Външната политика на Франция (1871-1893)


Категория на документа: Други



На 19 септември прусите обсаждат Париж. Членовете на правителството всячески се опитват да организират съпротива срещу настъплението. Леон Гамбета се принуждава да излезе от Париж с балон за Южна Франция, за да организира нова армия. Населението на столицата се организира и създава отряди на Националната гвардия.

Базен капитулира в Мец в края на октомври; източната армия защитава Белфор и по нареждане на командващия Данфер-Рошро се оттегля в Швейцария непобедена. Лоарската армия търпи неуспех при Орлеан и с това надеждата за Париж угасва. Правителството подписва примирие на 28.01.1871 г., с което се разрешава на прусаците да влязат за три дни в Париж. На 18.02.1871 г. в огледалната зала на Версай в присъствието на всички немски князе се прокламира официално обединението на немските княжества около Прусия, а Вилхелм І е обявен за германски кайзер (император). Мирният договор, с който завършва Френско-пруската война, се подписва месец май 1871 г. във Франкфурт на Майн. От тази война Франция излиза обременена със сложни вътрешни проблеми; нестабилно положение в Европа - всичко това я превръща във второстепенна държава в Европа. Само за известно време.

2. Вътрешна и външна политика на Франция след Франкфуртския мир

След неуспешната война с Прусия, Франция е изолирана от кръга на великите европейски сили. Настроила трайно съседна Германия срещу себе си, Франция се опитва да възвърне доверието на останалите европейски държави и по-специално на Англия. След войната обаче, вътрешните борби на правителството с френската комуна задълго задържат вниманието на управляващите среди, които успяват само да задържат добрия тон на международната сцена.

Съществуването на Парижката комуна и нейната дейност представляват голяма опасност за всички капиталистически общества. Ето защо, срещу нея се изправя не само френската буржоазия, но и всички сили на международната реакция. Но най-активна помощ на версайското правителство оказва националният враг на Франция - Германия. Немското командване предлага на правителството на Тиер "материална и морална" помощ с цел да се възстанови реда в Париж. Тиер отклонява това предложение, защото френското правителство има възможност само да предприеме всичко необходимо за даденото положение. По условието на мира числеността на парижката армия не бива да надвишава 40 хиляди души. Но още на 24 март император Вилхелм се съгласява да увеличи това количество на 80 хиляди души, а на 28 март е подписана специална конвенция по този повод. Върнати са над 100 хиляди пленени френски войници, но в замяна на това Бисмарк изискал от правителството на Тиер да съкрати срока за плащане на контрибуциите и да окупира още няколко департамента на Франция, като залог до окончателното разплащане.

Правителството на Тиер изразява безпокойство по този повод, като се стреми всячески да докаже, че може да се справи само с революцията. Първите сражения завършват с победа на Националната гвардия. След сраженията на 2-4.04.1871 г. става ясно, че военната подготовка на Комуната е недостатъчна. Въпреки това са ускорени преговорите за приключване на окончателния договор с Германия, което трябвало да укрепи позициите на правителството във Версай. Както признават Фавр и Тиер, то не можело да се справи без съдействието на немските окупатори. Още на 24.03.1871 г. Бисмарк изказва в своя реч в Райхстага недоволството си от затягането на положението в Париж. Той заявява, че Германия е длъжна да бъде готова и за друг изход от Гражданската война. "Ние бихме могли, разбира се - казал той, - да сложим край на сегашното състояние на нещата във Франция, по пътя на нашето вмешателство". Бисмарк определено иска да се възползва от затрудненията на френското правителство, за да му натрапи непосредствено участие на пруските войски в потушаването на Парижката комуна. Това още повече би отслабило Франция и би позволило да се предяви към нея по-тежко задължение при заключението на окончателния договор.

Търсейки изход от това положение, версайското правителство се стреми да получи помощ от Русия, която може да ограничи настъплението на Германия. На 04.05.1871 г. Жул Фавр отива във Франкфурт за преговори с Бисмарк. На 10.05.1871 г. във Франкфурт на Майн е подписан окончателният мирен договор между Франция и Германия. На Бисмарк не му се отдава да участва непосредствено със свои войски в потушаването на Комуната. Също не са без значение и допълнителните преимущества, които са му дадени за предадените френски пленници и войски към Париж. По условията на Версайския договор, изплащането на контрибуции се предвижда на 1 млрд. в течение на 1871 г. и 4 млрд. - в течение на 3 години от момента на ратификация на договора. Франкфуртският мир задължава Франция да плати първите 500 хиляди франка в едномесечен срок от деня на "възстановяване на реда" в Париж, 1 млрд. в течение на 1871 г.; 500 хиляди - до 01.05.1872 г. и 3 млрд. - до 02.03.1874 г. Освен това във временно разпореждане на немските войски се предава неутрална зона между немската демаркационна линия и крепостната стена на Париж по десния бряг на р. Сена. На 18.05.1871 г. Франкфуртският договор е ратифициран от Националното събрание.

Окончателният договор ускорява разгрома на Парижката комуна. Немците засилват блокадата на града по молба на Тиер. Националната гвардия успява да проникне в Париж на 21.05.1871 г. Въведени са 30 хиляди войници и са завзети югозападните райони. Централният комитет на националната гвардия и Комитетът за обществено спасение на комуната се обръщат към парижани с възвание. За една нощ на 25 май са построени 582 баригади. След упорити боеве на 22 май версайските войски под командването на полк. Буланже влизат в Бурбонския дворец. След това овладяват Монмартърските височини, а на 24 май е превзет Лувърът, Пале Роял и Френската банка. Дворецът Тойлери е запален. В следващите дни комунарите преминават в настъпление, но успехите на правителствените войски също са големи и те завзели целия бряг на р. Сена. Армията на Мак-Махон хваща в плен 25 хиляди комунари. Общият брой на жертвите възлиза на около 100 хиляди души, без да се включва това, че след прекратяване на боевете още до 1876 г. действат против дейците на комуната отначало 4, а после 23 военни трибунала. В големите градове на Франция е въведено обсадно положение. Правителството на Тиер се обръща с официална нота до правителствата на другите страни, изисквайки да му бъдат предадени всички, без изключение, френски комунари, избягали там. Дори няколко месеца по-късно френската преса изтъква, че от всички социални и политически проблеми, освен изплащането на военни контрибути на Германия, най-важен - това е въпросът за Интернационала. "Настана време да се неутрализират неговите зловредни действия" писа на 29.01.1872 г. в. "Ла Конститусионал" и по своите принципи Интернационалът "се явява престъпно общество, което няма никакво право да разчита на милосърдие и на търпимост". На 04.03.1872 г. Националното събрание с почти пълен кворум и в присъствието на по-голяма част от призваните, започва обсъждане на закона против Интернационала. На 14 март с голямо мнозинство този закон за съдебно наказание за принадлежност към Комуната е приет.

След потушаването на Комуната във Франция рязко се усилва католическата реакция, която е покровителствана от Националното събрание. То още на 16.05.1871 г. издава постановление за публични моления за гибелта на Парижката комуна. Правителството предоставя на католическата църква правото да назначава свещеници в армията, да открива свои висши учебни заведения с факултети по всички науки и да издава дипломи за образование, равни с държавните.

В тези години не съществуват никакви легални профсъюзи или партийни организации на пролетариата. Жестоки нападки били отправяни вече дори срещу бивши членове на правителството "на националната отбрана", като Пикар, Симон, Фавр. Никакви групи от буржоазните републиканци не повдигали въпроса за възстановяване на буржоазно-демократичните свободи. Лицето на умерените републиканци - Леон Гамбета, основава в края на 1871 г. в. "Ла Републик Франсез" и отново започва своята политическа дейност за възстановяване на елементарните демократични свободи и за възстановяване на елементарните демократични свободи и за прекратяване на репресиите срещу комунарите.

След разгрома на Комуната в политическия живот на Франция на преден план излизат два основни проблема - въпросът за точното определение и укрепване властта на Тиер, като министър-председател и проблема за разпускането на националното гвардия и реорганизацията на френската армия. Борбата по тези въпроси се развихря главно между партийните групировки в Националното събрание. От общото число 768 депутатски места в Националното събрание, фактически заети са около 650, защото някои от депутатите се отказват от пълномощията си, а други са избрани едновременно от няколко окръга, като например Тиер, Гамбета и др. Крайният десен фланг на Събранието заемат около 150 депутати легитимисти - на страната на монархията на Бурбоните и привърженици на внука на Карл Х, граф Шамбор. Центърът включва примерно 270 депутати и се разделя на две групи: десен център - най-многочислената група от около 250 депутати, начело с Декозом, Броли, Валом и др., желаещи да се възстанови конституционната монархия и да се възцари внукът на крал Луи-Филип Орлеански и ляв център - оглавен от Тиер и Дюфор, Казимир Перие и Леон Селе, група примерно от 20 депутати, готови да се примирят с републиканския строй, ако той се окаже по-удобна форма за обезпечаване на господарството на реакционната буржоазия. На левия фланг на Събранието се намира групата на буржоазните републиканци, деляща се на: много дясно крило - около 100 депутати, оглвено от Жан Треви, Жюл Симон и Жюл Фавр и ляво крило - 80 депутати, начело с Гамбета. Към последната група спадат около 20 депутати, като Луи Блан и Ледрю Ролен. В числото на депутатите има също и 30 бонапартисти.

През месец август 1871 г. монархисткото болшинство в Националното събрание поставя въпроса за характера на по-нататъшната власт на Тиер. Те предоставят пълномощия на Тиер на събранието в Бордо. Те са известни като "споразумения в Бордо" и предвиждат, че републиканската форма на управление се установява във Франция временно, само до сключването на мира и оттеглянето на немците, след което отново ще бъде избрано Учредително събрание, за да определи формата на управление в страната.

Левите групи в събранието внасят резолюция за продължаване властта на Тиер и президента за срок от 3 години. На 31.08.1871 г. е приет и закон за продължаване властта на Тиер. "Главата на изпълнителната власт приема титлата президент на Френската република и ще продължава да я изпълнява под контрола на Националното събрание, доколкото то не е завършило своята работа, функциите му били предоставяни от декрета от 17.02.1871 г." Глава ІІ установява правата на президента на Републиката. Тиер сменя титлата "глава на изпълнителната власт" с титлата "президент на Републиката", като срокът на неговите пълномощия е поставен в зависимост от срока на дейността на Националното събрание. Събранието се свиква само за решаването на въпросите за войната и мира. Републиканците протестирали при гласуването на този закон против предоставянето на Националното събрание на правото да установява Конституцията. Те се опасяват, че болшинството ще използва това право за възстановяване на монархията. В края на 1871 г. дори най-отявлените монархисти не смятат за възможно да поставят въпроса за бързата реставрация на монархията. Но те започват поправка на закона, гласяща, че титлата "президент на Републиката" в никакъв случай не предопределя бъдещата конституция на страната и с нищо не обвързва Националното събрание.

Републиката, оглавявана от Тиер, е република само по форма, но не и по съдържание. Тя е "република без републиканци", като всички важни административни длъжности били заемани от монархисти. Всички министерства, всички изборни длъжности в Националното събрание са в техни ръце. Правителството избързва да издаде и редица антирепубликански декрети. Разрешава на принцовете на Орлеанската и Бурбонската фамилии да се завърнат, защото те са в изгнание от 1832 г. и 1848 г. Връща конфискуваните им владения и правото да издават вестници.

Особено важен е въпросът за разпускането на Националната гвардия и реорганизирането на армията. През август 1871 г. Националното събрание обсъжда изготвения законопроект по въпроса. В него се говори за въвеждане на всеобща военна повинност, за лишаване на намиращите се на действителна военна служба французи от право да вземат участие в гласуването, за необходимостта да се унищожи Националната гвардия. Обсъждането на закона предизвиква правителствена криза. Тиер отчита проекта за доста либерален. Той решително отхвърля обща военна повинност и настоява за създаване на професионална армия. Буржоазните републиканци също се обявяват против. В резултат на това законът е приет с поправка - разпуска се Националната гвардия постепенно, като се предоставя установяването на конкретните срокове на вниманието на правителството.

Успоредно с това Националното събрание започва кампания по преследването на лица от командния състав на Националната гвардия, които по време на войната действително се сражават на страната на прусаците, оглавявайки отделни части на доброволческите отряди. Още през есента на 1871 г. е създадена парламентарна комисия за преразглеждане на военните звания, получени от офицери от доброволческата армия. Към края на 1871 г. разоръжаването на националната гвардия е в основни линии приключено. Но още няколко месеца продължава конфликтът между Тиер и парламентарните дейци. Тиер отново поставя своята оставка и заявява, че задължителната военна служба е равнозначна на дезорганизация на цивилизираното общество и гибел за Франция. След дълги спорове законът за армията е окончателно приет през 1872 г. Той установява задължителна всеобща военна повинност без право на замяна, но освобождава от служба преподаватели, духовенство и единствено синовете на вдовиците. Въведен е петгодишен срок на службата.

Монархическото болшинство в Националното събрание се стреми към реставрацията на монархията във Франция. Дори когато Събранието обсъжда въпроса за разделянето властта на Тиер, монархистите предвиждат два проекта. Първият - да се учреди триумвират - Тиер и двама монархисти, които при първа възможност да установят монархията и вторият - да се замени Тиер с херцог Омалски в качеството му на президент на Републиката. Но последният се отказва от този план. В края на ноември 1871 г. граф Шамбор свиква в Люцерн нещо като конгрес на орлеанистите и легитимстите с цел да провъзгласи тяхното сливане в една партия. През декември 1871 г. в Националното събрание е приета резолюция за правото на принцовете от Орлеанската династия да осъществяват свои депутатски функции.

На 04.12.1871 г. Националното събрание възобновява своите заседания. За председател е избран умереният републиканец Жюл Греви, но всички вицепредседатели и секретари принадлежат към монархистите. Те виждат в Тиер препятствие, защото в момента той стои на позициите за съхранение на републиката. Дори консервативната република на Тиер се оказва за монархистите много радикална.

Настоявайки за съхранение на републиканската форма премиерът на практика осъществва лична диктатура или както го характеризира граф Перло - "диктатура на убежденията". През януари 1872 г. след отказа на Националното събрание да одобри предложените от Тиер нови налози, той отново подава оставка. Заплахата от нова гражданска война принуждава монархистите да отстъпят. С цел да се обезвредят монархистите и да укрепи положението на правителството, министърът на вътрешните работи Виктор Лефран внася на 22.02.1872 г. проект за закон. Той е по инициатива на президента и рязко ограничава дейността на монархистите. Националното събрание го посреща враждебно. Тиер много настоява, като го разглежда не толкова като политическа мярка, а като тържествено утвърждаване на републиканската форма на управление. Той го смята за окончателно закрепване на републиканския режим. Тиер отказва да приеме всякакви поправки, като например поправката на Шамброн, предлага му да се сложи в текста на закона терминът "Временна република". Заплашва, че ако законът не бъде приет или се поправи, той ще си подаде оставката. Но този път монархистите решават да не отстъпват на Тиер. Те дори предложили да бъда заменен с ген. Мак-Махон, ген. Шангарние или ген. Сисе. Научавайки за това Тиер отстъпва и се съгласява с всички поправки.

При започване на заседанията през есента на 1872 г. рязко се усилват противоречията между Тиер и монархистите. Той се опитва да установи консервативна република и да гарантира нейното съществуване по пътя на създаването на втора палата, която има право, съвместно с президента, да разпуска Националното събрание. На 13.11.1872 г. Тиер излага своите конституционни предложения. Избухва остра парламентарна криза. На 18.11 монархистите започват атаката, като обвиняват Тиер, че покровителства радикалите. Започва гласуване на вот на доверие и Тиер печели.

Монархисткото болшинство в Събранието взема решение за съставяне на "комисия от 30 души". Надеждата на Тиер била, че половината от представителите в нея ще бъдат от правителството. На 05.12.1872 г. "Комисията на 30-те ", която била в ръцете на монархистите, отхвърлила предложението в кратък срок да се установи конституция на страната и приема постановление против "личното вмешателство на главата на изпълнителната власт в парламентарните дебати". Те предприемат още мерки, като сменят Жюл Греви с орлеаниста Бьоф.

Новият конфликт избухва през есента на 1873 г. и е свързан с допълнителните избори в Париж. Избран е представител на радикалната група Лион Барод, в чиято избирателна програма се издигат исканията: незабавно разпускане на Националното събрание, амнистия и отказ от създаването на втора палата. Във връзка с неговата победа монархистите заявяват, че правителството на Тиер не може да се справи с радикалната опасност и поискали изменения в състава на правителството и вкарване на монархисти в него. След бурно заседание на 24.05.1873 г. Тиер за пореден път подава оставката си с надежда, че няма да бъде приета. Но този път с 365 гласа оставката на Тиер е приета и в същия ден за президент на републиката е избран маршал Мак-Махон с 390 гласа. Новото правителство е оглавено от един от водачите на орлеанистите, член на партията на десния център - херцог Броли, който още през лятото на 1872 г. предлага Тиер да бъде заменен с Мак-Махон.

Правителството на Тиер провежда целенасочена външна политика още от първия момент на встъпване в длъжност. Неговата пряка цел е да постигне скорошно освобождение на френските територии от окупационните немски войски .Създалата се международна обстановка и положението на Франция, го принуждават да води политика на лавиране. Едва оглавил правителството, Тиер започва да укрепва френско-.руските отношения. През март 1871 г. той изпраща за посланик в Петербург един от лидерите на легитимистите. Ле Фло се явява в Петербург с много офицери, което привлича вниманието на руското правителство. При разговорите с ген. Ле Фло, Александър ІІ изразява надежда, че "желанието да поддържат дружески отношения от сега между Франция и Русия ще бъде искрено и лоялно". В същия ден на Окунев е изпратена специална инструкция по този въпрос. В нея се отбелязва, че отново във Франция някои вестници открито вземат под защита полските емигранти. В същото време френските консулства на Изток продължават да имат в състава си много полски емигранти. Събитията от 1863 г. до голяма степен способствали за изолацията на Франция във войната, а дейността на полската емиграция открито била насочена срещу добрите френско-руски отношения в Европа и особено на изток. На Окунев се препоръчва да вземе това предвид и да съобщава за всички мерки, които взема по въпроса френското правителство. Така Тиер се обвързва с политиката на Русия по източния и полския въпрос. Тиер обещава постепенно да лиши полската емиграция във Франция от преимуществата, които имат, както и да уволни поляците от френска дипломатическа служба на изток. Назначаването на нов министър на външните работи също било с цел подобряване на отношенията между Франция и Русия. Ремюз изпитва симпатии към Русия и лично благодари на Александър ІІ, че лично опровергава слуховете за т.нар. секретен съюз между Германия, Австро-Унгария и Русия.

Несъмнено по-малко значение Тиер предава на отношенията с Англия. Тук за посланик е изпратен легитимистът Броли. Още през декември 1871 г. Тиер предлага на Националното събрание да денонсира изгодния за Англия френско-английски търговски договор, сключен от Наполеон ІІІ. Депутатите поддържат протекционистичната политика на Тиер и не обръщат внимание на това, че английският представител в Париж предупреждава, че денонсирането на този договор ще има за следствие "непопулярност в Англия на сегашното френско правителство и увеличаване на симпатиите към императорския режим""

Заедно с това Тиер се стреми и към смекчаване на противоречията с Германия, с която се водят безкрайни преговори за изплащането на контрибуции и изтеглянето на немските войски от окупираните френски департаменти. Назначен е и френски посланик в Берлин, но с това Тиер демонстрира по-скоро скрита враждебност към Германия, отколкото дружеско разположение към Бисмарк. И двамата са убедени, че в бъдеще конфликтът между двете държави е неизбежен. Но Тиер разбира, че за това на Франция е необходима силна армия и да привлече съюзници. А през 1871 г. Франция притежава 350 хиляди войници и само 120 хиляди души в добро състояние. Така че изявленията на Тиер, че Франция иска мир е само докато си възстанови армията и финансовите дела.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Външната политика на Франция (1871-1893) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.