Въведение във философията


Категория на документа: Други


ВЪВЕДЕНИЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
Конспект

1. Що е философия?

Докато науките са постигнали необходимо достоверни и общопризнати знания в своите области, философията въпреки хилядолетните си усилия не може да се похвали с това. Във философията няма съгласие по окончателно познатото. Философското мислене не притежава характера на прогресиращ процес, както е в науките. На всяка форма на философията, за разлика от науките, липсва единодушното признание от всички. Във философията нещата опират до целостта на битието, което засяга човека като човек, до истината, която ни обхваща в просветването си много по-дълбоко от което и да е научно познание. Същността на философията е в търсенето на истината, а не в нейното притежание. Философията означава да бъдеш на път. Нейните въпроси са по-важни от отговорите й, а всеки отговор се превръща в нов въпрос.

Философията няма нищо над себе си и нищо редом със себе си. Тя наистина е осъществяване на живата мисъл и осъзнаване на тази мисъл или, с други думи - делото и словото за него. Философията е познание за божествените и човешките неща, познание за съществуващото, стремеж към щастие чрез мисленето, уподобяването на божественото, най-сетне е знание за всяко знание, изкуство на всички изкуства, науката изобщо, която не е ориентирана към някаква отделна област.

Философията трябва да се оправдава. Тя не може да се бори, не може да се доказва, а може само да се сподели, живеейки в единодушието, което може да свърже всички с всички в дълбините на човешкия род. Във висок стил и със систематична взаимовръзка философията съществува от две и половина хилядолетия в Европа, Китай и Индия.

2. Първоизточници на философията

Наченките на философията са исторични и чрез вече свършената мисловна работа те осигуряват на потомците растящо количество предпоставки. Първоизточникът, от своя страна, е извор, от който идва подтикът към философстване. Три са основните първоизточници на философията:
1) Платон казва, че първоизточникът на философията е удивлението. Нашето око ни е "позволило да се приобщим към лика на звездите, слънцето и небесния свод". Този лик ни е дал подтика към изследването на космоса. От него е възникнала философията, най-голямото благо, което е дадени на смъртните от боговете". Аристотел добавя: "Учудването подтиква към познание. В учудването аз осъзнавам знанието. Аз търся знанието, но заради самото знание, не за някаква обща нужда".
2) След удовлетворяване на удивлението и възхитата с познанието на съществуващото, скоро се появява съмнението. Наистина знанията се натрупват, но при критична проверка се оказва, че нищо не е сигурно. Философствайки, аз поемам върху себе си съмнението, опитвам се да го преведа радикално или пък с въпроса: къде има достоверност, която е неуязвима за всяко съмнение и издържа на всяка критика. Знаменитото положение на Декарт: "Мисля, следователно съм" без съмнение било достоверно за него, когато той се усъмнява във всички друго. Съмнението става източник на критична проверка на всяко познание. Следователно без радикално съмнение няма истинно философстване.
3) Стоикът Епиктет казва: "Първоизточникът на философията е забелязването на собствената слабост и безсилие." За да се помогне в безсилието трябва първо да се разгледа безразлично всичко, което не е по силите на човек и с помощта на мисленето да се доведе до яснота и свобода всичко, което зависи от него - именно вида и съдържанието на представите му.

Ние винаги сме в ситуации - можем да ги променяме или пропускаме. Има обаче ситуации, които са неизменни в своята същност: ще трябва да умра, ще трябва да страдам, ще трябва да се боря, неизбежно се оплитам във вина. Тези основни ситуации на нашето битие наричаме гранични ситуаци. Това означава, че те са ситуации, от които не можем да излезем и които не можем да променим. Осъзнаването на тези гранични ситуации, след удивлението и съмнението, е дълбокият първоизточник на философията.

Нека сега си изясним положението, в което се намираме като хора по друг начин - като несигурност на всяко битие. Заплахата ни кара да се подсигуряваме. Господството над природата и човешката общност трябва да гарантират човешкото битие. Човекът овладява природата, за да я постави на свое разположение; чрез познанието и техниката природата трябва да стане надеждна. Но и дори когато господстваме над природата, все пак се запазва непредвидимостта и с това постоянната заплаха, а след нея и крушението изобщо. А човекът се обединява с други хора в общности, за да ограничи безкрайната борба на всички против всички и накрая да я премахне. Никоя държава, никоя църква, никое общество не осигурява абсолютна защита. Но на цялата несигурност на света все пак противостои и другото: в света го има и достоверното, носещото основание: родина и роден край, родители, предци и др. Има я историческата традиция на родния език, вярата и творчеството. Но дори цялата тази традиция не дава уют, не дава абсолютна надеждност. Защото в какъвто и вид да я срещаме, всичко в нея е дело на хора, никъде в света не има Бог. Традицията винаги си остава и един въпрос. Гледайки към нея, човек все пак винаги сам трябва да открие какво са за него достоверност, битие, сигурност. Само граничните ситуации - смърт, случайност, вина и несигурност на света - разкриват крушението. Те като първоизточник създават главния стимул в крушението да се открие пътят към битието.

Начинът, по който човек понася крушението, обосновава това, в което той се превръща. Казано по друг начин: човекът търси спасение. Всяко философстване е преодоляване на света, аналог на спасението.

Трите мотива - на удивлението и познанието, на съмнението и сигурността, на загубеността и самоизграждането - не изчерпват това, което ни вълнува в актуалното философстване. В тази епоха на най-радикален исторически прелом, осъществените три мотива наистина си остават валидни, но не са достатъчни. Те зависят от едно условие - комуникацията между хората. До днес в историята е съществувала естествена връзка на човек с човек в надеждни общности, в институции и в общия дух. Днес разпадането се усеща най-силно по това, че все повече хора не се разбират, срещат се и се разделят безразлични един към друг, в това че липсва безвъпросна и надеждна вярност и приобщеност. Страданието от липса на комуникация и особеното удовлетворение от истинската комуникация не би имало такова философско значение за нас, ако за самия самите ние имахме увереност в истината, когато сме абсолютно сами. Но ние съществуваме само заедно с другия, сами сме нищо.

И така, първоизточниците на философията са в учудването, в съмнението, в постигането на гранични ситуации, но в последна сметка всичко това заедно - във волята за истинска комуникация. Едва в комуникацията се достига целта на философията, която е в основата на всички цели: вникването в битието, просветлението на любовта, постигането на абсолютен покой.

Изготвила: Ивелина Либчева,

XI a клас, №12





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Въведение във философията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.