Тайнство изповед


Категория на документа: Други


Невидимите действия на благодатта в тайнството покаяние по своя обхват и могъщество се простират върху всички човешки беззакония, и няма грях, който да не може да се прости на хората, но само ако те искрено се покаят в него и го изповядат с жива вяра в Господа Иисуса и с надежда за Неговата милост. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13), казва Спасителят. Колкото и голямо да, е било грехопадението на ап. Петър, когато той наистина се покаял, Бог му простил. Известно е, че ап. Петър призовавал към покаяние дори тези иудеи, които разпънали истинския Месия (Деян. 2:28), а после призовал и Симон влъхв, родоначалника на всички еретици (Деян.8:22). Ап. Павел пък простил на покаялия се кръвосмесител, когото преди това временно бил отлъчил (2 Кор. 2:7).

От друга страна, нужно е да се помни, че прощаването на греховете в тайнството е акт на милосърдие, а не на необмислена жалост. То е дадено за духовна полза на човека, за съзиждане, а не за разорение (2 Кор. 10:8). Това налага огромна отговорност върху извършителя на тайнството.

Свещеното Писание говори за случаите, когато греховете не се прощават. В словото Божие се споменава за хула срещу Светия Дух, която няма да се прости на човека нито в този век, нито в бъдещия (Мат. 12:31-32). Говори се и за смъртен грях , за прощаването на който е заповядано дори и да не се молим (1 Йоан 5:16). Накрая ап. Павел наставлява, че ония, които веднъж: са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух, и като вкусили от благото слово Божие и от силите на бъдещия век, са отпаднали, - не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато те отново разпъват в себе си Сина Божий и Го хулят (Евр. 6:4-6).

При всички тези случаи невъзможността за прощаване на греховете се намира в самите грешници, а не във волята Божия. По-точно - в неразкаяността на грешниците. Как може чрез благодатта на Светия Дух да бъде простен такъв грях, в който се хули самата благодат? Но трябва да вярваме, че и в тези случаи ако грешниците, принесат искрено покаяние и оплачат греховете си, те ще им бъдат простени. Св. Йоан Златоуст говори за хулата срещу Светия Дух; Понеже и този грях бил простен на покаялите се. Много от тези, които изричали хули срещу Духа, впоследствие повярвали, и всичко им било простено (Беседи върху еванг. но Матей). И отците от Седмия Вселенски Събор говорят за възможност за прощаване на смъртните грехове: Грях за смърт е, когато някои, съгрешавайки, пребивават в неизправност... В такива Господ Иисус не пребъдва, освен ако не се смирят и не се отрезвят от грехопадението си. Необходимо е да пристъпят към Бога със съкрушено сърце като просят прошка на греха, а. не да се тщеслаеят с неправедни деяния. Понеже Господ е близо до сърце съкрушено (Пс.ЗЗ).

Позволение и дори пряко изискване покаянието да се повтаря се вижда ясно от думите в Евангелието: На небето има повече радост за един каещ се грешник недели за деведесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лука 15:7). В откровението на ап. Йоан Богослов четем: На ангела на Ефеската църква напиши:...скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако не се покаеш. (Апокал. 2:1-5).

Какво е грях?

Безбройни са книгите и анализите от последните десетилетия, в които се пише за човешките слабости и недъзи, но представени под всевъзможни определения, само не с най-простата, най-точна, но и най-парлива дума: грях. Греховни според традиционната логика действия ни се представят като естествени етапи от процеса на узряване, като следствия от понижен родителски контрол, като прояви на душевна слабост, като естествени реакции спрямо социалната несправедливост, като патологии на поведението вследствие на пристрастяване, та дори и като "нагаждане към битието". Ами ако все пак аз не желая да съм просто робот, програмиран от моето минало, от обществото, в което живея, и от финансовото ми положение? Ами ако за моето действие или бездействие трябва да вменя заслуга - или вина - на самия себе си? Наистина ли никога не съм извършвал неща, от които изпитвам личен срам, които никога не бих повторил, ако можех да върна времето назад, и за които предпочитам никой да не знае? Защо ми е толкова трудно да назова тези свои постъпки "грехове"? Самата дума ли е остаряла? Или по-скоро е крайно язвителна по своя смисъл?

Юдеите представят греха в доста конкретен план. Авторът на старозаветната Книга Притчи изброява седем неща, които Господ мрази: "очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв; сърце, що кове зли кроежи ; нозе, които бързо тичат към злодейство; лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя" (Притчи 6:17-19).

И тук, както в много други случаи на изброяване на греховете, гордостта е поставена на първо място. Стремежът да си по-напред от останалите, да си на по-голяма почит и на по-високо положение, да налагаш властта си над другите хора, да нямаш сили да признаеш грешките си и да потърсиш извинение - това са само част от симптомите на гордостта. Гордостта отваря пътя към безброй други грехове: измами, лъжи, кражби, насилие и всякакви действия от този род, които прекъсват общуването ни с Бога и с хората.

"Умеем да вършим гнилости - отбелязва Гарисън Кейлър, писател от Минесота - и те не винаги се дължат на слабо приспособяване. Някои от тях са плод на вътрешна прогнилост. Хората вършат ужасяващи неща. Лъжат, мамят, подкупват властта. Те съсипват света, в който живеем. А когато ги заловят, не изпитват разкаяние - просто се подлагат на лечение. Били в състояние на вътрешно неразположение или нещо от сорта. Разказват без срам и смущение какво са извършили. Не съществува чувство за провинение. Единствено и само психология."

У човека, извършил тежък грях, се наблюдават две ясно изразени особености: надежда, че извършеното ще остане в тайна завинаги, и мъчително чувство за вина. Изключително показателен за човешкото устроение е фактът, че желанието ни да запазваме в тайна някои неща, е породено не от стремеж към благоприличие, а от това, че започва да ни тежи ясното усещане, че сме нарушили най-фундаменталния от всички закони - закона, "написан в сърцата ни", за който споменава св. ап. Павел (срв. Рим. 2:15). И не защото ни наляга страх от наказание. А защото не желаем другите да виждат в наше лице такъв човек. Ужасът, че някой ще узнае онова, което искаме да остане скрито от всички, е една от най-големите бариери пред желанието да отидем на изповед.

Времето, в което живеем, ни кара да се чувстваме неловко, когато изпитваме чувство за вина, и това е един от големите абсурди на съвременната епоха. Чувството за вина - мъчителното съзнание за извършените грехове - може всъщност да бъде живителна сила. Върху него намира основа чувството на съжаление за извършеното, което пък на свой ред тласка към изповед и покаяние. Без чувство за вина няма разкаяние, а без разкаяние нямаме шанс да се освободим от свойствените ни грехове. Благодатна е болката от чувството за вина, когато ни помогне да осъзнаем, че сме прекъснали връзката си с божествената взаимозависимост, която се излъчва от цялото творение. Няма как да си представим вселената без Бога, но приемаме спокойно това, че ни липсва усещане за Неговата близост, та понякога дори сме враждебни към мисълта за нея.

Според традиционната заблуда греховете са нещо дълбоко лично и засягат ограничен кръг от хора. Идеята, че собствените ни грехове, дори да са максимално скрити, не оказват влияние върху околните, е абсурдна както представата, че водната повърхност няма да трепне, ако хвърлим камък на дъното. Митрополит Калистос Уеър казва следното в тази връзка: "Греховете никога не са нещо напълно лично. Всяко едно прегрешение е грях към ближния, грях към Бога и към самите нас. На практика дори с най-скритите мои помисли аз утежнявам пътя на хората към Христа". Всеки отделен грях е не само нещо, което не може да остане скрито, но и което нанася свой удар по света.

Две са реакциите спрямо греха: да го оправдаем или да се покаем. Средно положение няма. Оправдаването става с думи, но после обикновено добива форма на повторение в дела: върша отново и отново същото като начин да покажа пред себе си и пред другите, че не става дума за грях в истинския смисъл, а за нещо нормално, човешко, потребно и дори полезно. "Веднъж повториш ли грешката, по-нататък няма какво да те спре", гласи една еврейска поговорка.

Покаянието, от друга страна, означава да приемем, че трябва да прекратим с досегашния си начин на живот, защото чрез него поставяме пред себе си преграда, която ни отдалечава от хората и от Бога. Покаянието означава да поемеш в нова посока. Покаянието отваря вратите към общението. Освен това то е sine qua non (задължително условие) за опрощението. Няма ли покаяние, няма и опрощение на греховете.

I. Грехове против Бога и Църквата.
Отричал ли съм се от вярата? Роптал ли съм, съмнявал ли съм се в Божието милосърдие? Поставял ли съм моята воля по-горе от Христовата? Поробвал ли съм сърцето си на суетата? Проявявал ти съм ревност за вярата и единство на Църквата? Отделял ли съм достатъчно време за четене на Словото Божие и за молитва? Небрежен и разсеян ли съм по време на богослужение и молитва? Допускал ли съм в мое присъствие някой да хули Светия дух, светата Църква и
духовенството без да го изоблича? Подминавал ли съм с пренебрежение еретическа,
икуменистична проповед и такава, която да хули светото Православие? Примирявал ли съм
се с ереста и икуменизма в името на материалното добруване и лъжовното спокойствие в
света? Говорил ли съм лекомислено за вярата, Църквата и духовенството? Употребявал ли
съм без благоговение Божието име? Принизявал ли съм се да човекоугоднича пред еретици и
икуменисти, за което да съм получавал пари или друга материална облага? Посещавал ли съм храма в неделен и празничен ден? Посвещавал ли съм тези дни на Бога? Отлагал ли съм задълго причастяването? Как съм се подготвял за него? Пристъпвал ли съм към светата Чаша без разкаяние за греховете си, с ожесточено сърце, непримирим? Изпълнявал ли съм дадените на Бога обещания? Благодарил ли съм Му? Стремил ли съм се да послужа на Църквата?

II. Грехове против ближния.
Как се отнасям към своите родители? Моля ли се за тях? Благодарен ли съм им? Как се отнасям към членовете на семейството си, с хората, с които се налага често да се срещам, да работя? Търпя ли слабостите им? често ли се дразня от тях? Обидчив и непримирим ли съм? Сдържам ли гнева си? допускам ли обидни думи? Пазя ли мира в семейството, в отношенията? Позволявам ли си злословие, осъждане, зли насмешки? Внимателен ли съм към нуждите и грижите за хората? Обуздавам ли многословието? Нечестен и двуличен ли съм? Лъжа ли? Допускам ли недобросъвестност в работата и задълженията си спрямо околните? Пазя ли поверените ми тайни? Причинявам ли някому скръб? Разрушавам ли семейство? Изкушавам ли с поведение и реч от суета и горделивост или за да се облагодетелствувам? Виновен ли съм за нарушаване на съпружеска вярност? Вземал ли съм върху себе си вина за убийство на неродено дете? Съдействал ли съм за това? Склонен ли съм към непристойни шеги. оскърбявал ли съм светостта на любовта с цинизми? Завистлив, зложелателен и злорад ли съм? Презирам ли някого? Прекалено подозрителен ли съм, само лошото ли виждам у хората? Търся ли да господарствувам? Стремя ли се да подтискам някого, да налагам волята си?

III.Грехове против самия себе си.
Когато поднебесните духове на злобата ме нападат с лоши помисли, прогонвам ли ги веднага или ги допускам в сърцето си? Услаждам ли се от лошите помисли за отмъщение. гневно излияние, вреда на ближния, домогване до всякаква материална придобивка, блудни мисли и мечтания? Предавам ли се на униние и отчаяние? Мислил ли съм за самоубийство? Вредя ли си с излишества, с пиянство и разврат? Боря ли се с чувствените мисли? Избягвам ли съблазните? Губя ли си напразно времето? Употребявам ли за добро дадените ми от Бога таланти? Укрепвам ли се в намерението да служа на ближния? Боря ли се с егоизма, самомнението и чувството за превъзходство? Кой грях ми е присъщ в най-голяма степен? Каква е причината за това?
Православният християнин, който живее вярата си, никога не бива да забравя, че Бог е сърцеведец и знае нашите прегрешения не само, когато ги извършваме явно или тайно, но и когато те са още в сърцето на грешника и все още не са се превърнали в действие. За да се освободи от греховете си каещият се, е необходимо първо, да постигне дълбоко съкрушително покаяние и, второ, да прояви волята си като ги изповяда велегласно пред свещеник. Някои от нас, поради маловерие или страх човешки или пък от свян. не намират сили да изповядат гласно стореното прегрешение, но нека всеки знае, че освобождаването от греховете не е възможно без проявление на волята за велегласна изповед! Списъкът с горните прегрешения и тежки грехове не е изчерпателен и неговата задача е само да покаже пример за употреба на дарувания ни от Бога инструмент на съвестта.
Да помним думите на Господа нашего: "На небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние" (Лука 15:7). Да дадем повод с покаянието си и станем съучастници в тази небесна вечна радост.

Изповедта като социален акт.

Трудно е да си представим без изповед и прошка един здрав брак или трайна приятелска връзка. Накърниш ли човешки взаимоотношения, изповедта е от жизненоважно значение, за да ги възстановиш. В името на изградената връзка ти изповядваш стореното от теб, молиш за прошка и даваш дума да не го повтаряш, след което полагаш старания да изпълниш обещаното. Изповедта възстановява връзката ни както с Бога, така и с хората.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Тайнство изповед 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.