Теми по анатомия


Категория на документа: Други


Жлъчният мехур е с дължина около 9 cmи с вместимост между 35 и 50 ml, като в него жлъчката се концентрира от 5 до 20 пъти вследствие резорбция на йони и вода. На него се различават дъно, тяло и шийка. Неговата свободна повърхност е обвита със серозна обвивка (перитонеум), с която той контактува с началната част на напречното ободно черво и с дванадесетопръстника. Скритата му част, която лежи в ямката на жлъчния мехур в долната част на черния дроб, няма серозна обвивка.Мехурният канал (ductus cysticus), който започва веднага след шийката на му, върви низходящо и влиза между двата листа на lig. hepatoduodenale. Жлъчните капиляри (каналикули) са без собствена стена - техните стени са образувани от хепатоцитите (чернодробните клетки). Тези каналчета се вливат в тънкостенните, обвити с кубичен епител интралобуларни жлъчни канали (холангиоли) и след това се насочват към порталната триада (повече за порталната триада по-надолу в статията). От порталните триади те преминават в интерлобуларните жлъчни канали, които следват хода на клоновете на вратната вена и чернодробната артерия и се вливат в септалните жлъчни канали, които се образуват от левия и десния чернодробен канал (ductus hepaticus). Левият и десен чернодробен канал се сливат в общия чернодробен канал (ductushepaticuscommunis), разположен между двата листа на lig. hepatoduodenale. Общият жлъчен канал - ductus choledochus, се образува от сливането на общия чернодробен и мехурния канал. Той се намира надясно от чернодробната артерия и пред порталната вена. Кръвоснабдяване на жлъчния мехур и жлъчните пътища: Жлъчния мехур се кръвоснабдява от мехурната артерия (a. cystic), която е клон на чернодробната артерия.Тази артерия е голяма, много разклонена и варираща по отношение на анатомията си. Малките кръвоносни съдове влизат в черния дроб чрез ямката на жлъчния мехур (gallbladder fossa).Интрахепаталните жлъчни канали се оросяват от перибилиарен плексус - клонче на чернодробната артерия. Лимфотокът на жлъчния мехур и жлъчните канали се насочва към лимфните възли в portahepatis.Инервация : Черният дроб се инервира от симпатикови (от ganglia coeliaca), парасимпатикови (от nn. vagi)и от сетивни нервни влакна (от гръбначномозъчни сетивни нерви). Паренхимът е покрит от чернодробни нерви, които съдържат симпатикови и парасимпатикови влакна. Тези влакна влизат в черния дроб през portahepatis и съпровождат разклоненията на чернодробната артерия и жлъчните канали.



Коремницата (peritoneum) е двулистова серозна ципа, покриваща коремните органи отвън и коремната стена отвътре. В зависимост от това свое положение той се означава като висцерален и париетален преитонеум. Висцералния лист образува серозната обвивка на коремните органи. Между листовете се загражда цепковидната перитонеалната кухина.
Коремните органи могат да бъдат:
* Изцяло покрити от перитонеум
* Покрити от три страни
* Покрити от една страна
* Недопиращи се до коремницата.
Перитонемума се изражда от плосък епител и съединителна тъкан. Коремница създава гладки, влажни повърхности на органите и улеснява предвижването им един спрямо друг, образува прекъсващ апарат за много от тях, но също притежава резорбтивна и секреторна способености, богато е инервирана и е важна рефлексогенна зона.


Перитониалната кухина се разделя на два етажа. Границата между двата етажа е напречното черво. В горния етаж се намира стомаха, жлъчния мехур, панкреаса, черния дроб, далака. В долния етаж се намират тънките черва, част от дебелото черво, и завършва с ректума, който се намира в таза заедно с пикочният мехур пред него, матката, женските полови органи.

67
Дихателната система се състои от дихателни пътища, бели дробове и мускулите участващи в процесите вдишване и издишване. Кожата заема едва 1% от обмяната на газовете. Дихателната система започва с ноздрите, които водят в носната кухина. Тя е разделена на предверие, дихателен и обонятелен отдел. В резултат на влажната лигавица и характера на епителната повърхност в предверието се задържат най едрите частици прах от проникващия въздух. Дихателният отдел е постлан от ресничест епител, който спомага за допълнителното очистване на постъпващия въздух. В носната кухина въздухът се затопля, овлажнява и обеззаразява от множеството кръвоносни съдове и отделящите се бактерицидни вещества. Следва гръклян, който при бозайниците е сложно устроен. Съставен е от няколко хрущялни дъги, а в предната или долната му част се намира щитовиден хрущял. В началото му се намира друг хрущял, наречен епиглотис (гръклянно капаче), който затваря ларинкса при поглъщане на храна. Между хрущялите на ларинкса са опънати две гласни струни. Те участват в издаването на звуци в нискочестотния диапазон. След гръкляна следва трахеята. Тя е изградена от хрущялни пръстени или полупръстени между които е разположена фиброзна и гладка мускулна тъкан. Трахеята се разделя дихотомно на два бронха, а те на по-малки бронхи и бронхиоли, които формират бронхиалното дърво. Крайните бронхиоли се отварят в алвеоли, с които заедно образуват гроздовидни образувания, наречени ацинуси. В стените на алвеолите се намира богата капилярна мрежа. Броят на алвеолите при различните видове варира от 6 до 500 млн. Площта на активната дихателна повърхност е от 50 до 100 пъти по-голяма от повърхността на тялото. При човека площта и е 30 - 100 m3 Всеки бял дроб е обвит със серозна съединителна тъкан, наречена плевра.

68
Носът се състои от външен нос (nanus externus) и носна кухина (cavitas nasi). На външния нос се описват: корен - разположен върху двете очници, връх - най-изпъкналата част на носа, гръб на носа -свързващ корена и върха на носа, странично от него се разполагат лявата и дясната страна на носа, които в страни от върха преминават в съответното крило на носа. Скелетът на външния нос е изграден от кости и хрущяли. Костите се описват при описание на лицевия череп, а хрущялите са следните: триъгълно - латерален хрущял на носа - има триъгълна форма, двоен е, разполага се пред и под долния край на носовите кости. Участва в изграждането на латералните страни на носа. Предните краища на хрущялите се съединяват срединно. Голям хрущял на крилото - двоен е, разполага се под страничния хрущял на носа и участва в изграждането на страничната стена и ноздрите. Малки хрущяли на крилото - представени са от 2 -3 двойки хрущяли, разположени назад и странично от големия хрущял на крилото. Добавъчни хрущяли на носа - разполагат се между латералния хрущял на носа и големия хрущял на крилото. Хрущял на преградата на носа - изгражда предната част на преградата на носовата кухина. Заедно с ралниковия хрущял формират подвижната част на преградата на носа. Посредством ноздрите (nares) тя се съобщава с външната среда, а чрез задните носови отвори (хоаните) с носовата част на кухината на гълтача. Преградата на носа разделя носната кухина на лява и дясна камера. На преградата се различават костна и хрущялна част. Началната част на носовата кухина се означава като предверие. Нагоре и странично се ограничава от т. нар. праг на носа. Образуван от горния ръб на големия хрущял на крилото. Предверието за разлика от останалата част на носовата страна е покрит с кожа, богата на потни и мастни жлези, а също и на финни косъмчета. По страничните стени на носовата кухина се разполагат горната средна и долна носова мида. Носовата кухина зад предверието е покрита с лигавица в която се различават 2 области - обонятелна и дихателна. Обонятелната област обхваща територията на горната носова мида, съответно и част от носовата преграда и свода на носовата кухина. От тази област се разполагат рецепторите на обонятелния анализатор. В лигавицата на долната носова мида се разполага венозно сплетение, имащо значение за затоплянето на вдишвания въздух. Междуносовите миди заграждат носовите входове. Горен , среден, долен. Носната кухина е тясно свързана с околоносовите синуси (пазухи) - челна, горночелюстна, решетъчна и ключовидна.

69.  Онтогенеза.
Околоносните синуси (на латински: sinus paranasales), наричани още пазухи, представляват запълнени с въздух пространства разположени около носната кухина в черепа. Те нямат някаква съществена физиологична роля. Наличието им се обяснява с това, че костите, в които се намират синусите, са изградени на принципа за постигане на максимална здравина при минимално количество костно вещество. При човека се отличават четири групи околоносни синуси. В зависимост от тяхната локализация те биват: решетъчни, горночелюстни, челни и клиновидни. Решетъчните синуси (на латински: sinus ethmoidalis) представляват съвкупност от решетъчни клетки, разположени в лабиринта на решетъчната кост. Броят им варира от 5 до 16, като най-големият от тях се нарича bulla ethmoidalis. Предните 2 - 3 клетки и средните 3 - 4 клетки се отварят в средния носов ход (на латински: meatus nasi medius), а задните 4 - 5 клетки се отварят в горния носов ход (на латински: meatus nasi superior). Горночелюстните синуси (на латински: sinus maxillaris) са най-големите околоносни синуси, намиращи се в тялото на горната челюст. Представляват чифтна кухина с форма на тристенна пирамида, с основа насочена към носната кухина. Костният им отвор (на латински: hiatus maxillaries) е частично покрит от кости и лигавица. Връзката с носната кухина се осъществява чрез малко отвърстие - полулунен отвор (на латински: hiatus semilunaris), което се отваря в средния носов ход. Тези синуси са твърде разнообразни по форма и големина. Характерно за тях е, че зъбите на горната челюст се вдават в кухината и, като се изолират от лигавицата на пазухата чрез тънка костна пластинка с дебела около 1 - 2 мм. Челните синуси (на латински: sinus frontalis) представляват чифтна кухина, лежаща в преднодолните отдели на челната кост. Двата челни синуса са разделени един от друг чрез вертикална преграда - septum sinuum frontalis, която има доста често асиметрична форма. Поради това, големината и формата на тези синуси е също различна, но най-често формата им наподобява тази на тристенна пирамида с връх, насочен нагоре. Двете челни кухини са свързани с носната кухина посредством челно-носния канал (на латински: ductus nasofrontalis), който е с дължина около 12 - 16 мм. Последният се отваря в инфундибулум (на латински: infundibulum) на средния носов ход. Клиновидните синуси (на латински: sinus sphenoidalis) представляват чифтна кухина, разположена в тялото на клиновидната кост. Тези два синуси се намират под турското седло, където е и хипофизната жлеза. Разделени са един от друг посредством преграда - septum sinuum sphenoidalium, която както при челните синуси е доста често асиметрична, поради което и големината на клиновидните синуси е различна. Всеки синус се свързва с носната кухина чрез отвора си (aperturа sinus sphenoidalis), който излиза над горната носна раковина (на латински: concha nasalis superior) в клиновидно-решетъчното вдлъбване - recessus spheno-ethmoidalis. Всички околоносни синуси са постлани с лигавица, която е продължение на лигавицата на носната кухина. Епителът е многореден цилиндричен, ресничест. В лигавицата има слузни жлези. Кръвоснабдяването и инервацията на лигавицата на околоносните синуси се осъществяват от съдовете и нервите на носната кухина.

70общи данни;  итях;. Лигавица на гръкляна. на гръкляна.
Гръклянът (larynx) представлява въздухоносна тръба, но изпълнява функцията и на гласов орган. Той се разполага в предния, срединен участък на шията, под подезичната кост, на нивото от долния край на IV до горния край на VI шиен прешлен. Гръклянът е закрепен подвижно чрез връзки и мускули. Той може да извършва значителни движения във вертикално направление при гълтане и говор. Гръклянът може да се отклонява пасивно и встрани. У възрастни височината на гръкляна достига 8 cm, ширината - 4 cm, а предно-задният размер - 3 cm. Средната обиколка у мъжете е 14,3 cm, а у жените 11,7 cm. Големината му се различава в зависимост от възрастта и пола. Гръклянът има свой хрущялен скелет, който е изграден от хиалинни и еластични хрущяли. Те биват чифтни и нечифтни. Чифтни хрущяли: Пирамидният хрущял (cartilage arytenoidea) е хиалинен и има форма на тристенна пирамида, с връх насочен нагоре.Рогчестият хрущял (cartilage corniculata) е малък еластичен хрущял с височина около 5 mm, извит роговидно назад. Клиновидният хрущял (cartilage cuneiformis) e еластичен, като не е свързан с другите хрущяли. Пшеничният хрущял (cartilage triticea) се разполага в lig. thyrohyoideum laterale. Нечифтни хрущяли: Щитовидният хрущял (cartilago thyroidea) е хиалинен. Той е най-големият хрущял. Изграден е от две плочки - lamina dextra et sinistra, които срастват отпред и под ъгъл (angulus), изпъкващ под кожата на шията. У мъжете този ъгъл е остър, а у жените и децата е прав. Пръстеновидният хрущял (cartilago cricoidea) представлява хиалинен хрущял с форма на пръстен. Надгръклянникът (cartilago epiglottica) е еластичен хрущял, с форма на лист от дърво. Надгръклянникът се свързва с щитовидния хрущял. Между надгръклянникът и корена на езика се разполагат лигавични гънки. Гръклянът също така се свързва с трахеята и гълтача. Мускулите на гръкляна са напречно-набраздени. Различават се скелетни и собствени мускули на гръкляна. Лигавицата на гръкляна (tunica mucosa laryngis) се свързва хлабаво с подлежащата тъкан, чрез добре развита lamina propria. В кухината на гръкляна, лигавицата образува два чифта големи гънки. Лигавицата на гръкляна е изградена в по-голямата си част от привидно многослоен призматичен епител и е богата на слузни жлези (glandulae laryngeae), които са тубуло-ацинозни. Кухината на гръкляна (cavitas laryngis) на фронтален срез има форма на пясъчен часовник. Тя се разделя на три части: пространството от входа на гръкляна до лъжливите гласни гънки, което се нарича предверие на гръкляна (vestibulum laryngis); двете лъжливи гласни гънки, заграждащи една цепка (rima vestibule), и третата част е представена от двете истински гласни гънки, които заграждат друга цепка, наречена гласна цепка (glottis или rima glottidis). Гръклянът се кръвоснабдява от a. laryngea superior и ramus cricothyroideus. Венозната кръв се оттича по едноименните вени, започващи от няколко подлигавични сплетения. Лимфата от горния етаж се отправя към дълбоките шийни възли (nodi carvicales laterals profundi). Лимфата от средния етаж се насочва към nodi lymphatici prelaryngeales. Лимфооттокът от долния етаж се насочва към nodi lymphatici paratracheales.
71. Дихателна тръба. Бронхи. Топография. Устройство на стената. Кръвоснабдяване, лимфоотток, инервация.
Дихателната тръба или трахеята (на латински: trachea), представлява анатомичен орган разположен в долната предна част на шията и горната част на гръдния кош. Нейната функция е свързана с пренасянето на атмосферния въздух от ларинкса до двата главни бронха, които се образуват в резултат на нейното раздвояване (на латински: bifurcatio tracheae). Трахеята е изградена от 15-20 хрущялни полупръстени, започва на нивото на 6-7 шиен прешлен и завършва на нивото на 4-5 гръден прешлен. Тя е с дължина 11-13 см. Диаметърът ѝ е 2-3 см.Трахеята се разполага пред хранопровода и се движи се заедно с гръкляна - измества се нагоре при преглъщане, след което се връща в първоначалното си положение.Трахеята се дели на две части - шийна и гръдна, като границата между тях е нивото на incisura jugularis sterni: 1. Шийна част (pars cervicalis). Към нея заляга щитовидната жлеза. По-надолу трахеята е покрита от мускули (m. sternohyoideus, m. sternothyroideus), като остава непокрита само тясна ивица в срединната равнина. Задната повърхност на шийната част на трахеята заляга към хранопровода, с който се свързва чрез съединителна тъкан. От двете страни на трахеята се разполага общата сънната артерия (a. carotis communis). 2. Гръдна част (pars thoracica). Разполага се в средостението (медиастинума) и го разделя на две части - предно и задно средостение. Тази част на трахеята влиза в контакт: отпред - с тимуса и v. brachiocephalica sinistra, отдясно - с truncus brachiocephalicus и отляво с началото на лявата обща сънна артерия. Долната й част се кръстосва с аортната дъга.На нивото на 5-и гръден прешлен трахеята се разделя на два главни бронха. Това мястото се нарича бифуркация на трахеята (bifurcation tracheae). Двата бронха се разграничават помежду си от една преграда с форма на полумесец, наречена трахеална шпора - carina tracheae. Ъгълът между двата главни бронха е 75-85 ◦С. Те се насочват надолу и назад и навлизат в хилусите на двата бели дроба. Десният бронх е по-стръмен и по-широк (има диаметър 15-16 mm) от левия. Дължината му е около 3 см. Състои се от 6-9 хрущялни пръстена. Левият бронх е по-полегат, по-тесен (има диаметър 10-11 mm) и по-дълъг от десния. Дължината му е около 4-5 см. Състои се от 9-12 хрущялни пръстена. Над десния бранх се извива v.azygos преди да се влее във v. cava superior, а под него лежи дясната белодробна артерия. Над левия бронх преминава аортната дъга, а зад него се разполагат хранопроводът и гръдната аорта. Отпред преминава лявата белодробна артерия, която след това преминава от горната му страна.Стената на трахеята и главните бронхи е изградена от: 1. Фиброзно-хрущялна обвивка. Състои се от хрущялни пръстени, които са наредени един след друг и са свързани чрез съединителна тъкан, съдържаща колагенни и еластични влакна. Тези влакна се закрепват за ръбовете на хрущялите и образуват пръстеновидни връзки (ligg. anularia). Хрущялните пръстени са високи 2-4 mm. Те обхващат повече от ⅔ от обиколката на просвета на трахеята. Задната стена на трахеята е лишена от хрущяли и съдържа гладки мускулни влакна. 2. Лигавица. Тя покрива вътрешната повърхност на трахеята и бронхите. Прикрепена е към фиброзно-хрущялната обвивка чрез подлигавична съединителна тъкан (tela submucosa). Покривният епител на лигавицата е многореден цилиндричен ресничест. Lamina propria mucosae е богата на еластични влакна и кръвоносни съдове. В субмукозата има много серозно-слузни жлези.Трахеята се кръвоснабдява от артериални клончета - rami trachealis, които се отделят от a. thyroidea inf., a. thoracica int. и от гръдната аорта. Венозната кръв се оттича към околните венозни сплетения и към v. thyroidea inf., vv. Bronchiales. Лимфата се оттича към околните лимфни възли - трахеобронхиални, цервикални. Инервацията на трахеята и бронхите се осъществява от парасимпатикови влакна на n. vagus, симпатикови и сетивни влакна.
 -д, 
Белият дроб е орган с мека конструкция. Той е лек, еластичен, изпълнен с въздух и поставен във вода изплува на повърхността. Двата дяла на органа са разположени изцяло в гръдната кухина. Отделени са един от друг, чрез средостението и органите разположени в него. От коремните органи е отделен посредством диафрагмата. Формата и размерите на органа зависят от състоянието, в което се намират. При вдишване размерите са по-големи, отколкото при издишване. Белият дроб има форма на надлъжно разрязан конус. Всяка половина притежава основа, тяло и връх. Основа е широка и лежи изцяло върху купола на диафрагмата, а заобленият му връх при човека се издига нагоре на 3-4 cm над първи чифт ребра и 2-3 cm над ключицата. Между основата и върха е разположено тялото.На всеки дроб се различават три повърхности - диафрагмена, ребрена и медиална. Диафрагмената заема основата на дроба (basis pulmonis) и е вдлъбната съответно на големината на купола. Ребрената е изпъкнала и лежи непосредствено под ребрата. Медиалната повърхност е обърната изцяло към средостението. Тя се допира до поместените в медиастиналното пространство органи - сърце, перикард, хранопровод, аорта и други. Същите оставят и отпечатъци по белодробната повърхност. Трите повърхности преминават една в друга като на мястото на прехода образуват три ръба - тъп, остър и медиастинален.Към средата на медиалното пространство има свободно от висцерална плевра поле наречено белодробна врата или хилус. През него в белите дробове навлизат главния бронх и придружаващите го клонове на белодробната и бронхиалната артерия с нервните влакна. От хилуса излизат белодробните и бронхиалните вени с лимфни съдове. Бронхът и съответните влизащи и излизащи съдове се наричат белодробен корен. На това място се образува двойна плеврална връзка, която съединява медиастинума с белия дроб.Белият дроб при бозайниците се разделя на дялове. Лобирането се извършва от няколко изрезки, които се намират на острия ръб и имат характерни видови особености по отношение на наличие, големина и положение. От корена си всеки бял дроб се дели на два основни дяла. Те са отделени един от друг, чрез различно дълбоки междудялови изрезки. По този начин се създава известна самостоятелност на дяловете. Освен двата основни белите дробове се делят допълнително на по-малки дялове. Броят и големината им са видовоспецифичен белег. Главното разделение на белия дроб на два дяла се дължи основно на делението на трахеята на два главни бронха.Функционално в белия дроб се различават две части: въздухоносни пътища, представени от бронхите и техните разклонения, и дихателна част - белодробните алвеоли, в които се извършва газовата обмяна. Белият дроб е основно звено в малкия кръг на кръвообращение. В него навлизат функционалните съдове a.pulmonalis и vv.pulmonales. Освен тях в органа навлизат и нутритивни кръвоносни съдове част от големия кръг на кръвообращение - vena и arteria bronchialis. Бронхиалната артерия кръвоснабдява бронхиалното дърво до нивото на крайните бронхиоли, а крайните разклонения на функционалния съд са междуалвеоларните капиляри, в които се извършва обмяната на газове.
 - висцерална и пристенна;  Плеврални рецесуси. 
Плеврата е серозна ципа, която е изградена от еднореден плосък епител (мезотел), който лежи върху базална мембрана.Под последната се намира съединителнотъканна подложка, в която има много колагени и еластични влакна.Плеврата има два листа: висцералният лист обвива дробовете, а париеталният (пристенният) ограничава отстрани средостението и покрива отвътре гръдната стена и горната повърхност на диафрагмата.Между двата листа на плеврата (pleura pulmonalis et pleura parietalis), се загражда пъпковидно пространство (cavitas pleurae).Висцералната плевра (pleura visceralis sive pulmonalis), сраства плътно със субстанцията на белия дроб, като навлиза и в дълбочина на fissurae interlobares.Париеталната плевра (pleura parietalis), представлява цялостна обвивка на белия дроб, на която се различават отделни части: ребрена, диафрагмална, медиастинална и плеврален купол.
* Ребрената част (pleura costalis), заляга върху ребрата и междуребрените мускули.
* Диафрагмалната част на плеврата (pleura diaphragmatica), покрива горната повърхност на диафрагмата с изключение на по-голямата част и нейния сухожилен център, към която заляга перикардиалната торбичка.
* Медиастиналната част на плеврата (pleura mediastinalis), се разполага в една приблизително сагитална равнина, ограничавайки странично средостението. Отзад при гръбначния стълб и отпред при гръдната кост тя прехожда в ребрената плевра, а отдолу при диафрагмата - в диафрагмалната плевра.
* Плевралният купол (cupula pleurae), се разполага в областта на шията, над нивото на aperture superior, а най-горната му точка се намира на 3-4 cm над предния край на I ребро. В него се вмъква върхът на белия дроб.

Плевралните рецесуси или синуси (recessus s. sinus pleurales), са запасни резервни пространства, образувани от пристенната плевра, в които белият дроб навлиза при дълбоко вдишване.Най-големият от тях (recessus costodiaphragmaticus), се разполага в областта на прехода на ребрената в диафрагмалната плевра. Има и друг, значително по-малък синус в областта на incisura cardiac при прехода на ребрената в медиастиналната плевра.Границите на пристенната плевра и белите дробове на голяма част от протежението си не съвпадат - такова несъвпадение се наблюдава в областта на плевралните синуси. Наред с това те показват известни различия вляво и вдясно.


Терминът пикочно-полова система обединява две отделни системи при човека - пикочната и половата. Този термин се въвежда поради сходното им ембриологично развитие. В човешкия организъм органите на тези системи са разположени в съседство. Пикочо-половата система включва: 1) пикочни органи (Organa urinaria) 2) Женски полови органи (Organa genitalia feminina) 3) Мъжки полови органи (Organa genitalia masculina). Пикочните органи извеждат от кръвта отпадния продукт урея.Те са : бъбрек, ureter - пикочопровод, vesica urinaria, uretra - пикочен канал.Бъбреците отделят с урината повече от 80 % от крайните продукти на обмяната на веществата. Образуваната в бъбреците урина се извежда от организма чрез пикочоотводните пътища. Възрастен индивид отделя средно дневно около 1 700 ml урина. Мъжката полова система (на латински: Systema genitalis masculina) е съвкупност от анатомични органи при човека, която служи за образуване и временно съхранение на мъжките гамети - сперматозоидите, и за тяхното прехвърляне в женския организъм, с цел размножаване. Основните органи на мъжката полова система са мъжките полови жлези и половия член. Те са: 1 - пикочен мехур 2 - семенни мехурчета 3 - простата 4 - уретра 5 - уретер 6 - семепровод 7 - надсеменник 8 - семенник (тестис). Женската полова система (на латински: Systema genitalis feminina) е съвкупност от анатомични полови органи при и човека. Основните органи на женската полова система са женските полови жлези (яйчници) и матката. Разположени са в долната част на коремната кухина.

Вътрешен строеж. 
Бъбрекът (на латински: ren s. nephros) е анатомичен орган в човешкото тяло, предназначен да филтрира кръвта и да отделя токсичните вещества под формата на урина. Над бъбрека се намират надбъбречните жлези, които отделят хормони като адреналин и норадреналин. Делът от медицината, изучаващ бъбреците, се нарича нефрология. Бъбрекът е чифтен орган, продълговат, приплеснат в предно-задна посока и дългообразно извит, разположен по задната коремна стена зад перитонеума на нивото на XII гръден до II поясен прешлен. С горната си част бъбреците се допират до диафрагмата. Всеки бъбрек има бобовидна форма, тъмно червен цвят, дължина около 12 см, ширина 6 см и дебелина 3 см. Левият бъбрек обикновено е по-дълъг и по-тесен. Теглото на двата бъбрека е около 300 грама.По правило десният бъбрек е разположен няколко сантиметра по надолу от левия поради близостта с черния дроб. Тази разлика е в порядъка на 2 до 3 см, но при различните индивиди може да има съществени разлики.Бъбрекът има горен и долен край, предна и задна повърхност, медиален и латерален ръб. Към горните краища на всеки бъбрек залягат надбъбречните жлези. По медиалния му ръб, който е вдлъбнат, се разполага хилусът на бъбрека (на латински: hilum renale), през който навлизат артерия и нерви, и излизат бъбречното легенче, венозни и лимфни съдове.Бъбрекът заляга в улея, образуван между m. quadratus lumborum и m. psoas major, по задната коремна стена. Покрит е плътно от тънка, но здрава фиброзна капсула, навън от която се разполага мастната капсула, която пък е обвита от бъбречна фасция. Тази фасция обхваща и двете надбъбречни жлези, затворена е отгоре, а отдолу е свободна, което позволява спадане на бъбреците. Описаните структури се означават като прикрепващ апарат на бъбреците. На срез бъбречната субстанция се разпределя в два слоя: външен - кора и вътрешен - сърцевина [1].Кората (на латински: cortex renalis) е с дебелина 5 - 10 мм.Сърцевината (на латински: medulla renalis) е разделена от кората на 7 до 20 бъбречни пирамиди (на латински: pyramides renales). Основата на пирамидите (на латински: basis pyramidis) е обърната към кората, а техният връх, наречен бъбречна папила (на латински: papilla renalis), е насочен централно към хилуса.Основната структурна и функционална единица на бъбрека е нефронът. Общият брой на нефроните в двата бъбрека е около 2 - 3 милиона. Всеки нефрон се състои от следните разположени една след друга части: Бъбречно (малпигиево) телце, което се състои от капилярно клъбце(гломерул), покрито от капсула с два листа - външен и вътрешен.Проксимално извито каналче, продължение на пространството между двата листа на капсулата.Примка на Хенле, имаща по-тънка низходяща и по-дебела възходяща.Дистално извито каналче, връщащо се и допиращо се до съдовете на гломерула, при което се образува юкстагломеруларния апарат образуващ хормона ренин.Събирателно каналче, което се насочва към върха на пирамидата, където се отваря в малките чашки. В нефроните се извършват три основни физиологични процеса:филтрация на кръвната плазма в гломерулите, в резултат на което се образува първичната урина.резорбция на нужни, ценни вещества за организма - вода, глюкоза, соли в каналчетата на Хенлиевата примка, при което урината се концентрира.секреция на ненужни съединения към каналчетата с цел да бъдат изхвърлени с урината - амоняк, урея, креатинин и др.Бъбрека е покрит с фиброзна капсула (на латински: capsula fibrosa). Между капсулата и самия бъбрек се намира мастна тъкан (на латински: capsula adipose), предпазваща бъбрека от удари и сътресения. Кръвоснабдяването на бъбрека се осъществява от a. renalis. Инервацията на бъбрека се осъществява от голямо количество нервни влакна, които образуват при хилуса на бъбрека голямо сплетение plexus renalis, около a. renalis.
малки чашки, големи чашки, ;т
Основна структурна и функционална единица на бъбрека е нефронът.Той се изгражда от: бъбречно(малпигиево) телце, което се състои от артериално капилярно образувание - гломерул и двойна капсула (капсула на Щумлянски-Бауман). Проксимално извито каналче, примка на нефрона (примка на Хенле) и дистално извито каналче. Дисталното извитите каналчета на нефроните се изливат в събирателно каналче. Те от своя страна се обединяват в папиларни протоци, които се отварят на решетъчното поле на бъбречната папила. Бъбречните папили са обхванати от малки чашки, броят на които е от 7 до 9. Малките чашки, обединявайки се образуват големи чашки, а те от своя страна - бъбречно легенче. Малките и големи чашки и разширената част на бъбречното легенче изпълват бъбречният синус. Долномедиалния участък продължаова в пикочопровод. Той е двоен орган, тръбест, свързващ бъбречното легенче с дъното на пикочния мехур. Има дължина 25 до 30 см и диаметър 4 до 9 см. В зависимост от топографията на пикочопровода , на него се различават коремна и тазова част. Строежът на стената на пикочопровода е подобен на малките и големите чашки на бъбречното легенче. Лигавицата му образува надлъжни гънки. Мускулната обвивка е представена от 3 гладко мускулни слоя. Външната му обвивка е адвентиция. Разполага се в предната част на малкия таз в лонгозното съчленение, отделено от него посредством хлабава съединителна тъкан, а вместимостта му е 500-700 мл. В зависимост от степента на напълване се променя положението спрямо съседните органи. Най-широката част на пикочния мехур се нарича дъно и е разположена назад и надолу. Напред и нагоре тя преминава в тяло, което завършва с връх, залягащ върху долната част на предната коремна стена. В мястото на прехода на тялото в пикочния канал се намира шийката на пикочния мехур. Лигавицата на пикочния мехур образува гънки в различни направления, единствено в един участък в триъгълна форма, разположен в дъното на пикочния мехур. В горните му ъгли се вливат пикочопроводите, а в долния започва пикочния канал. Мускулатурата е представена от 3 гладко мускулни слоя: вътрешен и външен - надлъжни и среден - кръгов. Те общо се наричат мускулноизтласквач на урината. В началото на пикочния канал средният мускулест слой образува неволеви стегач. Задно-горната повърхност на пикочния мехур е покрита със сероза. Останалите части са с адвентиция.

Семенник (Testis, Didimys, Orchis)Той е двоен орган, разположен в специално вместилище (скротум), температурата в който е по-ниска от тази в коремната кухина, като определя оптималното протичане на сперматогенезата. Семенникът е приплеснат. Описват се медиална и странична повърхност, преден издаден ръб, долен и горен полюс. Дължината му е около 4 см. Преден, заден - 3 см, а страничния - 2 см. Масата му е от 20-30 гр. Семенникът е обвит с белезникава обвивка. В задно-горния му участък се формира средностението на семенника. От него ветрилообразно се разпространяват преградите на семенника. Те разделят масата му на около 250-300 делчета. Върхът им е ориентиран към средностението, а основата му лежи към срещулежащия ръб и повърхност. Във всяко делче има по 2-3 извити семенни каналчета. Дължината им варира от 50-70 см. За да се поберат, те са силно нагънати. Във върховата част на делчетата те се обединяват и образуват право семенно каналче. Правите семенни каналчета продължават към средностението, където формират т.нар. мрежа на тестиса. От мрежата започват 12 до 13 изнасящи каналчета, където от първото каналче след изливането се вливат останалите. В извитите семенни каналчета протичат процесите на сперматогенезата. Между тях се намират т.нар. лайдигинови клетки, които произвеждат мъжки полови хормани. По посока на медиастинума на семенника извитите каналчета на всяко делче се обединяват в прави каналчета tubuli seminiferi recti, които свързвайки се помежду си, формират rete testis. Мрежата на семенника, предтсвлява лабиринт от каналчета. От мрежата на тестиса започват 12 до 18 изнасящи каналчета. Те се насочват към главата на семенника, нагъват се и образуват lobuli epididymidis. Kаналчето, разположено в най-горното делче, се насочва надолу и приема последователно останалите каналчета. По такъв начин се формира каналът на надсеменника - ductus epididymidis.Придатък (надсеменник)(Epididymys)Разполага се по задния ръб на горния полюс на семенника, на него се различават 3 основни части: глава, тяло и опашка. В придатъка се разполага протока на придатъка, който за да се побере е много силно нагънат - дължината му е 6-8 метра. Семенникът се кръвоснабдява от a. testicularis. Венозната кръв от него се събира в plexus pampiniformis, след което се оттича към v. testicularis.

 
Семепровода представлява продължение на протока на придатъка. Има дължина около 50 см и много дебела страна. Диаметърът му е 3 мм, а при диаметъра на лумена - 0,5 мм. В зависимост от топографското му разположение се различават 4 части: семенникова - разположена зад семенника. Втората е фуликуларна част. Третата част е лангвинална. Четвъртата е тазова. Крайната част на семепровода е разширена и се нарича ампула. Тя лежи отзад на пикочния мехур. Дължината и е около 3-4 см. В най-долния си участък се стеснява и насочва към простатата. Семенно мехурче(Vesicula seminalis) е двоен орган, разположен по задната страна на пикочния мехур, странично от ампулата на семепровода. Дължината му е около 5 см, а ширината около 2 см. В дисталната си част то завършва с отделителен проток. Той се обединява с протока на ампулата и образуват семеизхвърлящия проток, който се отваря в простатната част на пикочния канал. Стената на семенното мехурче е сходна с тази на семепровода. Лигавицата е покрита с един два реда цилиндричен или кубичен епител. Цитоплазмата на тези клетки съдържа секреторни гранули и жълтеникав липохромен пигмент. Мускулатурата на стената е по-тънка от тази на семепровода - в нея могат да се разграничат два слоя: вътрешен (циркулярен) и външен (надлъжен). Най-отвън семенното мехурче е обхванато от съединителнотъканна обвивка, която го свързва със следните органи. Само горния му край е покрит с коремница..Кръвоснабдяването на семенното мехурче се осъществява от клончетата на a. vesicalis inferior, a. ductus deferentis, a. rectalis media. Венозната кръв се оттича в системата на вътрешната хълбочна вена. Регионалните лимфни възли и инервацията са както на семепровода.Лимфата от неговата стена се оттича по пътя на кръвоностните съдове.Семепроводите се инервират от клончета на plexus hypogastricus, който образува plexus deferencialis. Семенната връв - funiculus spermaticus е с дължина около 15-20 см. В състава и влизат семепроводът, кръвоностните съдове на семенника - артерия и вена тестикуларис и plexus pampiniformis, съдовете на семепровода - артерия и вена дуктус деферентис, лимфни съдове и нерви. Обвивките на семенната връв са индентични с тези на семенника. Липсва само серозната обвивка. еменниците са вложени в кожена торба наречена скротум. Тя се намира на долната част на срамната област, под корена на половия член. Скроталната торба е образувана от тънка кожа, чийто епидермис е слабо вроговен. Кожата е рядко окосмена, пигментирана е по-силно и съдържа потни и мастни жлези. В срединната равнина се разполага скроталния шев, който напред преминава по половия член. В подкожието на мъдницата се разполага мрежа от гладкомускулни и еластични влакна, образуващи месеста обвивка. Нейната дебелина е около 1-2 мм, Съкращението на тази мускулатура предизвиква набръчване на кожата на скротума, при което тестисите се повдигат леко нагоре. Гладката мускулатура на тази обвивка променя повърхността на кожата и играе известна роля отношение на регулацията на температурата на семенника.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми по анатомия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.