Тайнство изповед


Категория на документа: Други


Никак не е лесно да признаеш нещо, което те изпълва с болка и срам; да признаеш постъпка, която си полагал усилия да запазиш в тайна, да я отречеш или да прехвърлиш на друг вината за нея, като навярно си се мъчил да убедиш - не само другите, но и себе си, - че това съвсем не е грях, нито пък нещо чак толкова ужасно, колкото го представят някои хора. Една от най-мъчителните задачи, с които човек се сблъсква по пътя на своето съзряване, е да се приучи да казва "съжалявам". И все пак потребността от изповед е заложена в самата човешка природа. Тайните тежат не просто поради неприятното усилие да бъдат поддържани, а защото неизповяданите, останалите в тайна грехове не само че никога не изчезват, но с времето тежестта им по някакъв начин се уголемява - колкото по-тежък е грехът, толкова по-мъчително става неговото бреме. И тогава единственият възможен изход е изповедта.

За да вникне в изповедта като вид тайнство, човек трябва най-напред да си даде отговор на няколко основни въпроса. Защо опрощаването на греховете е свързано с Църквата? Наистина ли е неотменима изповедта пред свещеник? И защо изобщо е нужно да изповядвам греховете си пред някого? Но дори да не е пред конкретен човек, защо е нужно да се изповядвам пред Бога? Щом Бог е навсякъде и във всичко, значи Той така или иначе знае абсолютно всичко за мен. Още преди изобщо да ме споходи мисълта да се изповядам, моите грехове не са никаква тайна за Него. Защо тогава да изричам пред Бога неща, които за Него са нещо вече известно?

Да, вярно е, че Бог знае всичко. Изповедта ми никога не може да достигне онази пълнота и всеобхватност в знанието на Бога за мен и за всичко онова в живота ми, което се нуждае от корекция. Но в тази връзка не бива да пропускаме да се замислим над още няколко въпроса, които засягат природата ни на социални същества. Защо имам желание да поддържам общуване с хората във всяка друга сфера от живота, само не и в изповедта? Защо така упорито търся оправдания, та дори и богословски аргументи, за да не изповядвам прегрешенията си? Защо така неуморно се мъча да обосновавам грешките си, докато не стигна до заключението, че става дума за нещо не чак толкова ужасно и че не е невъзможно да го видя дори в добра светлина? Защо не ми е трудно да върша грехове, а ми е толкова непоносима мисълта да ги призная пред лицето на някого?

Ние сме социални същества. Безпочвено е всяко твърдение за човешкия индивид като самостойна единица. Образът от рекламния борд - човекът без среда, родители, семеен партньор, деца - съществува само там, в рекламата, какъвто е и известният герой от рекламата на "Marlboro". Индивидът e човек, който е загубил чувство за близост с хората или се стреми към живот на противопоставяне на околните, а личността живее в общуване с личности. Аз говоря и моят език ме свързва с околните. Консумирам храна, произведена не от мен, а от други хора. Притежавам определени умения и те са добили своето развитие в хода на стотици поколения. Дишам въздух, пия вода и те не са предназначени специално за мен, а са минали през ред други тела преди мен. Сградата, в която живея, инструментите, които ползвам, хартията, върху която пиша, са продукт на множество човешки ръце. Аз не мога да бъда сам на себе си лекар, зъболекар, банкер. Колкото повече се изолирам от другите, толкова повече се излагам на гибел. И ще умра в самота, при това - в недалечно бъдеще. Близостта и общуването с хората е живот.

И именно защото сме социални същества, не бива да приемаме църковната изповед като нещо, което ни освобождава от изповедта пред хората, пред които сме съгрешили. Ревностната грижа да поправя всяка своя простъпка е базисен елемент в изповедта. Ако съм откраднал нещо, трябва да го върна или да го заплатя. Ако съм излъгал някого, трябва да призная истината пред този човек. Ако съм се гневил без причина, трябва да се извиня. Трябва да потърся прошка както от Бога, така и от тези, които съм уязвил и накърнил.

Да направя откровено признание пред друг човек, пък било то и не толкова близък, не ощетява човешкото у мен, а го обновява, включително и в случаите, когато в замяна получавам баналния отговор: "Е, нищо толкова не се е случило. Човеци сме все пак". Щом обаче не пречи да изповядвам грешките си пред всеки и навсякъде, тогава защо да го правя пред свещеник в храма? По своя характер изповедта е църковен обред на приобщаване. Църковната изповед се различава от изповед в домашна среда също както църковният брак се отличава от съвместното съжителство. Приобщаващият характер на църковната изповед допринася за нейната солидна стабилност и устойчивост - той обвързва с отговорност и участниците в обреда, и неговите свидетели.

Моята изповед е акт, чрез който възстановявам връзката си с Бога и с всички хора и създания, които зависят от мен, които са пострадали от моите слабости и от които съм отдалечил себе си чрез своята пасивност и безучастност. Представител на тази човешка общност е човекът, който приема моята изповед - каноничен свещеник, на когото е възложено да служи като свидетел на Христа и който дава мъдри наставления на каещия се грешник, за да преодолява навици и настроения, отклоняващи го от пътя, и за да му дари опрощение и да го обърне към единението с Бога чрез благодатта на светото Причастие. По този начин нашето покаяние стига до човешката общност, пострадала от нашите прегрешения - една дълбоко лична постъпка в общото пространство.

"Факт е - пише отец Томас Хопко, заслужил ректор на семинарията "Св. Владимир", - че докато този, на когото се изповядваме, не ни покаже греховете ни през призмата на собствения си ум и душа, ние не успяваме да ги осъзнаем в цялата им грозота и гнусота."

Основни моменти от изповедта.

Покойният отец Александър Шмеман (1921-1983) е обобщил трите ключови области, върху които трябва да съсредоточим изповедта си, по следния начин:

Връзката с Бога: проблеми, засягащи самата ни вяра, евентуалната поява на съмнения или разколебаване, липсата на съсредоточеност при молитва, занемаряване на литургичния живот, поста и др. подобни.

Връзката с ближния: прояви на егоизъм и егоцентризъм, безразлично, надменно, непочтително, пренебрежително отношение към хората. Всякакъв род оскърбителни действия - прояви на завист, одумване, грубост и др. п. - трябва да бъдат споменати и ако са тежки, тяхната греховност трябва да бъде ясно представена на каещия се.

Връзката със себе си: прегрешения спрямо плътта в контекста на християнската визия за здраве, чистота и почит към тялото като икона на Христа и др. Обезчестяване на собствения живот и възможности, липса на духовна целеустременост; злоупотреба с алкохол и наркотици; недостойни понятия за "забавни преживявания"; отдаване на развлечения, загърбване на личните задължения, семейните отношения и др.

Намиране на изповедник.

Добрият изповедник ни помага да чуем съвестта и разума си и да насочваме живота си към Бога с все по-голямо желание и сила. За щастие добрите изповедници не са нещо трудно за намиране. Обикновено твоят изповедник е свещеникът, когото чувстваш като най-близък в душата си и който те вижда най-често, и който познава най-добре и теб, и средата на твоя живот: енорийският свещеник. Не се поддавайте на изкушението да се чувствате разколебани от неговата младост, от личните му недостатъци или от подозрението, че едва ли притежава някакви особени духовни дарби. Не забравяйте, че свещеникът е човек, който също се явява на изповед и не е изключено да има да изповяда доста повече неща от вас самите. Вие се изповядвате не на него, а пред него - на Христос. Той е само свидетел на вашата изповед - нито е нужно да търсите, нито някога ще намерите като такъв свидетел човек без грехове. (В Православната църква добиваме по-ясна представа за това, когато при изповед лицето на каещия се стои обърнато не към свещеника, а към Христова икона. Това, което ще ви каже свещеникът като наставление, може да ви прозвучи изключително проницателно или пък крайно остро, може да ви се стори банално или пък неясно, но стига да имате желание да чуете, винаги ще откриете нещо полезно за себе си. Понякога той прави предложение или прозрение, които внасят обрат в живота ви. Ако изповедникът ви наложи епитимия - обикновено от рода на удължаване на молитвената практика, поста или акт на снизхождение, - трябва да я приемете със смирение, освен ако тя по някакъв начин не е противна на съвестта ви или на представата ви за Христовото учение.

Не мислете, че ще загубите уважението на свещеника заради това, което откривате пред Христа в негово присъствие. Не се заблуждавайте, че той помни добре греховете ви. "И най-новите свещеници бързо откриват, че забравят 99% от това, което хората изричат пред тях при изповед", сподели с мен един отец. Обясни ми колко е смущаващо, когато види, че хората очакват от него да помни всичко, което са му казали в предходни изповеди. "Ако ме подсетят за какво става дума, може и да си спомня, но ако не го направят, в главата ми не е останало нищо. Аз давам път на чутото да минава през душата ми. Пък и споделяните от различните хора неща толкова много си приличат, че изповедите се сливат една в друга. Ясна памет имам единствено за собствените си грехове." Друг свещеник ми каза следното: "Аз съм един обикновен грешник, който се бори да не отпадне от пътя".

Руски свещеник, духовен отец на множество християни, веднъж сподели за радостта, която обикновено го изпълва при слушане на изповед. "И не защото се радвам, че човекът има грехове за изповядване, а защото дойдеш ли на изповед, значи греховете ги превръщаш в част от своето минало и им затваряш вратите към своето бъдеще. Изповедта е повратна точка и на мен ми е дарено щастието да наблюдавам как хората правят тази решителна крачка!"

Eпитимии

Добрите християни се готвят за изповед чрез пост, усърдна молитва, размишления и спомняне на греховете. Някои дори си записват на листче всички грехове , за да не ги забравят от смущение пред свещенника. Нерядко изповедникът налага на каещия се особена епитимия (наказание) за облекчение на съвестта им и за изкупване на греховете им.

Под думата епитимия се разбира запрещение или наказание (2 Кор.2:6), което свещенослужителят, като духовен лекар, според църковните правила, определя на някои от каещите се християни за изцеряване на нравствените им заболявания. Такива епитимии са, например, особен пост извън всеобщия, покайни молитви с определен брой поклони и т.н. Основния вид епитимия, който е съществувал в практиката на древната Църква, е отлъчването от Св. Причастие за по-дълъг или по-къс период от време.

Според случая свещеникът може да наложи или особени благочестиви упражнения, или усилен пост, или други някои лишения, даване намилостиня, правене на поклони и пр. Понякога свещеникът може да откаже да опрости греховете на някой упорит грешник и да го лиши за известно време от св. Причастие. Запрещенията на свещеннослужителите, произнесени на земята, имат значение и на небето. Особено тежко е запрещението или отлъчването, произнесено от архиерей.

В древната Църква е съществувал чин на обществено покаяние за отпадналите - тези, които не са устояли във вярата по време на гонение. Според този чин каещите се се разделяли на четири групи:

плачещи, които нямали право да присъстват на обществени богослужения. Пред църковните двери, те с плач просили влизащите в храма да се молят за тях;

слушащи, на които се позволявало да стоят в притвора на храма до края на литургията на оглашените;

коленичещи, които можели да влизат в самия храм, но също не участвали в литургията на верните. След богослужението те на колене, получавали пастирското благословение;

* групата на присъстващите - те стояли заедно с верните в продължение на цялата литургия, но не могли да се причастят със Светите Тайни.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Тайнство изповед 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.