В помощ на студентите, учещи онтология


Категория на документа: Други


Този материал е предназначен за студенти по философия, които им предстои изпит по онтология. Представени са най-емблематичните философи и проблеми свързани с битието като исторически преглед. От Античност до Съвременност. Същото е в процес на подготовка с гносеологичните теми. Надявам се да ви помогна по някакъв начин, успех.

. Онтологични представи на мислители от Античността - І тема

Като начало на античната философия ще определим нейните граници. Първият период, който можем да кажем, че е основа на всичко, което придобива научен отенък в древногръцкия свят, съвпада с формирането на полисната система и робовладелското общество. Основно можем да го наречем следмитологически стадий, съвпадащ със създателите на антропоморфическата древногръцка религия - Омир и Хезиод (VІІІ - VІІв.пр.Хр.) Те правят решителна стъпка към опознаването на света. В "Теогония", Хезиод обособява систематично родословие на боговете като централна тема е възникването на нещата от хаоса. Последният, Хезиод нарича безтелесна природа. Най-общо казано Омир и Хезиод осъществяват несъзнателен преход към древногръцката философия. Вторият период се характеризира с Йонийската и Италийска философия. Първата води началото си в областта Йония, която се намира в Мала Азия с главни полиси Милет и Ефес. Основен проблем, който разглежда е единството на света и неговото физично обяснение. Повече от трудовете на философите се наричат "За природата", с единни начала: вода - Талес(624-547г.пр.Хр.), въздух - Анаксимен(588-525г.пр.Хр.), апейрон - Анаксимандър(610-540г.пр.Хр.), огън - Хераклит. Освен в полисите Милет и Ефес натурфилософски възгледи възникват и в Италийската философия с главни полиси Елея, Кротон, Метапонтион, Сиракуза и др., които се намират в Южна Италия и Сицилия. Основни представители са Питагор (580-500г.пр.Хр.) и Парменид (ок.р.540г.пр.Хр.) Този период се нарича предкласически.

Третият е класически период и се характеризира с философските системи на Платон и Аристотел - ІV - ІІІв.пр.Хр.

Четвъртият се нарича елинистичен и в него възникват стоическа, скептическа, киническа и епикурейска школи - ІІІ - І в.пр.Хр. Основни представители последователно на изброените школи са: Зенон Китионски (333-262г.пр.Хр.) и Хризип (281-208г.пр.Хр.); Пирон (кр. на ІV-ІІІв.пр.Хр.); Антистен (450-360г.пр.Хр.); Епикур (341-270г.пр.Хр.)

Петият период обхваща т.нар. късна античност като наред с изброените по-горе школи, навлизат т. нар. средна Стоа, късен римски стоицизъм и неоплатонизъм. Основни представители са: Панеций Родоски (180-110г.пр.Хр.) и Посидоний (135-51г.пр.Хр.); Сенека (5г.пр.Хр. - 65г.сл.Хр.), Епиктет( 50 - 140г.сл.Хр.), Марк Аврелий (121 - 180г.); Плотин (205 - 270г.)

Първият представител на Йонийската философия е Талес. Той твърди, че водата е началото, която дава живот на всичко съществуващо. Живите същества са изпълнени с влага, която създава топлината в един организъм. Земята "лежи" върху вода и плава, а водата притежава всякакъв вид пластичност, необходима за разнообразните земни форми. Камъкът също е създаден от вода, която е свързващ елемент във вътрешността му и образува спойката за съществуването му. Всичко живо притежава много повече вода от всичко неживо като те са в отношение, както влажно и сухо. Историците смятат, че Талес се е повлиял от източни митологии, най-вече египтска, според която земята лежи върху вода, а Нил извира от подземна вода, която също така заобикаля небето. Анаксимандър също е от полиса Милет и бил ученик на Талес. Според него първата субстанция е извън нашия свят. Смята, че съществуват други светове и причината за тяхното съществуване е апейрон. Тази дума буквално означава пресичам, прекосявам. Анаксимандър я възприема с нейното пространствено значение като естествените закони на всички светове предугаждат своята противоречивост. Апейронът е една сетивна всеобщност, която е безпределна. Той не е възникнал нито може да изчезне, а поражда всичко, което е жива или нежива природа. За разлика от Талес, Анаксимандър смята, че земята не лежи върху вода или каквото и да е, а се уравновесява в средата на вселената и не може да падне, тъй като има еднакви сили, които да я притеглят в противоположни посоки. Ученик на Анаксимандър е Анаксимен. Този мислител е като среда между горните двама и според него основа на всяко начало е въздуха. Степента на сгъстяване определя възможността за съществуване. Въздухът е диханието, което определя живата природа да същаствува именно като жива. Тази субстанция се представя като качество, определящо другите същности водата и огънят. Последният според Анаксимен, когато се разреди чрез въздух става на вода. Сгъстявайки се с въздух, водата става на камък. По този начин светът диша, а въздуха е душата, която броди и споява, за да се изпълва земята с живот. Последният представител от областта Йония е Хераклит. Той, както и всички натурфилософи предприемат пътя за изследване на природата. Основата в учението на Хераклит е стремежа му да обедини единството на противоположностите. Това единство смята, че е конкретен източник - огънят. "Първото превъплъщение - смята той - на огъня е морето, а от морето едната половина е земя, а другата горещ въздух." Обяснението на тази сентенция представя чрез пътищата - път нагоре и път надолу. Вторият е раздвояването на многообразието в природата, един вид изгасване на огъня и превъплъщаването му във вода. Образно казано, това е едно изкачване към връх в планината като достигането му е възпламенямане на огъня. Пътят нагоре успява да зареди елементите за съществуване на природата. Този път заражда живота. Двата пътя "разрешават" раждането и смъртта, определяйки движението като постоянно градяща и стихваща стихия. Най-пряко, те могат да се сравнят като с течението на една река. Всичко, което тече надолу определя моментното си състояние като непреходно. С други думи един миг е неповторим в течението на реката. Пътят нагоре е невъзможен обратно на течението, ала едно преодоляване на тази невъзможност, възпламенява ново начало, което в глобален аспект ражда стихия - вода, земя или въздух. С тези си възгледи Хераклит най-завършено представя Елейската философия макар да съществува още един мислител, който чрез своята атомистка теория да прави огромна крачка в науката на човечеството. Хераклит и Демокрит(470-380г.пр.Хр.) са мислителите, които най-определено конкретизират съществуващото от представените натурфилософи. Първият чрез своето диалектическо начало на двата пътя, вторият чрез неделимостта на атома, за който ще стане въпрос в предстоящите теми.

От т.нар. елеати, Питагор пръв нарича себе си философ. Разглежда понятието космос в своето учение и го представя като жив организъм. Подобно на Хераклит, Питагор е смятал, че в центъра на космоса гори нестихващ огън. Земята е едно от многото небесни тела, които се въртят около огъня в кръг. Другата действаща стихия, която няма материална природа, а е идейна същност е числото. На числата отдава значимо място, тъй като техните количествени взаимотношения определят пропорциите на всичко съществуващо. Мислителят стига до концепцията, че телата са изградени от атоми, а съотношението между телата са числа. Освен тази атомистична позиция изградена на базата на числата, най-великото откритие на Питагор е, че сумата от квадратите на страните сключващи прав ъгъл в един триъгълник, се равнява на квадрата на третата страна. Математическите принципи според Питагор, са най-висшите, защото постигането им е посредством разсъдъка ни, а не чрез сетивата. Така Питагор пръв приема идеалното като противоположно на сетивното. Парменид е един от философите, за които твърдят, че се е срещал със Сократ(469-399г.пр.Хр.), когато вече е бил старец. Той е на мнение, че нищо не се променя. Т. е. няма стихия, която да обуславя изменението на едно нещо. Нещата са създадени да съществуват според това, което битието предоставя за самото им изменение. Парменид вижда единното в своята целокупност и това е битието като абсолют във времето. Мислителят разкрива, че битието се поражда вътре в себе си и умира отново там. Той приема неунищожимостта на дадените същности, които са изначални в своята природа. Подобно на Хераклит, Парменид обособява теза, приличаща на двата пътя, но те разкриват биващото само в своето пораждане. "Битието е и е невъзможно да не е " и "Битието не е понеже е необходимо да не е " са пътищата на Парменид като първият определя цялата реалност, а вторият показва невъзможността за противоречивост на тази реалност като непреходна. Така Парменид поставя един съществен проблем във философията - дали можем да мислим несъществуващото като реалност. Категорично е на мнение, че не можем и по този начин обявява единство на битие и мислене с довода, че умът не може да разруши хомогенността на съществуващото като невъзможност да представи по какъвто и да е начин небитието.

Възможността да разберем онтологичните представи на първите философи, се крепи върху все още значителното влияние на митологията в науката. Учените не случайно въвеждат понятия като хилозоизъм (оживотворяване на материята) и панпсихизъм (одушавяване на съществуващото), за да обособят връзката между представата на даден античен философ, с някое от първоначалата, които застъпват античната представа за битието въобще като нещо живо. Най- пълностна и завършена концепция за битието се забелязва при Парменид. Той посочва свята като постоянно съществуващ в мислите ни и по този начин отъждествява битието с нашите усещания, единствено и само да бъде докато и ние сме. Всичко противоположно включва изключване на живото и реалното. По този начин Парменид най-ярко контрастира с възгледите си за съществуващото, от всички йонийски философи.

Текстове: Парменид, Фрагмент: " Необходимо е да се каже и да се мисли, че съществува само битие, тъй като неговото съществуване е възможно, докато съществуването на битието е невъзможно... Защото това е първият път на изследването... Аз те предпазвам и от онзи път, по който се клатушкат невежите хора...; умът им блуждае безпомощно, а те бродят наслуки. Безцелно се суетят като глухи и слепи. Объркана тълпа. За тях битието и небитието са едно и също нещо, а същевревенно не са едно и също нещо. Според тях за всичко съществува и обратния път." ( по Р. Радев, 1994)

Аристотел. "Метафизика", за питагорейците "Т.нар. питагорейци, които се занимаваха с математически науки и първи ги придвижваха напред и, възпитавайки с тях, започнаха да ги смятат като начало на всички неща. И в областта на тези науки числата вземат първо място в природата, а в числата те виждаха, както им се струваше, много сходни черти с онова, което съществува и става - повече отколкото в огъня, земята и водата. Например едно свойство на числата е справедливост, а друго - душа, трето - успех, а може да се каже, че е точно така във всички останали случаи. Освен това те виждаха в числата такива свойства и отношения, които са присъщи на хармоничните съчетания. Тъй като всичко останало с цялата си същност явно се уподобява на числата, а числата заемаха първо място в цялата природа, те предположиха, че елементите на числата са елементи и на всички неща, и признаха, че цялата природа е хармония и число." ( по Р. Радев, 1994)

ІІІ. Онтологични представи на мислители от Античността - ІІ тема

Към класическия период в Античността ще отнесем атомизмът на древните, както и възгледите за битието на Платон и Аристотел. Философът Левкип, на който живота му се отнася ок.440г.пр.Хр. е създател на атомистичните възгледи за битието. Приписват му съчиненията "Големият световен ред" и "За ума". Неговият ученик Демокрит е с доста по-ясна фигура останала през вековете. Той е бил съвременник на Сократ, но не се е занимавал с етика. Вярва, че всичко е изградено от атоми, неща физически неделими. Геометрично разположени атомите са изграждат определена природа, а между тях е имало празно пространство. Те са се движели вечно като това движение е породено от сблъсъка на по-тежките атоми с по-леките. Движението в празното пространство води до събиране или пораждане, а разделянето на атомите от породилото се, води до унищожение. Атомите се различават по форма, големина и положение. В зависимост от големината си имат и различно тегло. Душата и умът също се състоят от атоми, които са огнени. Излъчването на атоми от човек определят възприятието, което свежда качествата на атомите - температура, цвят, вкус и др. Атомистката теория предопределя едно хаотично редуване на живот и смърт в природата, зависеща от хаоса на атомите, движещи се в празното пространство. Ценността, която извличаме от атомизмът на древните е насоката към един друг свят, намиращ се в състава на веществеността. Съвременните физиците смятат, че телата в материята са изградени от различни частици, някои от които са атоми. Този възглед еволюира през вековете като немалък принос за това има смеещият се философ Демокрит. Макар и напредничави за съвремието да са възгледите на Демокрит за състава на съществуващото, той попада определен от историците на философията като натурфилософ, зеадно с йонийските философи. Освен, че оказва влияние на стоическата школа, при формиране на възгледите им за битието, Демокрит поставя началото на конкретна позиция за състава и произхода на веществеността, на нещата.

Платон е доста по-различен философ от Демокрит. Той създава Академията като с това популяризира възгледите си, обхванати от цялостна и завършена философска система. Освен "Апология на Сократ", която формира творческия му път, предначертан в това негово произведение като стремеж да разкрие и опише живота на своя учител Сократ, той е повлиян преди всичко от Хераклит за своите онтологични представи. Сетивното, което е по-нисшо от идейното като битийно-диалектичен принцип, предопределя Платоновото битие, макар че то самото не напуска "античните граници" на досократическата традиция, застопорена от възгледите на философи като Хераклит, Питагор, Парменид и Демокрит. Смята, че светът е създаден от Бог, позиция, която оказва голямо влияние на средновековната философия. Всички неща в света са крайни, което означава, че няма нещо вечно, освен Бог. Светът в своята форма е сферичен, защото сферата е съвършена и се движи в кръг. Всеки един от четирите елемента е представен от число. Идеята за време идва чрез наблюдението на деня и ноща, съответно месеците и годините. Ето какво казва мъдрецът в "Тимей": "Затова Творецът измислил някакво движещо подражание на вечността и уреждайки Небето, същевременно направил тази вечност неподвижна в единството си, вечен образ, който се движи според закона на числата, това е нещо, което сме нарекли Време."(по Б. Ръсел, 1998) Идеите, които са градивна сила в съществуващото, са като самостоятелни природи, които заедно с числата обособяват количествено-качествените характеристики в битието. Така те са биващи и съществуват сами по себе си, без да са насочени към по-голямо цяло - например възниква въпроса, дали голямото е част от друго голямо? Или една идея може да се състои от части. Мислителят разкрива концепцията си за причастността, т.е. единството на идеите се разграничава на множество и в него те се йерхаризират. Платон сравнява идеите със зреението на човек. По-висшестоящите са онези на интелектуалното съзерцание и тях можем да сравним с ярката слънчева светлина, която осветява всичко обективно в един идеен и надсетивен свят. Той желае с философията си да отдели света на идеите от този на материята като казва, че само разумът разкрива и обособява идеите в битието, а всичко друго е неясно и характерно за тъмния свят на мнението и "грубата" сетивност.

Аристотел, другият велик мислител на Античността, не е съгласен с учителя си, защото смята, че не можем да разграничаваме в съществуващото нещо (идеите), което е обособено, без да има взаимност със ставащото (сетивните неща). Така се получава един илюзорен свят с идеалистична градация, в която самата предметност, принадлежи на друг свят и двата нямат връзка един с друг за движението на действието или явлението. Аристотел заявява критиката си чрез учението за материя и форма. Всичко възниква от материята с притежание на качества и свойства, които се разграничават от формата на нещата, определяща съществуването им. За Аристотел формата е идейната природа, защото е по-близка за представите ни, материята е пълнежа един вид на формата. Така според мислителя се получава една хомогенност между материя и форма, наречена хилеморфизъм. Той свежда формата до родово-видовите взаимотношения, представяйки я като конкретна природа на определени предмети. Така най-важната категория "същност", Аристотел я определя като основна характеристика на битието и я дели на две. Втората същност е именно родово-видовите отношения, разкриваща степента на общност, на предметите в битието. Първата същност е материята съставляваща отделния предмет, субекта със своята субстанциална природа. И так тази природност обособена с думата същност, разкрива в себе сие качествено-количествени характеристики на веществеността, чрез едно движение, което според Стагирит не е безкрайно. Ето какво казва мислителят във "Физика" - "Тъй като всяко движещо се необходимо трябва да се привежда в движение от нещо друго, а именно нещо ако се премества под действието на друго движещо се и това движещо на свой ред се привежда от друго движещо, а то от друго и така нататък, то трябва да се признае съществуването на първо движещо се и да не се отива нататък." (по Р. Радев, 1994)

Именно движението дори като представна форма, извършващо се в категорията същност, от първата същност към втора е водещо и основно противоречие появило се между Аристотел и Платон. Стагирит представя движенито на различни нива във философията си като нещо, което обособява връзката между сетивния и идейния свят и освен това като възможност да съществува вечен, неподвижен двигател, при който съощност и съществуване приемат едно и също значение, за да има градация в движението "... и да не се отива нататък". При Платон именно идеите нямат конкретна връзка между своя свят и "света на мнението". Аристотел разкрива една целеустременост чрез учението си за хилеморфизма, в същото време, без да съществува какъвто и да е хаос, всичко е детерминизирано от неподвижния двигател, който е Бог. В този ред на мисли сравнението между Платон и Аристотел би могло да състави една онтологема, която от една страна разкрива битието съставено от вещи, с които може да се борави, но не би могло да се борави с идеите, стоящи зад тези вещи. От другата страна Аристотел не допуска такъв да съществува заедно със сетивния. Счита, че не трябва да отделяме веществеността от общите й и конкретни определения. Платон не приема, че вещта може да въплъти идеята в нейната пълност. Винаги тя е над вещта и така се получава до безкрайност. Аристотел напротив, с учението си за хилеморфизма, доказва невъзможността да се отива до безкрай, защото съществува според него неподвижен двигател, който задава движението на всичко останало. Разбира се, Аристотел прословуто отговаря на своя учител, че "истината му е по-скъпа от всичко" и не случайно историците определят учения като Александър Македонски в световната наука. Но да не забравяме отговора на Диоген Киника, когато го запитва Александър Македонски дали му е необходимо нещо - " Да, отмести се от слънцето и не ми прави сянка". По този начин ще завършим втората тема от Античността като в третата, последна за този период ще съсредоточим онтологичните представи на мислители преки или косвени представители, на Академията или Ликейона.

ІV. Онтологични представи на мислители от Античността - 3 тема

Античните възгледи за битието ще завършим със следните мислители: Епикур; трите периода на стоическата школа - от Зенон Китионски и Хризип, преминавайки през т.нар. средна Стоа, в лицето на Панеций Родоски, Посидоний, до римският стоицизъм със своите велики представители Сенека, Епиктет и Марк Аврелий, както и последният философ, който образува движение около себе си , неоплатонистът Плотин.

В своята физика Епикур се повлиява от Парменид и Демокрит. От първия философ приема схващането, че нищо не може да промени Вселената и тя ще си остане такава, каквато е. Живата и нежива природи не могат да се превърнат в небитие. То не съществува и не се обяснява чрез гибелта на живите организми в битието. Епикур разработва и учението на Демокрит, че света е създаден от атоми. Допуска, че все пак атома е делим и е съставен от части. Тези части ги нарича миними и безкрайното деление според мислителя не е невъзможно като по този начин изпада в противоречие със Парменидовата физика, обявявайки, че делимото разпада нещата до небитие. Движението на атомите е възможно чрез свободната воля, която е одушавена в съществуващото и ги заставя да се отклоняват от траекторията си като вибрират. Учените предполагат, че това вибриращо състояние на атомите, което ги кара да се отклоняват, е стремеж към детерминизиране на природата и основа на първата намеса в природната целесъобразност на отношението "човек - природа". Не малък принос към подобно свободно отношение на Епикур към природата са и неговите етически възгледи. Фактът, че облагородява "част" от природата и я превръща в градина, където преподава философското си учение, е достатъчно красноречив за изключителния стремеж към свобода и извисеност на човешкия дух във философията на Епикур.

Стоическата физика е един конгломерат от идеи, които застъпват натурфилософската традиция, както и обособена приемственост на отношението им към религията. Зенон и Хризип, създателите на Стоата смятат, че съществува едно отношение фюсис - логос, което е основа за ставането на нещата в космоса. Според Хризип в природата съществуват вътрешни причини, които обособяват творчески огън, който от своя страна като дихание (пневма) "разпалва" разума (логоса). Смятат, че космоса е жив организъм и по представения ред нещата в него възникват и загиват. По този начин вещите, които нямат "пряка" жива материя, напр. дървета, скали, земна пръст и др., се обособяват чрез пневмата да "предават" живота на другите вещи с жизнен принцип - растенията, които са пряко зависими от фюсиса, разбиран като душа в случая. Така растенията, животните и човека притежават различно качество фюсис, което предопределя тяхната природа.От тези възгледи на на първите стоици, става пределно ясно, че в основата на битийните им представи са Хераклит и Аристотел, Панеций и Посидоний обаче обособяват стоическата физика като съвсем самостойна, прибавяйки четири категории, които формират онтологията на ранния и среден стоицизъм. Това са субстратът, индивидуално качество, състоятелна определеност и относителна определеност. Тези категории съвсем ясно обособяват стоическата физика като предложеното по-горе "ставане" на нещата се подплътява с възможността изобщо да съществува нещо чрез субстратът. Той въплътява активния принцип на материята да се превръща чрез пневмата, всичко което е в зародиш в определената вещ ( с жизнен или нежизнен принцип ), освен това индивидуалното качество свежда в низходящ или възходящ ред онтологичния статус на съществуващото. Състоятелната и относителна определеност предразполага към детерминираност на веществеността - да бъде именно такава, каквато е в момента, с индивидуални характеристики, които засягат отношенията на един индивид към друг. Основен битиен момент в римския стоицизъм е учението за Логоса. Последният се отъждествява с Бог като възгледите на Зенон, Хризип, Панеций и Посидоний се преобразяват в една затворена система - всичко, което става чрез пневмата, обособена чрез онтологическите категории, се заражда в Логоса като единен, действащ принцип в света. Според Марк Аврелий сърцето на човек обема и конкретизира Логоса като не малко влияние за този възглед оказват етическите принципи на мислителя. Ето в какво се обединяват онтологичните принципи на римския стоицизъм, имайки се в предвид словата на императора-философ : " Един е светът, който съставя всичко. Един е Бог разпръснат навсякъде. Една е субстанцията. Един е Логосът на всички неща. Една е Истината, понеже едно и също е съвършенството на съществата." (по Р. Радев, С. 1994г) Сенека и Епиктет разкриват натурфилософски възгледи за битието, продължавайки учението от Средната Стоа и по-точно на Посидоний като приемат природните елементи за първоначала, но завладяни от единен принцип за спойката им, който е Бог. Сенека отхвърля учението за "провидението" и " съдбата" на първите стоици, тъй като смята, че светът е сътворен чрез първоначалата, за които стана дума и творческия акт на Бог. "...защо, ако провидението управлява света, добрият човек го сполетяват толкова много нещастия..." (по Ф. Рикен,С 2001г), от този цитат Сенека предявява претенция за несъществуваща атрибутивност на Бога, която обхваща стоическата теология със споменатите провидение и съдба. Така няма нещо, което да е случайно или хаотично възникнало, а всичко се заключава в една подреденост и единство. Като първи елемент е материята, която чрез разума, който е Бог, се задвижва и й придава всякаква форма. Както един склуптур облича в доспехи глината и изкусно и вдъхва живот, така цялото мироздание, според мислителя се крепи на върховната жизнена сила, чрез която Логосът или Бог създава от първоначалната материя. Римският стоицизъм най-красноречиво и пълно обявява идеите на стоицизма като движение в античната философия, достойно да завърши последователите на великите философи Талес, Питагор, Парменид, Хераклит, Демокрит, Сократ, Платон, Аристотел и Епикур. Не на последно място, макар с този мислител античната философия да преминава в следващия етап на европейската такава, е създателя на неоплатонизма - Плотин. Освен това, че е съвременник на Ориген(184-253г.), той отваря нова страница в гръко-римския свят. Плотнин е изцяло повлиян от Платон и развива учението за идеите, интерпретирайки го в по-различна светлина. Според него съществува триединство, което е върховно. Тези същности са: Единно, Дух и Душа. Единното е нещо преди всички неща, то е същество, но не е Бог, предхожда доброто и красивото и обособява в себе си цялото битие, подобно на парменидовото с израза - "То е ". Единното е обективният принцип на действителността и е най-висше от троицата на Плотин.

Духът, който е втори по могъщество го нарича Нус. Това име може да бъде заменено с Ум, но и двете определят второто "лице" като върховно движещо и създаващо. Нусът е образът на Единното, те ръководят Душата, която твори под въздействието на Единното, което си "служи" с образа за онагледяване на творческия процес. Така взаимно трите лица извършват строго определена дейност в безкрайния творчески акт на Вселената. Единното макар и да не е Бог е Божественият интелект, който подчинява Душата да е най-близко до материялния (тварния) свят и приема идеите от Нуса, подредени по възходящ ред, т.е. с йерархия близка до Платоновата. Нусът може да съществува само духовно, а Душата е връзката между по-нисшите идеи със сетивния свят. Плотин е философът, който се откроява най-ярко като "захранващ" с идеи християнската философия. Тя се заражда преди всичко като теология и в предстоящите теми ще бъдат разгледани онтологичните представи на патристиката и схоластиката.
Текстове: Епикур, "За щастието"(по ИК,"Кибеа"1999г) "Преди всичко, нищо не произлиза от нещо не съществуващо (защото в противен случай) всичко би произлизало от всичко, без да има нужда от свои собствени семена. И (обратно), ако онова, което изчезва, ( преминавайки) в несъществуващо, всички неща вече биха загинали, понеже не би съществувало онова, в което те да преминават. По-нататък Вселената винаги е била такава, каквато е сега, и винаги ще бъде такава. Защото тя не може да се изменя, тъй като освен Вселената няма нищо (вън от нея), което би могло да влезе в нея и да породи изменения... Световете са безбройни;някои са подобни на този нашия свят, други са все по-неподобни. Защото атомите, броят на които е безкраен, се носят все по-надалеч. Тъй като такива атоми, от които може да се образува светът, и, които могат да го създадат, не са предназначени нито само за един свят, нито за краен брой светове, било подобни на нашия, било такива, които се различават от него. Затова няма нищо, което би попречило да приемем, че има безкрайно много светове."

Плотин, "Енеади" (по Р. Радев, 1994г.) " Материята не е тяло щом като е безкачествена. Като тяло тя би притежавала качество. Ако обаче кажем, че тя е материя за всички сетивни неща,... то тогава и ние и отричаме всички онези способности, които се намират в сетивните неща. А щом е така ние не можем да й припишем нито лекота, нито тегло, нито плътност, нито разреденост, нито форма дори, а следователно и никаква величина... Материята не може да е сложна. По своята природа тя е единна, понеже по своя начин тя е лишена от всякакво определение. И онова, което и придава форма, ще и придаде форма като нещо различно от нея, като че ли привнася в нея величина и всичко, което произлиза от съществуващите неща."

V. Онтологични представи на мислители през Средновековието - 1тема

Патристика

Периодизацията на християнската философия съдържа два големи периода - от І до VІ в. или т.нар. Патристика, обхващащ източната традиция и творчеството на отците- апологети. В тази тема ще бъдат разгледани именно възгледите за битието на мислители живяли през този период. Вторият такъв приема Средновековния запад и развитието на Схоластиката. В християнската философия за основа се разглеждат ученията на отделните отци за Бога, Логоса, Св. Троица, както и за Личността на Иисус Христос. В този аспект, тя надхвърля границите на философията и придобива теологични такива. Още в зародиша и се приема, че Бог е битието само по себе си. Като неоспоримо доказателство за всички апологети е Св. Писание, където Бог заявява това на Моисей :"Аз съм Оня, Който Съм", който вечно съществува се разбира. Така идеята за битието в християнската философия, се оформя от единосъщието на Бог с биващото, без значение на време и пространство, поради приетите свойства на Бог - Нероден, Вечен и Въздесъщ. Логосът е второто Лице на Св. Троица. В гръцката философия, се запознахме с отделни проявления при стицизма и неоплатонизма на Логоса, в комбинация на въведени символни значения на тази дума. В християнството Логосът е въплътилият се Син Божи, Иисус Христос. Разбира се условно можем да наречем, че Иисус Христос в човешкия си облик е Логос, по скоро се има в предвид Словото, чрез което всичко е станало при творческия акт. Логосът е единосъщен на Отца и е инструмента за създаването на цялото земно творение. По този начин християнската философия застъпва учението си за битието (онтологията) чрез Бог, учението си за познанието и мъдростта (гносеологията) чрез Логоса. Последната задача на християнската философия е по християнски образец да се преобърнат досегашните възгледи за душата, а именно антропологията разглежда тези проблеми, както при човека, така и при богочовешката Личност Иисус Христос. В този схематизъм древните отци построяват вижданията си за битието и познанието. Иустин Философ (ок. 100 г.), се увлича по платонизъм и стоицизъм, Климент Александрийски (150 - 212г. ), Григорий Богослов (329 - 390г.), Василий Велики ( 330-379г.), Григорий Нисийски ( 371-394г.) и много други, са защититници на християнската вяра като успоредно с това развиват ученията си, даващи основа на целия християнски свят. В тази тема ще разгледаме учението за битието на двама от отците Ориген (184-253г.) и Августин (354-430г). Акцентът, който поставям върху тези двама мислители, определя взаимовръзката на новия и модерен свят с приемствеността на философията от гърците.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
В помощ на студентите, учещи онтология 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.