ранните християнски автори от първи и втори век, някои от които, са били преки ученици на апостолите: св. Игнатий Антиохийски, св. Поликарп Смирненски, св. Юстин Мъченик, Тациан Асирийски, св. Ириней Лионски, Климент Александрийски и Тертулиан Картагенски.
Творенията на светите отци са изпълнени с цитати от Библията. Само в творчеството на св. Йоан Златоуст намираме над 18 000 цитирани изречения. Според него дори е невъзможно човек да се спаси без Св. Писание. От неговите проповеди разбираме, че дори в онова далечно време, Библията е била толкова разпространена, че човек е можел свободно да си я закупи цялата или отделни нейни части.
Също така и през средновеновието основният източник за проповедта е тълкуването на Библията. Тя е била дори основата на следването.
Потвърждение за нуждата от използването на Св. Писание в проповедта намираме в думите на самия Господ Иисус Христос: "Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене." (Йоан 5:39). "И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание... И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията" (Лука 24:27, 44-45).

Старият и Новият Завет са свързани толкова тясно, че се тълкуват взаимно. Свидетелството на Стария Завет може да бъде разбрано правилно само в светлината на Новия Завет, понеже то има смисъл и завършек само в Христос. И обратно, Новият Завет намира своето основание само в контекста на Стария, тъй като единствено тяхната цялост представлява пълното свидетелство за Иисус Христос.
Съществуват два различни интерпретативни етапа на тълкуване, като метод на работа - веднъж според "естеството на Стария Завет", и после - от перспективата на Новия Завет. Иначе разбирането може да изхожда единствено от евангелската истина.
Свидетелството за думите и делата на Господ Иисус Христос можем да открием единствено във вярата на първата християнска община, чиито Писания служат и до днес на проповедта и поучението. Можем да намерим проповядваното Божие слово в Евангелията на древната Църква.
Въпреки, че не можем да възстановим точно как са протичали животът и делото на Спасителя, не можем директно да достигнем до историческия Му образ, не знаем много за казаното от Него, нашата вяра притежава достатъчно разумна основа. Но от първостепенна важност е личният аспект на тази вяра, отговорността, която носим пред Бога, а тя е подчинение и пълна отдаденост на Него, и връзка с нашия Спасител Господ Иисус Христос, който заради нас се въплътил.
Апостолската проповед е гаранция за достоверността на Св. Предание и за истинността на Св. Писание. Имаме нужда от апостолската интерпретация, която да просветли нашия ум и да отвори сърцата ни за живото присъствие на самия Бог. Освен това ставаме свидетели как древните автори са възприемали думите и учението на Иисус Христос и как са ги предавали на християнската общност. Така самите Евангелия стават нагледен пример как можем да "пренесем" думите и делата на Спасителя до нашите съвременници в тяхното непроменено значение и живителна сила.

Апостолските послания са важен извор за проповедта и за това как трябва да проповядваме според конкретната ситуация. Едно от най-важните неща е връзката между спасителното благовестие и моралния призив. Ако изключим разказа за спасението бихме постигнали едно обикновено морализаторство. Ако обаче излагаме истините на Писанието само в поучителна форма без живото Божие слово, то не бихме били в състояние да достигнем до сърцата на хората и да ги подтикнем към дела. Трябва да успяваме да намираме в посланията апела, трябва да има призив към действена вяра.
С оглед на тенденцията към морализаторстване, необходимо е да изведем на преден план посланието за спасение. Не трябва да се подражава, а трябва да се преобразува - не да се взимат цитати от Библията, а словото трябва да оживява и да говори на сърцата на хората на техния език и според конкретния случай, т.е. проповедта трябва да бъде адекватна на мястото и на времето, да бъде актуална. В повечето случаи благата вест има нужда само от един призив: "иди и ти прави също така" (Лука 10:37).

Обикновено една проповед се състои от три елемента:

1. Docere - просветлява разума. Винаги има нещо ново. Това е учебен процес. Дава интелектуални знания. Събитието се преразказва и перифразира във връзка със ситуацията;
2. Decletare - транформира и облагородява сърцето. Не само знания и цитати, а християнството е и живот и оделотворяване. Не трябва да сме като "варосани гробници". Обяснява се тайната;
3. Movere - активира волята за добри дела. След като е просветен и облагороден, човек бива подтикнат към дела, иначе остава празнина в него. Провокира с въпроса "Какво значение има това за нас днес?"

Задължително е църковната проповед да бъде съобразена с енорията, да не заслепява с интелектуално високомерие и да не обърква религиозното разбиране на енорияшите. Трябва да е адекватна на "църковното ниво" на общността и да е съобразена с хората.
Истина е, че аудиторията, пред която стои днес проповедникът, е много по-различна от тази в миналото. По-рано образованият е бил свещеникът, а хората са били пренебрегвани в значителна степен. През последните години се наблюдава уеднаквяване в нивата на образованост между проповедника и обикновения човек, в следствие на което се наблюдава по-добър богословски диалог между тях, но и по-висока критичност у миряните.

Нуждите на съвременното общество са основната причина за развитието на проповедта и нов поглед към Библията. Вниманието на църковната проповед трябва да бъде насочена към съвременния човек. Тя носи отговорност към една нова ситуация, която поставя нови предизвикателства пред нея. Следователно Църквата трябва да обърне внимание на проблемите и въпросите на съвременния човек. Актуалността на църковното послание трябва да бъде в най-тясна връзка със съвременната действителност във всеки един аспект. То може да бъде възприето само тогава, когато е в диалог и контакт с отделния човек. Посланието не бива да бъде маниерно и изкуствено, понеже тогава то би се възприело като нещо чуждо и външно, а трябва дава спасителен отговор на човека и да го подтиква към вътрешна промяна.

Богословието не бива да се занимава със земното и преходното, а да изявява небесното и вечното. То е размисъл върху словото Божие, който може да променя гледната си точка и да има различен акцент, но същността му си остава Евангелието.
Също така проповедта не трябва да бъде теоретична и изкуствена, тъй като човекът, към който тя е насочена, е реален и действително съществуващ със своите добродетели и недостатъци. Нейна задача е да се потопи в реалността и да бъде съобразена изцяло с нея. Библейското благовестие трябва да е планирано, а не неконтрулируемо. То трябва да е съобразено с по-високата богословска култура на съвременния човек и да бъде повече информативно, отколкото изпълнено с цитати от Библията.
За да бъде проповедта актуална, е необходимо да се помисли сериозно по следните въпроси:
* Какви цели преследва проповедта?
* С каква методика могат да се постигнат набелязаните цели най-ефективно?
* В каква рамка да се реализира и какво изисква тази рамка?
* За какви слушатели е предназначена?
* В каква ситуация се намират тези слушатели?

Формата на проповядването обаче не е фиксирана. Бог е дал на всеки човек различна харизма, и затова трябва да съединим Божието слово с човешкото, за да може то да стане действено и лично. То трябва да бъде продиктувано от собствения ни опит, за да не звучи кухо и изпразнено от живот.
Обръщайки се към примера на новозаветните проповедници, виждаме един изключително важен принцип - необходимо е да се обърнем към конкретните обстоятелства около слушателите и да ги насочим възможно най-конкретно какво би следвало да правят. Проповедта трябва да е богата на мотиви и да е аргументирана, изхождайки от вярата. А основата на вярата е Господ Иисус Христос. Той е отговорът на всички въпроси, загадки и трудности.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Свещеното писание и проповедта 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.